Банкеръ Weekly

Съдби

СХЕМАТА НА ПОНЦИ

Може да се спори дали Карло Понци е създателят на финансовите пирамиди. Но е безспорно, че през лятото на 1920 г. той станал най-известният човек от двете страни на Океана, след като за няколко месеца успял да измами половин Америка. Схемата за честно отнемане на парите, която той измислил, влязла в историята като Схемата на Понци.Позорът на семействотоКарло Понци се родил през 1882 г. в Парма, в семейство на италиански генерал и далеч не бил голтак, както сега някои го изкарват. Друг е въпросът, че момъкът се очертавал като закоравял мошеник и често попадал в неприятни истории. В края на краищата неговите родители му купили еднопосочен билет и го изпратили отвъд океана при свои роднини в Пенсилвания, за да си търси щастието по-далеч от бащиния дом. През 1903 г. Понци стъпил на американска земя. В ръцете му имало малък сандък, на лицето - радостна усмивка, а в главата - цял рояк планове за бъдещето му в новата родина.Но дотогава имало време... Емигрантската кариера на Карло започнала в промишлените покрайнини на Питсбърг, където миел чинии, прислужвал в магазинчета, натискал копчета в асансьорите и дори превеждал от английски. Тази дейност обаче изобщо не съответствала на представите му за живота и той решил да потърси щастието си на друго поприще. След като се простил с негостоприемния Питсбърг, Понци поел по Източното крайбрежие, местейки се от град на град и сменяйки професиите си като ръкавици.Това продължило пет години, докато през 1908 г. не попаднал в Канада. Там късметът най-после му се усмихнал - в лицето на сеньор Фертолини, управител на банка в Монреал. Бидейки италианец, той съжалил съотечественика си и го наел като чиновник. Оттогава костюмите на Карлито придобили характерен шик, а на лицето му засиял блясъкът на охолството. Скоро банковата му сметка затлъстяла, изобщо не съответствайки на заплатата му на банков служител, макар и толкова ценен, колкото се оказал младият италианец. А задълженията на новоизпечения чиновник били да привлича нови клиенти и той се справял с тях значително по-добре от колегите си - Понци предлагал толкова високи лихви, че хората влагали парите си в банката, без много да му мислят. При това вносителите наистина получавали обещаното, поне тези, които идвали първи в банката, защото, както можем да се досетим, лихвите се изплащали от вноските на следващите клиенти.Подаръкът на съдбатаРазбира се, доходоносното предприятие не просъществувало дълго. Банката рухнала, а нашият герой и неговият благодетел се озовали в затвора. Понци благополучно излежал двете години и ако някой си мисли, че е изпитвал разкаяние, дълбоко греши. След като излязъл на свобода, той веднага се заел с друго, не по-малко опасно занимание - фалшифициране на документи и прехвърляне на нелегални емигранти през американската граница. Колко опасно е било то се разбира през 1925-а, когато федералният съд на Атланта издал следващата му присъда. Като излежал и нея, Понци заминал за Бостън. Там талантливият млад човек започнал работа като доставчик в една бакалия, разположена в самия център на италианския квартал. И не защото се уплашил от заниманията си на ръба на закона, а защото имал нужда от време, за да се огледа и помисли. Понци вече прехвърлял 35-те и било време да се заеме с нещо по-сериозно от малките лудории, на които се отдавал до този момент.Съдбата явно го покровителствала и, сякаш отгатвайки тайните му мечти, му изпратила един истински ангел в лицето на Роза Гуеко, дъщеря на италианския търговец на плодове дон Алберто. Двамата се запознали в магазина, на който дон Гуеко доставял стока, и след година, за голяма радост и на тримата, се женили. Най-щастлив бил Карлито - Роза била единственото дете на търговеца, който, изпълнен с доверие към зет си, побързал да му прехвърли управлението на компанията си. Два месеца след като Карлито поел фирмата, тя банкрутирала и щастливият младоженец трябвало да потърси ново място за прилагане на мениджърските си умения.Ползата от бракаЖенитбата с Роза Гуеко донесла на Понци не само радостта на съпружеството, но и полезни връзки в емигрантските среди. В Америка не обичали много италианците, затова емигрантите се стремели да живеят заедно и да се подкрепят един друг. Тъкмо на това разчитал Карлито, предлагайки ръката си на младата красавица. Дон Алберто помогнал на зет си да се ориентира в средите на италианските емигранти, посочил му необходимите хора и им го представил по подходящия начин.На свой ред Понци също се стараел - той се обличал контешки, бил идеално подстриган, винаги използвал одеколон, и най-важното - умеел да поддържа разговора и да предразполага събеседниците си. Общувайки с другите, Карлито непрекъснато изпъстрял речта си с имена на известни хора, с които уж бил близък, поглеждал часовника си и често прекратявал разговора със смътния намек за делова среща, която не може да пропусне при никакви обстоятелства. С две думи, той, без да се впуска в подробности, давал да се разбере, че не е случаен човек. Колкото и да е странно, хората му вярвали. Карлито бил красив и имал толкова чаровна усмивка, че можел да й устои само телеграфен стълб. Новите приятели на Понци го уредили в отдела за писма на читатели в един от местните вестници. Това се случило през 1919 г., Карло навършил 37 години и трескаво търсел възможност да приложи талантите си.Пишете писма...И тя скоро му се представила. Отговаряйки на едно от писмата, Карлито намерил в плика пощенски купон, поставен от подателя. Такива купони били въведени в обращение по силата на Международния пощенски договор от 1906 г. и можели да се обменят срещу марки. Те били прилагани към писмата, за да не харчат получателите пари за изпращане на отговора. В договора участвали 60 държави, а купоните били еднакви за всички. Те можели да бъдат купени във Франция и използвани в Русия, без да загубят нищо от стойността си. Системата работела безотказно, но в края на 1910 г. се появили проблеми. В света започнала криза, която засегнала най-вече европейските държави. Появила се разлика във валутния курс в Европа и Америка, която се увеличавала според размера на финансовото неблагополучие. Случило се така, че купон, купен в Испания по един цент, можел да бъде обменен в САЩ срещу шест пощенски марки за по цент всяка. Когато установил това, Понци изпаднал в състояние на изключителна умствена възбуда. Какво би станало, ако купи не една марка, а десет? А ако са сто, или пък цял вагон? Въображението му рисувало възхитителни картини и безумни суми. Карлито обаче нямал първоначален капитал, но измислил как да си го набави. Скоро планът му бил готов и той побързал да го сподели с Роза и дон Алберто, както и с многобройните си познати и родственици. Без да му мислят много, те решили да инвестират в това сигурно и надеждно начинание.Горещо лято в БостънСлед като си набавил първоначалния капитал, на 26 декември 1919 г. Карлито регистрирал компанията си Секюритис Ексчейндж Къмпани (Securities Exchange Company - SEC). Тя имала отделения в Бостън, Ню Йорк, Манчестър, Ню Хемпшир и други градове на Нова Англия и се занимавала с погасяването на дългови разписки, чиято доходност в началото била 50%, а след 90 дни стигнала 100 на сто. Било обявено, че всички пари се влагат в пощенски операции, които носят 400% печалба, но технологията им не подлежи на разгласяване.И досега не се знае дали Понци всъщност се е опитвал да спекулира с купоните, играейки си с разликата в курсовете. По-скоро - не. Но дори и да се е опитвал, едва ли е щял да успее - бюрократичното разтакаване из пощенските офиси, забавеното изпращане на писмата и паричните преводи биха изяли цялата разлика между стойността на купоните и Понци не би постигнал нищо освен загуби. Да не говорим, че човекът, който купува талони в такива големи количества, би изглеждал, меко казано, странно и неизбежно би привлякъл вниманието на властите.А Понци не бил готов да поема рискове. Той просто споделил наблюденията си с приятелите си и те буквално натикали парите си в ръцете му. Когато разбрал, че механизмът е задействан, вече не било по силите му да го спре.Седмица след откриването на компанията в Бостън започнал истински инвестиционен бум. Слуховете, че фирмата редовно изплаща дивиденти, въодушевявали все повече и повече хора и в началото на юни общата сума на постъпленията достигнала 1 млн. долара дневно. Било като във фантастичен сън. Офисите на СЕК били буквално заринати от пари. Доларите стояли в сандъци върху масите, в картонени кутии и дори в тоалетните. И продължавали да пристигат.Грижейки се за клиентите си, Карлито устроил работата в офисите си така, че да опрости максимално внасянето и да усложни получаването на пари. Изплащането ставало на едно-две гишета, а приемането - на няколко десетки. А за да си получи дивидентът, клиентът трябвало да мине покрай цяла редица от гишета, където можел изгодно да ги вложи обратно. Повечето американци така и правели. След като благополучно получавали парите си умножени, те с удоволствие ги оставяли да пораснат още повече.Голямата тайна на малката компанияПонци бил на върха на блаженството. Той се обличал при най-скъпите шивачи, купил се няколко автомобила, засипал Роза с диаманти, наел красиви секретарки и повикал от Италия възрастната си майка. Това лято в Бостън било най-щастливото в живота му... Но продължило кратко. За съжаление (или за щастие?), около него не се намерил добър човек, който да му обясни, че главното в такива случаи е да изчезнеш навреме.В началото на юли властите се заинтересували от преуспяващата компания. Проверките не могли да установят никакви нарушения, но по време на един от одитите СЕК била затворена за известно време. Започнала невероятна паника и стотици вносители се втурнали да си търсят парите. Карлито обаче изплатил всичко до последния цент и се превърнал в национален герой, пострадал несправедливо от властите и следователно заслужаващ още по-голямо доверие. Той лично приемал наплашените клиенти и им поднасял бисквити и кафе с обезоръжаващата си усмивка.Но това било началото на края. Скоро след инцидента със закриването един от вносителите подал жалба срещу Карлито в съда. Делото не било нищо особено, но от него се заинтересували журналистите от Бостън Поуст. Те започнали да ровят около Понци и на 26 юли 1920 г. били отпечатани първите статии, в които се описвали подвизите на Карлито, включително и криминалното му минало и присъдите му в Америка и Канада. В дъното на атаката срещу боса седял неговият прессекретар Мак Мастърс, известен журналист и обществен деятел. Той пръв обяснил на Бостън Поуст, а заедно с това и на целия свят същността на тайнствената схема: Карлито е сапунен балон. Ако изплати дивидентите на всички, от него няма да остане и спомен. Но светът не повярвал на Мак Мастърс и Карлито продължил да е национален герой. Докато на 13 август Понци не бил арестуван.Да живееш и да умреш в РиоОт аферата на Понци пострадали 40 млн. вносители. При това не какви да е, а жителите на Нова Англия, Ню Йорк и Пенсилвания - цвета на Америка. Общият размер на влоговете бил 15 млн. долара (140 млн. долара по сегашна стойност). Подвизите на Понци били разследвани в продължение на цяла година. Заведени били много съдебни дела, банкрутирали няколко компании, както и пет солидни банки. Самият Карлито бил осъден на пет години затвор. Излежал 11 месеца и бил амнистиран. Щом излязъл на свобода, той заминал за Флорида, където започнал операции с недвижими имоти, не по-малко съмнителни от предишния му бизнес. След като излежал още три години, Понци бил депортиран в Италия, където Мусолини го посрещнал с отворени обятия. Било му обяснено, че в лицето на Карлито той получава един финансов гений. Когато обаче станало ясно, че геният не е в час дори с аритметиката, Дучето се отказал от неговите услуги и го изпратил в Бразилия, за да поеме филиала на някаква губеща италианска компания. Струва ли си да се казва, че и това предприятие банкрутирало, оставяйки Понци без средства за съществуване.В края на живота си той изпаднал в пълна нищета и през 1949 г. починал в болница за бедни, в покрайнините на блестящия Рио де Жанейро. Разказват, че преди да умре на лицето му играела усмивка.

Facebook logo
Бъдете с нас и във