Банкеръ Weekly

Съдби

СМЪРТОНОСНИЯТ ВНОС

Английският футбол ще загине в деня, в който на треньорите се наложи да работят с играчи, които не разбират нито една тяхна дума.Чарлс Сътклиф, шеф на английската Футболна асоциация, 1930 г.За последните шестнайсет години лондонският Арсенал претърпя шокираща трансформация. От последния клуб, печелил шампионската титла без чужденец в състава си (1989), той се превърна в първия, записал за мач група от 16 играчи без нито един британец сред тях. Мениджърът Арсен Венгер го стори за двубоя с Кристъл Палас на 14 февруари, а на възмутените въпроси на английските журналисти отговори, че гледал уменията на футболистите си, а не гербовете в паспортите им. Всъщност това не би трябвало да е особена изненада, като се има предвид дългогодишната и често скандална връзка между Арсенал и чуждестранната инвазия на Острова. Едва ли имаше по-подходящ кандидат да постигне онова, което пресата нарече последната капка - да използва изцяло чуждестранен състав с вносен треньор (Челси пръв излезе с 11 чужденци на терена през 1999-а, но поне на скамейката имаше четирима британци). Арсенал не е първият английски клуб, записал чужденец в редиците си. Тази чест се пада на Акрингтън, който през 1892-ра наема канадеца от швейцарски произход Уолтър Бауман. Но именно топчиите бяха основният двигател на новата вълна във футболното завладяване на Острова започнала около 1990 година. Тъкмо те с трансферите на Андерс Лимпар, Джон Йенсен и пр. отвориха вратите за второто скандинавско нашествие в Британия. На тяхна сметка фигурират и други пионерски стъпки: идването на първия холандец в английския футбол (Гери Кайзер през 1930-а), на първия исландец (Алберт Гудмундсон, 1946), на първия сенегалец (Патрик Виейра, 1996) и първия либериец (Кристофър Ре, 1997). Но по-важното обаче е, че тъкмо Арсенал е клубът с най-голям принос за разбиването на табутата и на ксенофобската среда, владяла толкова десетилетия играта на Острова. И тъкмо упорството на лондончани през 1930-а провокира забраната за чуждестранни футболисти в английския шампионат, продължила почти половин век. Тогавашният мениджър на топчиите, легендарният Хърбърт Чапман, решава да привлече от Виена талантливия вратар Руди Хиден. Само че австриецът никога не стига по-далеч от сградата на имиграционните власти в Дувър. Под натиска на Футболната асоциация британското Министерство на труда му отказва работна виза. Чарлс Сътклиф, влиятелен чиновник в Асоциацията и неин бъдещ шеф, пише в една гневна статия за Таймс: Идеята да се доведат чужденци в английския футбол е обидна за нашите отбори, опасна за нашите футболисти и говори недвусмислено за слабостите на някои клубни шефове. Но Чапмън, който никога не се е съобразявал с чужди мнения, решава да потърси друга вратичка и наема чужденец, по онова време живеещ в Англия - споменатия Кайзер, национален вратар на Холандия. От Арсенал изтъкват пред властите, че той играе с аматьорски договор, без заплащане, и съответно не заема мястото на британски работник. Това обаче не само не успокоява Сътклиф и колегите му, а напротив - подтиква ги на една спешна сбирка на Футболната асоциация да променят правилата така, че завинаги да изхвърлят чужденците от британския футбол. Разбира се, забраната оставя известни възможности за играчите с аматьорски статут, но като цяло действа безотказно и в следващите години хората, успели да я пробият, се броят на пръсти. Най-известният пример е с германеца Берт Траутман, първия чужденец, избиран за играч на годината в Англия (1956). Траутман получава разрешение за работа единствено благодарение на факта, че е попаднал на Острова като военопленник през Втората световна война. Бариерата, поставена от Сътклиф, действа удивително дълго време - час до 1978-а, когато е отхвърлена като нарушаваща основните принципи на Договора от Рим. Веднага след това започва чуждестранната инвазия, макар и първоначално с единични фигури като аржентинските асове Ози Ардилес и Рики Вила (в Тотнъм). А неизбежните последствия от нея се това се видяха с пълна сила преди седмица в мача Арсенал - Кристъл Палас. Несъмнено има някаква ирония в обстоятелството, че правилата за ограничаване на чужденците, свалени под натиска на Европейския съюз, сега ще бъдат възстановени по настояване на друга европейска организация - УЕФА. Във футболната централа са убедени, че в Европейската комисия ще разберат нуждата от възкресяването на тези мерки. С една лека корекция - защитата за родните таланти вече ще се отнася не до тяхната националност, а до страната, в която са прекарали своето футболно училище - т.е. годините между тринайсет и осемнайсет. Скептиците отсега смятат, че подобна мярка само ще стимулира допълнително и без това разширяващата се търговия с деца между футболните клубове. Шефовете на Арсенал вече потвърдиха, че ще се борят с всякакви средства срещу такива ограничения. Както казва Венгер, щом във всичко друго живеем в условията на свободен пазар, защо трябва футболът да прави изключение? Някои от по-младите почитатели на тима вероятно ще го подкрепят горещо. Но други, които помнят как през 1989-а в шампионския състав на Джордж Греъм имаше само британци и ирландци, вероятно ще си зададат малко по-други въпроси. Например как стана така, че преди шестнайсет години хора от Ламбет, Стоук, Бирмингам и Дъблин бяха в състояние да спечелят титлата, а днес нито едно местно момче не може да се добере дори до разширения състав? Това, което видяхме в понеделник, вероятно е ужасяваща гледка за всяко английско момче, което мечтае да играе футбол - коментира Пол Мърсън, една от звездите от онзи тим на Греъм. - Разбирам, че промените са неизбежни, но силно се съмнявам, че в случая те са от полза за английския футбол. Самият Джордж Греъм отива още по-далеч, предричайки катастрофални години за националния тим Видяхме вече, както се случи с Шотландия, откакто Селтик и Рейнджърс взеха да купуват само чужденци - напомня той. - А в Англия ще е дори по-лошо. Арсенал има отлична политика към младите играчи, но огромната част от тях вече идват отвън. Тоест ако преди за местните момчета бе проблем да се преборят със скъпите чужденци за титулярно място, то сега те трудно влизат даже в младежките формации. Не се учудвам, че националният селекционер Ериксон се чуди кой мач да гледа. Впрочем да не се залъгваме - чужденците са тук, защото тук са големите пари, и няма да си отидат, докато парите не секнат. И все пак Греъм не вярва, че в тази ситуация е необходимо да се стои със скръстени ръце: Нашите клубове трябва да поработят върху юношеските си школи. Да вземем пример от холандците - как успяват те, нация от едва петнайсет милиона, ежегодно да произвеждат толкова добри играчи? Много просто - защото пренасят играта при децата. Работят с тях от съвсем малки. Нашата Футболна асоциация напредна доста в последните години, но се налага още много да учи, най-малкото в името на националния отбор, който иначе е обречен.

Facebook logo
Бъдете с нас и във