Банкеръ Weekly

Съдби

Светла Оцетова: НИКОГА НЕ ТРЪГВАМ СРЕЩУ, ТЪРСЯ ЗА

Представяме ви откъс от подготвената за печат книга Срещу вятъра на спортната журналистка Ваня Влашка. В нея авторката представя житейските изповеди на големите български шампиони в различни спортове. Проектът се осъществява с помощта на фондация Български спорт, Българските спортни федерации и Държавната агенция за младежта и спорта (ДАМС). За своя живот и спортната си кариера разказва олимпийската шампионка по гребане от Монреал (1976 г.) Светла Оцетова.

...Появата ми на този свят всъщност е много случайна. Да се чудиш как е станало. Майка ми е чужденка. Баба ми е германка, родена в Австрия. Прадядо ми - Ласло Перени, е австроунгарец, учител по литература в Будапеща. Слабост му били кънките. Починал на 70 г. от инфаркт на пързалката. Дядо ми бил футболен вратар на Ференцварош. Другият ми дядо, по бащина линия, бил дете по време на войната, когато руснаците дошли у нас. Един офицер го харесал и го взел със себе си. Израснал в Русия, завършил образованието си. После се върнал в България. Бил е един от първите висшисти. Станал учител в Самоков и се оженил за баба ми. Имали са четири деца, изучил ги всичките, но си отишъл рано от този свят. Бедни са били. Баща ми следвал медицина и работел, за да издържа майка си, сестра си и двамата си братя. Давал нощни дежурства по болниците. Така че много зор е видял. ... Родителите ми се срещат по-късно. И двамата са били в развод. Женят се и се раждаме двете със сестра ми... От първия брак на баща ми имам сестра, която никога не съм виждала. Живее в Париж. Помня като дете, че над леглото ми стоеше неин портрет. Караха ме да й пиша писма, пращах снимки. Но не получих нито един отговор. Баща ми много страдаше и искаше да се познаваме, да поддържаме връзка. Когато за първи път отидох в Париж, бях вече 20-21-годишна, я потърсих. Предложих й да се срещнем, но получих абсолютно категоричен отказ. Даже откровено злобен. Предполагам, че е навивана години наред срещу българската рода. По друг начин не си обяснявам подобно отношение. Впрочем и нейната фамилия е Оцетова. Запазила е все пак нещо от баща ни... А истинската причина да започна с гребането е направо комична. В нашия клас се оформи една групичка, която искаше да тренира. Класната ми възложи отговорната задача - да ги водя на гребната база, защото познавах района около Панчаревското езеро. И аз започнах да си изпълнявам поръчението. Там ни чакаше треньорката (нея не смених до края на състезателната си кариера), която ни разпределяше в лодки с по-опитните. Ужасна история. Болеше ме всичко. Изобщо не ми харесваше гребането. Но ме беше срам да й призная, че аз съм там, защото просто придружавам другите... След известно време вече ме вкараха в лодка с по-добрите състезателки. Мен ме слагаха на носа, аз пак не можех да се оправям, изпусках непрекъснато греблата, пречех им. Обръщаха си главите назад, караха ми се. А аз само си рева. Бях много нещастна... Един ден чух зад гърба си нещо, което направо ме съсипа. Бях вече на средата на стълбището към плаца, когато някъде отгоре чух момичетата да си говорят: За какво ни е тая, погледни я каква е мишка... Аз наистина бях слабичка, дребна. Страшно ме заболя и си казах добре, ще видим... Баща ми почина рано, бях на 19 г. и за първа година тренирах с националния отбор, излизахме вече и в чужбина по състезания. Нещата при мен започнаха да се развиват много бързо. Не успях от първия път да вляза в архитектурата. Записах инженерния профил, но на следващата година отново кандидатствах. Бях решила твърдо, че ще ставам архитект. Приеха ме с резервите. После видях колко хора се промъкнаха без никакви усилия. А архитектурата е изкуство. През май 1976 г. се дипломирах, вече бях архитект и същата година в Монреал станахме със Здравка Йорданова олимпийски шампионки в двойка скул. Два невероятни върха! И до днес не мога да кажа кое от двете събития е било по-важно за мен. Допреди десетина години вярвах, че това е олимпийската титла. Откакто работя професията си обаче, струва ми се, че архитектурата не може да има съперници... Работата ми като консултант към Международната федерация по гребане е голяма отговорност. А и помисли само - жена, от бивша соцстрана, от Източна Европа?!... Всичко лошо, което може да ти мине през главата. Па била тя и олимпийска шампионка, па била говорила и пет езика... Затова опитът, който набрах чрез спорта, си дойде на мястото. В Европа много трудно приемат работещи жени. Те са убедени, че мястото на жената е при тенджерите и тиганите в кухнята, да седи вкъщи и да отглежда деца. Смята се, че щом една жена работи, значи мъжът й не печели достатъчно. Големият бум за мен дойде през 1995 г., когато се явиха 11-те кандидати за домакинство на летни олимпийски игри. От ФИСА ме предложиха за консултант на ЮАР, кандидат беше Кейптаун. После ме поканиха и другите градове. Обиколих ги всички, без Санкт Петербург. Даже в ЮАР ходих 2 пъти, в Гърция - 5 пъти. И така ми се разнесе славата. Пътувах непрекъснато. Накупиха ми компютри, поеха ми офис-разходите. Вече имам сериозна клиентела. Даже започвам да се притеснявам - в началото трябваше все да доказвам, че аз съм тази, която ще им каже как да стане един гребен канал, а не обратното. Докато сега е друго... Рим беше кандидат за домакинство на олимпиадата през 2004 година. Италианският водач на проектите беше един архитект, който е правил обектите за тяхната олимпиада през 1960 г. (но къде е 1960 г., къде е 1995 г.?). Тогава е бил млад архитект, сега е много известен... Посрещат ме в голяма стая, с дълга маса. Строили се от едната страна инженери и специалисти всякакви, а аз съм сама от другата страна на масата. Отворил той проектите. И започна. Представи всичките си големи и велики неща, които е сътворил - със снимките, с макетите, с всичко. А отдолу, под тях, разстлани плановете на гребния канал. Той говори, а аз гледам канала и изчислявам, мислейки си как ще му представя после моето виждане. С други думи, с цялата тази пледоария искаше да ме сложи на мястото ми. Че не съм аз тази, дето ще го съветва и ще му казва как да си построи гребния канал. Впрочем, не той ме беше поканил, а Италианският организационен комитет по кандидатурата. Свършва той цялата тази реч. Бутаме настрана всичко и остават само плановете. Поглеждам го много спокойно и казвам: Гребната писта я обръщаме обратноТам, където сте сложили финала, ще бъде стартът. Гро-о-бна тишина. Все едно да режеш с нож мълчанието. Коя е пък тая?! А аз вече го бях преценила проекта от много страни. Първото нещо - летището е наблизо и видях посоката на ветровете, как излитат и кацат самолетите. По принцип това, което се опитваш да направиш, е така да разположиш канала, че да ти е попътен вятърът за гребане. В случая трябваше да се разположи успоредно на летището. Защото хората са правили с години изчисленията, преди да го построят. Значи аз трябваше да се съобразя с това, беше абсолютно задължително. А този мастит архитект изобщо не се беше замислил над подобно нещо. Обясних му, че другата важна причина са местоположенията на аутобана, железопътната линия, връзките, т.е. - целият достъп до гребния канал. Казах им още три-четири неща и пак млъкнах. А един от неговите хора каза тихичко: Ами, всъщност тя е права. И обърнахме наопаки целия проект. Архитектът не продумваше. В процеса на работата имах огромни спорове с него. Казвам, че трябва да направим един много равен път покрай канала, за да се движат успоредно телевизионните коли с камерите. А той избухва: Телевизията съсипа спорта! Аз няма да допусна телевизията да ми съсипе и проекта!... Кой ти плаща бе, братче? Нали това са телевизионните пари. Но човекът е на 70 години. Велик е бил сигурно за времето си, само че то е свършило. Много го уважавам и изобщо имам респект към възрастни хора. Но той така ме измъчи, такава борба се водеше за всяко нещо... Просто отказваше да приеме, че вече живеем в друг свят...Отивам в Рио де Жанейро. Там вече се разчуло, че аз съм тази, дето обръща всичко с главата надолу. Малко след пристигането ми представят проекта, правя аз коментари, корекции, всичко. Те не казват нищо, само кимат: Да, да, добре. Мисля си: Какво е пък това сега? Не е възможно. Към мен бяха прикрепили едно момиче, което ме взимаше от хотела, водеше ме където трябва. Прибираме се след първия ден и аз я питам защо така вървят нещата, има ли някакво обяснение? Толкова лесно ли е да се направи онова, което им предлагам? А тя ми каза: Те се страхуват от вас, госпожо. На другия ден им обясних, че аз им давам моя опит, но те трябва да направят най-доброто - според техните разбирания и местните условия. Че не трябва да копираме сляпо. И че имаме много повече полза, ако стигнем до истината чрез спор. Искам да чуя техните аргументи и идеи. Може да имат и по-добри предложения. След това въведение нещата се промениха и започна нормален разговор, нормална работа...Родих трите си деца в продължение на 4 години - Роси, Митко-младши и Ади. Изобщо в тази част от живота си само раждах и кърмех А се хванахме и да строим къщата в Панчарево. В ония времена беше така - и да имаш пари, нищо не можеш да намериш. Един приятел, който строеше вила във Владая (бяхме на едно дередже), ми се обаждаше, че ще докарат греди в еди-кой си склад и хуквахме. Съпругът ми ходеше на тренировки и нямаше време за тия подвизи. А аз бременна с Роси. Посред нощите отивахме да си пазим реда, отваряха склада и юруш на гредите. Дърпаме, влачим ги, охраняваме ги, после плащахме. Соцдрама на абсурда. Един ден спортът и у нас ще стане бизнес. Не е въпросът до парите, които дава или не дава държавата. В Америка например спортът е култ. И аз по себе си го знам колко е важно това, за да бъдеш психически нормален човек. Само чрез спорта можеш да уравновесяваш агресията и истерията у децата. Те, американците, никак не са глупави. Нищо че това е и начин за групово манипулиране на мозъци. Ти не можеш вече да ги запалиш и да ги държиш под контрол нито с религия, нито с остарелите понятия за моралните ценности на обществото, нито с нещо друго. Затова на Запад ще продължава да се развива спортът. Ние още не сме се усетили, но един ден и това ще стане... Не мисля, че ако бях мъж, щях да се справя по-успешно с живота си. Определено съм на мнение, че жените са по-силни психически от мъжете. Да не говорим, че съм излязла с професията си навън - там, в джунглата. С всякакви хора се срещам - швейцарци, американци, австралийци, японци... Просто вече усещам, че владея обстановката. Въпреки че невинаги е бил в моя полза фактът, че съм жена. Но съм намерила начини да преодолявам какви ли не отявлени таралежи с насочени насреща ми бодли. Жената е много по-гъвкава, може да попие ситуациите и да отреагира така, че да обърне нещата в своя полза. Докато мъжете обикновено вървят с рогата напред и си създават излишна съпротива. Аз никога не тръгвам срещу, за да видим кой е по-як, а търся за, общата допирна точка.

Facebook logo
Бъдете с нас и във