Банкеръ Weekly

Съдби

ТАЙНАТА НА ПЛЕВНИКА НА СЕМЕЙСТВО ХАН

Когато сътрудниците от Агенцията за защита на околната среда (EPA) избрали късен нощен час за началото на операцията в задния двор на частната собственост на Патриша Хан, те се ръководели от съвсем разумни съображения. В късната доба жителите на провинциалното градче Голф Манър, щата Мичиган, би трябвало да спят, а специалистите да разглобят и да изнесат плевника на мисис Хан с цялото му съдържание, без да създават паника, каквато обикновено предизвикват в гражданското население контейнерите с надпис Внимание, радиация! Преди разсъмване работниците натоварили последните тухли от плевника, снели връхния слой на почвата, натоварили и него на камионите и напуснали мястото. Виновникът за цялата тази суматоха е Дейвид Хан. А всичко е започнало, когато той получил за рождения си ден дебелата Златна книга на химическите експерименти. Тя била написана на обикновен език и достъпно обяснявала как да си направиш изкуствена коприна, как да получиш спирт и т.н. Дейвид толкова се увлякъл по химията, че след две години се захванал с университетските учебници на баща си и обзавел в спалнята си доста прилична химическа лаборатория. Момчето растяло, а експериментите му ставали все по-смели. На 13 години той с лекота произвел барут, а на 14 - дораснал до нитроглицерина. Бащата на Дейвид твърди, че за по-нататъшните събития са виновни скаутското движение и прекомерното честолюбие на сина му. Той искал на всяка цена да получи най-високото отличие - Скаутския орел. Но според правилата, първо, трябвало да спечели 21 специални отличия, 11 от които се дават за задължителни навици, а 10 за постижения в избрана от самия бойскаут област. На 10 май 1991 г. четиринадесетгодишният Дейвид Хан предал на своя ръководител брошура, посветена на проблемите на ядрената енергетика, за да получи поредното отличие. При подготовката й Дейвид потърсил помощ от компанията Уестингхауз илектрик, Едисоновия институт по електричеството, Атомния индустриален форум и от някои компании за управление на атомни електростанции и навсякъде срещал горещо разбиране и искрена подкрепа. Но това се видяло малко на 15-годишния химик и той решил да направи реактор, който превръща уран-235 в уран-236. За целта трябвало да постигне нещо съвсем дребно - да добие известно количество уран-235. Най-напред момчето изготвило списък на организациите, които могат да му помогнат в начинанието. В него освен вече използваните адреси влизали Министерството на енергетиката и Комисията за ядрено регулиране. Дейвид пишел по 20 писма дневно, в които се представял за професор по физика във висше учебно заведение. В отговор младежът получил тонове информация. По-голямата част от нея се оказала напълно безполезна, но някои организации оказали на Дейвид наистина безценни услуги. Например Доналд Арб от отдела за производство и разпределение на изотопите към Комисията по ядрено регулиране бил изпълнен с дълбока симпатия към професора и подхванал дълга научна преписка с него.След около три месеца Дейвид разполагал със списък на 14-те изотопа, които му били необходими. След още месец той вече знаел къде може да ги намери. Оказало се, че америцият се употребява в димните датчици, радий-226 в старите часовници със светещи стрелки, уран-235 имало в черната руда, а торий-232 - в мрежите за разслояване на пламъка на газените лампи.Дейвид решил да започне с америция. Първите димни датчици той откраднал през нощта от палатките на бойскаутския лагер. Те обаче били крайно недостатъчни за бъдещия реактор. Тогава Дейвид започнал кореспонденция с компании производителки на такива прибори, а една от тях се съгласила да продаде на настоятелния педагог сто бракувани датчика с единична цена 1 долар за лабораторни нужди. Приборите били налице, оставало само Дейвид да разбере къде точно се намира америцият. За целта той се свързал с друга компания и след като се представил за директор на строителна фирма, заявил, че иска да поръча голяма партида прибори, но му казали, че в производството им се използва радиоактивен елемент и той се страхува от възможно изтичане на радиация. В отговор вежливото момиче от отдела за работа с клиенти му съобщило, че няма причини за тревога, защото въпросният елемент е опакован в специална устойчива на корозия и повреди златна обвивка.Дейвид поставил извлечения от приборите америций в оловен контейнер с малък прорез на една от стените й. Според замисъла на младежа, през него трябвало да излизат алфа-лъчите, които са един от продуктите при разпадането на америций-241. И тъй като алфа-лъчите са поток от неутрони и протони, той поставил пред прореза алуминиев лист, който поглъщал протоните и в крайна сметка получил относително чист неутронен лъч. За да продължи работата си, му трябвал уран-235. Отначало Дейвид решил да го добие самостоятелно. Той пребродил с гайгеров брояч всички близки околности с надеждата да открие нещо напомнящо черната руда, но най-значителното, до което се добрал, бил празен контейнер, в който някога превозвали такава суровина. Тогава младежът отново хванал перото. Този път той се свързал с една чешка фирма, занимаваща се с производството на малки серии ураносъдържащи материали. Фирмата незабавно изпратила на професора няколко образеца черна руда. Дейвид пък незабавно я раздробил на прах, който разтворил в азотна киселина с надеждата да отдели чист уран. Полученият разтвор бил прекаран през филтър за кафе с идеята неразтворената руда да остане в цедката, а уранът да премине свободно. Но тук младежът претърпял жестоко разочарование. Оказало се, че е надценил възможностите на азотната киселина да разтваря урана, така че жадуваният метал си останал във филтъра. Момчето не знаело какво да прави по-нататък.Дейвид обаче не се отчаял и решил да опита късмета си с торий-232, който по-късно с помощта на неутронния лъч смятал да превърне в уран-235. От един склад за преоценени стоки той купил около хиляда мрежи за разсейване на пламъка в газените лампи, които разтопил с помощта на поялник. След това се снабдил с литиеви батерии за около хиляда долара, извлякъл от тях лития, смесил го с разтопените части и отново нагрял сместа с поялника. В резултат на това литият отнел кислорода, а Дейвид получил торий с чистота, надвишаваща девет хиляди пъти нивото на съдържанието му в природните руди и 170 пъти - нивото, което изисквало лицензиране от Комисията по ядрено регулиране. Оставало само да насочи неутронния лъч към тория и да чака той да се превърне в уран.Тук обаче го очаквало ново разочарование. Мощността на неутронния лъч явно била недостатъчна. Затова той решил да замени америция с радий. Снабдяването с този елемент било още по-просто, защото почти до 60-те години стрелките на приборите в самолетите и автомобилите се покривали със светеща радиева боя. И така Дейвид тръгнал на експедиция из автомобилните и антикварните магазини. Щом откриел нещо луминисцентно, той го купувал (за щастие старите часовници не стрували скъпо), след което внимателно изстъргвал боята от стрелките в специално шишенце. Работата вървяла много бавно и щяла да отнеме доста месеци. Тук на Дейвид помогнал случаят. Веднъж, докато карал стария си понтиак по улиците на родното градче, той видял, че монтираният в панела за прибори гайгеров брояч сякаш полудял. Кратките търсения на източника на радиационния сигнал го завели в магазина на мисис Глория Генет. Там Дейвид открил стар часовник, на който целият циферблат бил покрит с радиева боя. След като платил 10 долара, юношата го занесъл в дома си и незабавно го разглобил. Резултатът надминал очакванията му - освен боядисания циферблат той открил зад задната му стена цял флакон с радиева боя, вероятно забравен от разсеяния часовникар.Дейвид използвал бариев сулфат, за да получи чист радий. След като смесил двете съставки, той ги разтопил и отново ги прецедил през филтър за кафе. Този път всичко било, както трябва - барият абсорбирал примесите, а радият минал безпрепятствено през филтъра. Както и преди това, Дейвид сложил радия в оловния контейнер с микроскопичен прорез, но този път, според съвета на стария си приятел от Комисията за ядрено регулиране доктор Арб, използвал екран с берилиево покритие, откраднат от кабинета по химия, а не алуминиева пластина. Той насочил получения неутронен лъч върху тория и урановия прах. Но докато радиоактивността на тория започнала слабо да се увеличава, при урана нямало промени. Тук на помощ на 16-годишния професор Хан отново се притекъл доктор Арб. Не е чудно, че не получавате желаните резултати - разяснил той ситуацията на лъжепедагога. - Описаният от вас неутронен лъч е прекалено бърз за урана. В такива случаи за неговото забавяне се използват филтри от вода, дейтерий, или, да речем, тритий. От вестниците младежът разбрал, че тритият се използва при производството на светещи прицели за спортни пушки, лъкове и арбалети. Нататък всичко било просто - юношата купувал лъкове е арбалети от спортните магазини снемал тритиевата боя и след като нанасял на нейно място обикновен фосфор, връщал стоката под някакъв предлог обратно. Със събрания тритий той обработил берилиевия екран и отново насочил неутронния лъч върху урановия прах, чиято радиоактивност само след седмица нараснала значително.Дошъл моментът на създаването на самия реактор, а Дейвид решил да използва вече получените материали. Без да се грижи за сигурността си, той смесил извлечените от него америций и радий с алуминий и берилий на прах и завил адската смес в алуминиево фолио. Получената топка наложил с увити във фолио редуващи се кубчета торий и уранов прах и обвил цялата конструкция с дебел пласт скоч. Този реактор, разбира се, далеч не бил съвършен. Той не отделял кой знае каква топлина, но за сметка на това радиационното му излъчване растяло не със дни, а с часове. Скоро нивото на радиацията нараснало толкова, че броячът на Дейвид започвал да трещи тревожно пет квартала преди къщата на майка му. Едва сега 17-годишният младеж разбрал, че трябва да спре с опасната дейност. Той разглобил реактора си, сложил тория и урана в сандъка с инструментите, оставил радия и америция в мазето, а останалите материали решил да изнесе от дома с колата си.На 31 август 1994 г. в полицията в град Клинтън се обадил неизвестен гражданин и съобщил, че някой очевидно се опитва да открадне външната гума на нечий автомобил. Този някой се оказал Дейвид, който обяснил на полицая, че чака приятел. Пазителят на реда не му повярвал и накарал младежа да отвори багажника, където с ужас видял счупени часовници, проводници, живачни прекъсвачи, химически реактиви и около 50 обвити във фолио пакета с неизвестен прах. Вниманието на полицая обаче било приковано най-вече от заключен с катинар сандък. Когато поискал да го отвори, Дейвид го предупредил да не прави това, защото съдържанието на сандъка е радиоактивно. В три часа в офиса на окръжната полиция постъпила информацията, че в град Клинтън, щата Мичиган, местните полицаи са задържали автомобил с взривно устройство, за което се предполага, че е ядрена бомба. Пристигналият на сутринта екип от сапьори успокоил местното началство, че откритото устройство не е бомба, но тутакси го хвърлило в шок със съобщението, че в колата е намерено голямо количество радиационноопасни материали.На разпитите Дейвид упорито мълчал. Едва в края на ноември той разказал на следствието за тайната на плевника на майка му. Почти година след арестуването му сътрудниците на агенцията за опазване на околната среда получили съдебно разрешение за разрушаването на плевника. Неговият демонтаж и заравянето на остатъците в гробище за радиоактивни отпадъци стрували на родителите на Дейвид 60 хиляди долара. След унищожаването на плевника Дейвид изпаднал в дълбока депресия. Всичко отишло по дяволите - той не получил скаутския орел, а след глобата отношенията му с родителите били безнадеждно влошени. Край него царяла атмосфера на враждебност и подозрителност. След като Дейвид завършил колежа, неговият баща му поставил нов ултиматум - или да служи в армията, или ще бъде изгонен от къщи.Сега Дейвид Хан е сержант на атомния самолетоносач от военноморския флот на САЩ Ентърпрайз. Но за всеки случай не го допускат до ядрения реактор.

Facebook logo
Бъдете с нас и във