Банкеръ Weekly

Съдби

ТРУДНИЯТ ПЪТ КЪМ ВИСШАТА МОДА

Роденият през 1969 г. Алекзандър МакКуийн, наричан от модната преса ужасното дете, изгражда ловко собствената си кариера, за да стане един от най-младите носители на титлата Британски дизайнер на годината. Тя му бе присъдена последователно през 1996 и 1997, и отново през 2001 година. Нашумелият английски моден корифей МакКуийн твърди, че интересът му към модата се е проявил още в най-ранна детска възраст. Неразделен от трите си сестри, той станал техен моден консултант. Когато бях на седем години, моите сестри вече ме питаха кое на какво подхожда в облеклото им, спомня си Алекзандър.Тридесет и тригодишният МакКуийн, син на лондонски таксиметров шофьор, днес е един от видните световни модни таланти. Неговият ексцентричен стил изпъква върху Мадона, Дейвид Бауи, Гуинет Полтроу, супермоделите Стела Тенант и Кейт Мос. Негови облекла с малко по-смекчени линии могат да се видят на места като Харъдс (Harrods), Харви Николс (Harvey Nichols) и Принтемпс (Printemps). Може би 15 хиляди новоизковани модни дизайнери, завършили специализираните училища по света, плюс една гвардия от мечтатели без дипломи, които работят в гаражи или в тавански помещения, имат по всяко време (според собственото им мнение) гениални идеи. Липсват им само финансови средства да ги реализират на пазара. Историята на МакКуийн би могла да е един от тези безуспешни опити за реализация. Но изкрънквайки пари от семейството си и от приятели, спечелвайки благоразположението на търговците и наемайки хора да му работят почти без пари, той успява да си проправи пътя през модния гъсталак към едно богато настояще и може би още по-богато бъдеще.На 16 години - най-важната възраст за образованието на британската младеж, Алекзандър е изправен пред ограничени перспективи. Претърпява пълен провал в академичните науки, успявайки да вземе само два изпита, и двата по изкуствата. После започва работа като чирак крояч срещу възнаграждение от 70 лири на седмица в Андерсън Шепърд - най-старото шивашкото ателие на лондонската улица Севайл Роуд. След година се премества в Гийвс Хоукс, които навремето са обличали херцога на Уелингтън. А следващата му спирка е Ейнджълс Бърманс, където се изработват театрални костюми. Но кралиците му идват прекалено много. На 21 години МакКуийн напуска Лондон и заминава за Милано. Там се свързва с любимия си италиански дизайнер Ромео Джили, който, за негова изненада, му предлага работа като моделиер в производствена си база в Новара. Печелейки вече по 32 500 щ. долара на година, МакКуийн пътува всеки ден с влака от Милано до работното си място в италианския алпийски град.Опитът му, придобит на Севайл Роуд, смайва неговите италиански колеги. Това бяха хора, които крояха всичко на машини и намираха моята страст към ръчното кроене за придирчивост. Само че на Джили това му харесваше, обяснява Алекзандър. Но година по-късно бизнесът на Джили се сгромолясва и МакКуийн, безработен, се връща в Лондон. Там се опитва да си намери работа в училището по изкуство и дизайн Сентръл Сейнт Мартин.Програмата на това училище създава Боби Хилсън, известна модна художничка и дизайнер, с идеята да даде на модния дизайн академичен престиж. Днес Сейнт Мартин е най-известната модна академия в света. Разбира се, МакКуийн няма изискващата се квалификация, за да преподава на завършващите студенти. Г-жа Хилсън обаче съзира творческата му енергия и иска да види скици от дизайнерската му работа. Рисунките я убеждават, че той е нещо специално: Казах му да намери пари за таксата за обучение. След това просто уведомих декана, че съм приела един талантлив студент в курса за магистърска степен, който е напуснал училище на 16 години. МакКуийн отива при леля си Рене Холанд, която му дава 4000 щ. долара. Заедно с майката на МакКуийн леля Рене и до ден днешен заема място в така желаните първи редове на ревютата на своя племенник, които иначе са запазени за модния елит.Г-жа Хилсън казва, че за МакКуийн не е било лесно да се приспособи към програмата: Като много други особено талантливи хора той беше нетърпелив, със свое собствено виждане за нещата. В началото изобщо не беше популярен в своята група от състуденти, но в края на 18-те месеца на обучението вече беше спечелил уважението и симпатиите им. Всяка година завършващите магистърска степен показват колекциите си по време на Британската модна седмица. Колекцията на МакКуийн, наречена Джек изкормвача дебне жертвите си, е представена през 1992 година. В работата му веднага се открояват две характерни за него черти: изкусно майсторство и изключително умение да шокира. В завършените на ръка дрехи са пришити кичури коса, а моделите приличат на тъжните проститутки, които са предпочитаните жертви на жестокия сериен убиец.Колекцията привлича вниманието на медиите, а отразяването й ескалира, когато редакторката на списание Вог и известна модна експертка Изабела Блоу купува всичките 12 модела за 7750 щ. долара. Детето от Източен Лондон си е спечелило един могъщ спонсор.Аз не знаех коя е тя - признава МакКуийн. - Поисках й много пари и тя не ги даде накуп. Но я накарах да ме премести в една нейна фамилна къща в Белгравия (елитен лондонски жилищен квартал). Всеки път, когато излизах навън, полицията ме спираше да ме пита какво правя в района.По това време 23-годишният МакКуийн вече се издържа сам, като прави дрехи за своята покровителка и нейните приятели. Хранейки се с консерви от печен зрял фасул с доматен сос (от 1993 до 1995 г.), той създава пет колекции. Всички те са толкова провокиращи, че британската преса започва да го нарича лошото момче в модата. Всяка една е по-изпипана и по-скъпа от предхождащата я. До края на периода едно дефиле или шоу на негова колекция достига до внушителните 75 000 щ. долара. Носещи различни имена - Шофьор на такси, Нихилизъм, Птиците (вдъхновението идва от класическия филм на Хичкок) и Планинско изнасилване (един вопъл за британската несправедливост в Шотландия), шоу-спектаклите на МакКуийн демонстрират по различен начин неговата ексцентричност: панталони, провесени много ниско на хълбоците; рокли, украсени с пера от дивеч; обеци от нокти на фазан; дрехи покрити с петна от кръв и мръсотия, бременна манекенка с гола глава; целофанови горни облекла с различни шарки, нарисувани по тях...В малкото си студио МакКуийн изработва повечето облекла самостоятелно, работейки по цяла нощ. Помага му една група от негови почитатели и студенти, които обикновено сутрин влизат на пръсти в ателието с кафе в пластмасови чаши и тихичко се залавят за работа, притеснени да не би да го събудят.Повечето от успелите млади дизайнери обаче се нуждаят от търговска основа, за да могат да си плащат разходите. МакКуийн намира и включва в бизнеса си един италианец, произвеждащ готови облекла на кредит.През 1995 г. - споделя МакКуийн - вече имах персонал, на който трябваше да плащам редовно. Бях започнал да продавам на елитни магазини, така че имах реални приходи. Но големия си пробив в модния бизнес прави в края на следващата година. Луксозната верига Ел Ви Ем Ейч (LVMH) е наела друг млад английски дизайнер, също възпитаник на Сейнт Мартин - Джон Галиано, да работи върху линията Живанши. Доволен от постиженията на Галиано, шефът на компанията Бернар Арно решава да го премести в Диор, където нещата изостават. Така мястото в Живанши се овакантява. Двама директори от Ел Ви Ем Ейч идват да видят МакКуийн в Лондон и му предлагат страшно много пари. Нямах отношение към предишната работа на Живанши - споделя той. - Но реших да вложа тези големи пари в моята собствена фирма, да наема повече персонал. Работата за Живанши ми даваше както легитимност, така и финансирането, от което се нуждаех. Така започва един период от четири години и половина, през който дизайнерът продължава да работи за своята търговска марка, показвайки десет колекции със собствената си емблема в Лондон, както и четири колекции на година за Живанши в Париж.Това е един луд период. МакКуийн тича напред-назад между Лондон и Париж, поема прекалено много отговорности, яде и пие също прекалено много и слага доста килограми върху себе си. Доходите му се увеличават, купува си къща и плаща всичките си сметки. По неговите думи, за първи път в живота си се чувства сигурен.Въпреки че колекциите Живанши на МакКуийн са ефектни и печелят огромна популярност, френските пуристи не пропускат да отбележат, че те по никакъв начин не са продължение на елегантния и стилен Хърбърт де Живанши - човека, който е обличал Одри Хепбърн. В Лондон критиците пък коментират, че колекциите на МакКуийн са с ниска стойност като съдържание. Присъдата е - че макар и успешен, МакКуийн е малко търсен. На парти на италианското издание на сп. Вог в Монте Карло през пролетта на 2000 г. Алекзандър МакКуийн се запознава с големия конкурент на Бернар Арно - Доменико де Соле, главен изпълнителен директор на Гучи (Gucci). На МакКуийн му хрумва идеята за сделка с Гучи. Защо? Ето неговото обяснение: Когато за първи път подписах договор с Живанши, ми предложиха Ел Ви Ем Ейч да закупи и моята фирма. Отказах, но през всичките четири и половина години на съвместната ни дейност Арно ме преследваше с това предложение. Аз не харесвах начина, по който Ел Ви Ем Ейч управляваше Живанши. Затова не исках да ги допусна в бизнеса си.През декември 2000 г. се слага началото на едно ново партньорство. Гучи инвестира първоначално 25 млн. щ. долара във фирмата на МакКуийн Блубърд (Bluebird), придобивайки 51% дял в нея, а МакКуийн става творчески директор на новото смесено дружество, което произвежда и рекламира дрехи с неговия етикет. Съгласно сделката, Гучи се ангажира също да отвори бутици на английския дизайнер в Лондон, Токио и Ню Йорк и да показва колекциите му от готови облекла в Париж. Гучи вече произвежда и очила с емблемата на МакКуийн, а през 2003 г. трябва да пусне и парфюм с неговото име. Сега МакКуийн работи в разкошни помещения на три етажа в Лондон, изглежда няколко години по-млад и е с 30 паунда (1 паунд = 0.453 кг) по-лек, отколкото през трудните години с Живанши. Борих се усилено, за да създам името МакКуийн и искам то да се развива и да се радва на дълголетие, подчертава успелият дизайнер.

Facebook logo
Бъдете с нас и във