Банкеръ Weekly

Съдби

В СВЕТА СТЯГАТ КОЛАНИТЕ, У НАС Е ОБРАТНО

Почти по едно и също време в САЩ и в България се случиха две събития, които още веднъж доказват, че ни делят цял океан и цял континент. В луксозния нюйоркски ресторант Четирите сезона френският медиен гигант Вивенди юнивърсъл сподели намерението си да продаде един Пикасо, Рой Лихтенщайн, Хуан Миро и Лари Ривърс от своята колекция, наброяваща над 2500 заглавия. В София един всекидневник опъна на две страници интервю с един от най-големите наши бизнесмени, който сподели, че притежава над 3000 артзаглавия, купувани защото така ми харесва. Българинът категорично изведе твърдението, че не купува картини като инвестиция, а удовлетворява свой каприз.Вивенди юнивърсъл, подобно на други медийни гиганти, спешно се нуждае от свежи пари и точно в този момент прибягва към художествените си резерви. Това не е изолирано явление в деловия свят. В момента тече оживен процес на частични разпродажби, рязко ограничаване на бюджетите за закупуване на изкуство, освобождаване от голям брой платна и преотстъпването им (срещу заплащане) на големи музеи. Така например Енрон преотстъпи голяма скулптура на Мартин Пурайър на Смитсоновия артмузей във Вашингтон срещу 782 хил. долара. Дж Пи Морган чейз и Дойче банк, двете институции с най-големите корпоративни колекции в света, категорично са решили да ограничат бюджетите си за изкуство, но в момента единственото им колебание е до коя бюджетна кота да стигнат. Други финансови институции пък вече заявиха твърдото си намерение да престанат с покупките поне засега. Примерите са много - от Ирландия до Австралия.Не е необходимо голямо въображение, за да се разбере, че големите фирми ползват корпоративните (!) си колекции като резерв. Иначе казано - бели пари за черни дни. И точно в този пункт е огромното разминаване в манталитета на западния и на нашия бизнес. Пласираният пред всекидневник аргумент Защото така ми харесва може да е удобен като лого на тв реклама за бира Амстел, може и да е оправдан за младите хора, но някак не влиза в работа за една огромна корпоративна колекция. И тази колекция, подобно на много други, е струпана в огромни апартаменти, далеч от погледа на каквато и да е публика. Чака се, както се досещате, гласуването на закона, върху който сетрудиха доста хорао на който са се потрудили доста подобни бизнесмени при вече две правителства. Законът, който да регламентира точно тези колекции, за които все още не е известно дали наистина са корпоративни, или са частни. Тогава защото така ми харесва има смисъл - всеки е свободен да харчи парите си както иска и да ги влага в каквото иска. Нищо че са непродаваеми, което доказаха колекциите на фалиралите банки! И нищо, че хилядите картини не представляват никакъв финансов резерв за черни дни, каквито световната конюнктура отвреме навреме извиква.Както става ясно от цитираните примери големите корпоративни колекции или започват бавно да се топят, или се замразяват за неопределен срок. Което, изненадващо, не буди тревога сред мениджърите на лондонските и нюйоркските тръжни къщи Сотбис и Кристис. Движението на произведенията на изкуството, наистина, спада на по-ниско покупателно равнище, но потокът не пресъхва. За което свидетелства и продадената за 2.5 млн. щ. долара австралийска колекция от сто заглавия, сред които и картини на популярните (но не и у нас!) художници Артър Бойд и Ръсел Драйсдейл.

Facebook logo
Бъдете с нас и във