Банкеръ Weekly

Съдби

С ПАРИ ВСЕКИ МОЖЕ, НОМЕРЪТ Е БЕЗ ПАРИ ДА ГО НАПРАВИШ

Единственият начин да се свърши работата пестеливо е ако не чакаш тя да те пришпорва, а бързаш ти да я догониш. С тази жизнена философия и с ината да се доказват първо на себе си, а после на другите, братята Иван и Красимир Кичукови от град Костенец търсят не златната ябълка от приказките, а простите доказателства от живота, че трудът им има смисъл в тази държава.
Иван Кичуков е президент на фирма Кивано ЕТ и се занимава с мебелно производство. По-големият брат Красимир Кичуков е управител на Булфрукт ООД. Неговата фирма осигурява зеленчуци за българските филиали на Макдоналдс и KFC, а замразените плодове, които произвежда, вече имат гарантиран пазар в Германия, Австрия, Холандия и Италия.

Когато за първи път идва по тези места, Иван Вазов е така поразен от красивата природа и от уникалния водопад край Костенец, че напълва с впечатленията си цяла стихосбирка (Какво пее планината). После идва железницата Виена - Цариград. Можем само да гадаем какъв огромен скок във времето и мащабите е предизвикал минаващият оттук Ориент експрес.
Оттогава са прочутите и до днес Кибритена и Мукавена фабрики. Появили се първите вили. Заговорило се за новия курорт с лековитите минерални извори и изумителна природа. Даже Фердинанд искал да купи земя тук, но местните хора и общинската управа се уплашили, че с цивилизацията ще дойдат при тях и пороците на новото време.
В годините на социализма профсъюзното строителство прави истински бум тук. Почивните станции се конкурират с най-големите ни черноморски курорти. Хората летували и се лекували - сакатите прохождали, бездетните зачевали. Работа имало за всички.
После идва демокрацията. Завърта се центрофугата на пазарната икономика. Докато местните хора се опомнят, изсъхнали ягодите и малините - втората им гордост след курорта. Той самият съвсем посивял и осиротял. Повечето фабрики пуснали кепенци. Много костенчани се качили на влака и не се върнали, но повечето все пак са тук.

Красимир Кичуков си спомня времето, когато в Костенец не само не е имало безработица, а дори се е налагало да канят допълнително работна ръка чак от Якоруда - Благоевградско. В Комбината за хартия са работили 1500 човека (днес те са 400), в Кибритената фабрика - 800 (днес - 150). АПК-то е давало прехрана на 3000 души. Днес от него са останали само ръждясали стари машини и споменът за огромните плодни масиви.
Когато през 1984 г. Красимир Кичуков става директор на Булгарплод - Костенец, предприятието е абсолютен монополист в района със 17 магазина и гарантиран потребител в лицето на местните държавни почивни станции (всяка смяна от туристическия сезон е гарантирала около 15 000-16 000 души почиващи). От края на 80-те години датират и първите опити за износ на прочутите ягоди и малини. След туризма тяхното производство става основен поминък за местното население. С ликвидирането на АПК и връщането на земята на собствениците й плодните масиви постепенно загиват - сам човек не е в състояние да организира този бизнес. И докато местните хора го разберат, ягодите и малините изсъхват. А за възстановяването им са необходими поне няколко години - на червено.
Кичуковият род обаче има здрави корени, тук и тримата братя не се боят да останат в обречения си роден край. Може би

за да намерят златната ябълка и при демокрацията

Красимир Кичуков проучва западния пазар, и установява, че европейците имат огромни мощности за преработка на свежи продукти. Консервната им промишленост работи почти изцяло с вносни суровини. Пазарна ниша, която българските екологични селскостопански продукти могат да заемат.
Само за няколко години Булфрукт ООД успява да спечели постояни клиенти в Германия, Австрия, Холандия и Италия. Красимир Кичуков започва да мисли за собствена хладилна база. Необходими са му 500 000 г. марки. На петата година от започването на строежа й първата й фаза е на път да заработи. Какво му струвало това, Красимир Кичуков не иска да си спомня. Важното е, че не само запазва работните места, но открива и нови. След завършване да втората фаза те ще станат с около сто повече. Едва сега фирмата може да си позволи да подписва дългосрочни договори и да поеме ангажимент за срокове и качество на доставките. Защото на европейски пазар трудно се стъпва, а много лесно се губи. Но това пък е единствената гаранция за оцеляване в нашенската пазарна среда. Коя българска фирма може да се похвали, че е получила навреме и коректно от друга българска фирма парите, които й дължи. Затова

над водата са само главите на онези, които работят за външния пазар

Доставките за Европа принуждават Кичуков да си налага драконовски самоконтрол върху качеството. И ако проблемът с нитратите отдавна е решен, то по отношение на опаковката и някои други елементи по веригата понякога има рекламации.
Братя Кичукови не си дават ни най-малка почивка и в производството на пресни зеленчуци. Тук освен всичко друго те трябва да спазват и размерите им според изискванията на постоянните си клиенти в България - Макдоналдс и KFC. Доматите например не само трябва да са абсолютно еднакви на цвят, но и да са с диаметър 5-7 см. Българинът хем обича да си служи с поговорки, хем не вниква в мъдростта им, а братята знаят, че

който плаща, той поръчва музиката

Това е пазарната икономика.
Другият брат Иван Кичуков следва пазарния опит на баткото - изнася, но в мебелния бранш. И на него не му е лесно - насреща му са голяма конкуренция, нелоялност от страна на гръцките прекупвачи на дървен материал и липса на всякаква защита на националния интерес от страна на държавата. През последните две години на дъмпингови цени е изнесен повече от половината дървен материал, добит в страната ни.
Ето това ни е грехът на нас, българите - казва Иван Кичуков - че всеки се спасява поединично. А още Кубрат ни е показал смисъла на обединените усилия, и сума книги за японското чудо сме изчели, но пак не можем да се поучим. Умението да работиш като част от веригата и да си отговорен за това, което ще се случи след теб, прави от един народ нация. За съжаление ние май още не сме нация. Неслучайно в България има поговорка: Не е луд този, който яде зелника, а този, който му го дава. А в Япония, ако се придържаме към кулинарния жанр, тя звучи така: Колкото по-голяма е общата ни торта, толкова по-голямо ще е и моето парче.
Иван Кичуков смята, че в момента

в България е почти престъпление да бъдеш инициатор

на нещо. Всеки търси лична корист във всяка активност: Никой не допуска, че аз например се боря за пазари, не за да защитя джоба си, а да запазя работните места, които съм отворил. Това са местни хора, мои съседи, мои приятели. Хора, чийто живот е пред очите ми. Нима имам право с лека ръка да затворя фабриката и да им кажа - спасявайте се поединично.
Много хора възприеха думата работодател като етикет пред името си без да вникват в социалния и моралния смисъл на това понятие. За съжаление напоследък ние сме станали повече социални работници, отколкото предприемачи, но това е периодът на съзряване на социалната прослойка, наречена работодател. Не може да не ти пука за хора, които работят за теб. Защото по-точно е да се каже, че вие работите заедно. Ако си истински работодател, разбира се.

Абсурдна е незаинтересоваността на държавата

към съдбата на и без това трудно появилите се малки и средни предприятия: Ние не искаме тя да ни помага, не искаме дори финансова помощ, искаме просто да ни създава условия сами да си помагаме. В една Гърция например отварянето на всяко работно място дава право на кредит от 15 000 марки с пет години гратисен период при погасяването. Ако аз имам там 15 работника, получава се 300 000 марки кредит, с които за пет години ще преоборудвам производството си и ще мога да изляза на всеки европейски пазар - убеден е Иван. Благодарение на търпението и инициативността му, фирма Кивано успява да пробие на международния пазар и от няколко месеца произвежда луксозни дървени скринове за Франция и столове за Англия. Признателен е на Лесоимпекс за посредничеството и се надява обединените усилия да издърпат хора като него там, където им е мястото - на пазара.
Според Иван много хора са принудени да пилеят силите си за дребни неща, за преодоляване на бюрократичната машина. Почти не остава време и енергия за същинската дейност - за повдигане на професионалното ниво и конкуретоспособността на фирмата.
Ако не съумеем да променим и морала, и народопсихологията, и инстинктите си за оцеляване, много дълго още ще се питаме кой и защо ни пречи. Идат нови избори, а въпросите са все същите. Отговорът зависи от всички нас. По цялата верига. Ако сме нация, а не сбор от единици. Нека не забравяме това.

Facebook logo
Бъдете с нас и във