Банкеръ Weekly

Съдби

РЕСТАВРАЦИЯТА Е ТЕРИТОРИЯ ЗА АВАНТЮРИСТИ

Пламен Петров e зодия Водолей, роден е през 1949 година, а висшето си образование е завършил през 1976 г. в Художествената академия на Краков, Полша. След завръщането си в София става преподавател в Художествената гимназия. От 1978 г. в продължение на пет години работи в Националната художествена галерия, като през половината от това време е ръководител на реставраторско ателие. Основната му професионална реализация е в областта на живописта и иконописта. Произведения, върнати към нов живот от Пламен Петров, сега могат да се видят в галериите в София, Русе, Сливен, Габрово, Плевен и други български градове, в президентството, в няколко министерства, в редица банки и банкови салони, както и в частни колекции в Нюшател (Швейцария), Мадрид (Испания) и др.От 1992 до 1996 г. Пламен Петров работи на свободна практика по реставрацията на храм-паметника Св.Александър Невски. Историческият обхват на произведенията, проучвани или реставрирани от него, се разпростира от ХII до ХХ век и предлага разнообразен творчески почерк, технологии и авторски особености.От 1989 до 1993 г. той отново преподава, този път в Художествената академия, в катедра Консервация и реставрация. В секция Реставрация при Съюза на художниците Пламен Петров членува от 1981 г. и два мандата е неин председател. Женен е за сценографа Мая Петрова, професор в НАТФИЗ. Има дъщеря и внук.Край на каретоДнес, когато София още не се е отървала от кошмара на поройните дъждове и наводненията в крайните й квартали, някак много бързо забравихме бедствието, сполетяло Прага през 2002 година. Тогава Вълтава заля историческия център на Златния град и нанесе непоправими щети на ред средновековни ценности - архитектурни, художествени и архивни. Навярно си спомняте как нашето външно министерство предложи да изпрати реставратори, които да подпомогнат възстановителните работи в чешката столица. По този повод за първи път се сблъскахме с привидно тихата ирония на Пламен Петров - той символично подари на в.БАНКЕРЪ бр. 42 на Държавен вестник с обнародвания в него Закон за занаятите (стр.12-20). Подтекстът бе повече от очевиден - към занаятчиите бяха причислени иконописците и стенописците, реставраторите на паметници на културата, бижутерите и ред други художествени професии с хабилитирани кадри, с вече 30-годишна катедра по реставрация в Художествената академия и с дипломи за висше образование (позиции в закона №№ 123,10, 41 и др.). Редом с тях като занаятчии в закона откриваме маникюр, педикюр, ноктопластика (позиция № 90), поставяне на паркет и други настилки (№ 8) и каквото друго можете да си представите. Точно тогава коментирахме невежеството и малокултурието на българските политици, които предлагаха на пражани занаятчии за реставрационните работи. На същите тези пражани, които не само са построили средновековния си град бижу, но са го и опазили до днес в автентичен вид.От публикуването на този скандален закон до днес не преставаме да нищим темата за реставраторството и маргинализирането на професията в божем демократичното ни общество. А тя става все по-актуална на фона на няколкото десетки хиляди паметника на културата в България и пришиването им с бели конци към туризма. В такъв момент Пламен Петров обича да цитира своя по-стар колега Здравко Баров, който от години е главен реставратор в музея Пол Гети в САЩ. (А в момента монтира свалените някога стенописи в църквата Св.Четиридесет мъченици във Велико Търново.) През 1974 г. г-н Баров заявява, че налагането на атеизма в българското общество след Втората световна война е фаталната причина за обезлюдяването на църквите. Те престават да изпълняват функциите си, стенописите се рушат, иконите, църковната утвар и старопечатните богослужебни книги се крадат безнаказано. Така, добавя Пламен Петров, се рушеше една ценностна система, която е с най-голяма заслуга за съхраняването на българската духовност, национална идентичност и обществения морал. Така закърня и усетът на добрия стопанин, отговорността му към ценното притежание, а историческата памет напусна общественото си убежище и се приюти в последното си скривалище - индивидуалната памет.Реставраторът е човек, който повече от всеки друг има или придобива таланта да прониква дълбоко в миналото. Често той е респектиран и дори благоговее пред гения на предшествениците си, много пъти анонимни - като ранните иконописци например. Което го прави отговорен пред тях, колкото и да не е лишен от суета.Вероятно по тази причина Пламен Петров най-много цени работата си в катедралния храм Св. Александър Невски, продължила с различна интензивност от 1992 до 1996 година. Резултатът е налице - разрушените от бомбардировките през войната мозаечни люнети над храмовите врати след повече от половин век заблестяват в цялото си великолепие (а майсторите занаятчии на държавната фирма Реставрация вече са ги повредили отново при неуспешния опит да белосат облицовката на храма с пароструйник и да повдигнат провисналите тежни врати). Царският трон в църквата и унищожените през 1946 г. мозайки след неговата намеса получават ансамбловата си завършеност и автентичен вид. Реставраторът смята този период, нелишен и от други ангажименти, за най-щастлив и дори спасителен в живота си. Като не пропуска да отбележи, че реставраторската работа е винаги в екип, но най-големи са отговорностите на неговия ръководител.Думата дума отваря, болезнената тема води след себе си друга болка. Така в разговорите ни се ражда ново нелицеприятно заключение - у нас всеки се съпреживява като лидер, но истински призвани и професионално подготвени за този тежък кръст са малцина. Опитите да въвлечем Пламен Петров в разговор за политика неизменно се свеждат до една основателна претенция и един укор към политиците - за отношението им към културата, към наследените и създавани днес ценности. Събеседникът ни не е от хората, които се крият зад удобния и вече протрит от сиромахомилски вопли параван на безпаричието в държавата. Пламен Петров е убеден - и е готов във всеки момент да сложи на масата доказателства и документи - че далеч по-тежък е проблемът с планирането, с разумното усвояване на наличните средства. Защото, натъртва той, и до днес средствата се планират не за паметника, а за конкретни хора. По тази причина постоянно нещо се реставрира, постоянно се изсмукват пари ту от държавата, ту от международните фондове. А няма нито един окончателно завършен и предоставен на гражданите за ползване културен паметник. Най-скандален в това отношение е примерът в Боянската църква...Така е, продължава Пламен Петров, заради една грешно заложена в миналото концепция, родила Националния институт за паметниците на културата (НИПК) и напъхала реставрационните работи в неговата тотална централицазия. В професионалните среди НИПК е известнен с прозвището Поразяващата ръка. Създаването му в края на 50-те години изпреварва с десетилетие появата на първия специализиран закон, а той сякаш е гласуван за нуждите на института. Функциите му го правят уникален дори за тоталитарната система - той едновременно планира държавната политика, определя ценностната скала и реализира усвояването на бюджета. Тази система трябваше да се смени още през 1990-1991 г., убеден е Пламен Петров. Но кой да го стори: кой от злополучните министри на културата или неуспешните ни правителства? Другите страни бяха отделили изпълнението от формирането на политиката, бяха регламентирали точно мястото и ангажимента на Министерството на културата като държавна структура, бяха изпитали практиката на областните главни реставратори. У нас, за съжаление, се получи така, та едни и същи хора се завъртяха в омагьосания кръг на властта - директори на НИПК стават заместник-министри, началници на отдели в министерството и дори министри, след което отново се връщат на изходна позиция в института и очакват следващия кръговрат. По тази причина НИПК не можа да се утвърди като генерален реставратор на паметниците на културата в страната и сега е като загноил апендикс в структурата на българската култура.Професията на реставратора, особено ако се познават всичките й разновидности и специализация - от мебели и метал до стенописи и кавалетно изкуство - предлага големи предизвикателства. И дори обширна територия за прояви на авантюризъм. Такъв е христоматийният вече пример с покушението върху картината Мона Лиза на Леонардо да Винчи, изложена в София в началото на 80-те години. Тогава за приключението, което може да се превърне в първокласен трилър (от типа на романите на Дан Браун), тоталитарните медии не споменаха нищо. Но Пламен Петров, един от действащите персонажи в този вълнуващ сюжет, може да прибави неизвестни детайли към историята.Тя, накратко, е следната. Французите от Лувър бяха предоставили за изложба в България копие на прочутата картина. За него дори съпровождащата го изкуствоведка твърдеше, че е създадено година след смъртта на Леонардо да Винчи. Това, ако сляпо се доверим на твърдението на френската гостенка, прави копието приблизително толкова ценно (и скъпо!), колкото и оригинала. По време на изложбата психически болен младеж разрязва в нож платното. Тогава французите забраняват не само да се поправя картината, но дори да се пипа от български реставратори. И тя бива надлежно запечатана откъм гърба. Но Пламен Петров с удоволствие разказва, че той и колегите му в Националната художествена галерия все пак се изкушили да вземат проби, независимо от строгата забрана. Изследванията показали, че: първо, копието е от ХIХ век и, второ, че то е направено върху оригинална картина от ХVI век, за което до момента никой не е подозирал. Така благодарение на една нарушена забрана, силно професионално любопитство и известна доза авантюризъм българските реставратори директно помагат на френските си колеги. В резултат на инцидента и намесата Лувърът се сдобива с още една картина - в Париж двата пласта са отделени и освен копието на Мона Лиза от ХIХ век се ражда и неизвестната картина от ХVI век.Картините днес са основната професионална работа на Пламен Петров, макар в последните две години да завърши иконостасите на един параклис и една църква. Особено след като движението на картините, макар и при неструктуриран художествен пазар, става все по-интензивно. И след като все по-често се говори за сбирки и колекционери, които въпиещо се нуждаят от солидно познание, добър вкус и грижлива професионална намеса. Пламен Петров притежава и трите качества. А когато му писне и подхвърли тук-там, че ще се прави на художник, това означава, че бяга от всекидневието и се стреми към усамотяване и занимания с живопис. Макар да си знае точно мястото и да не се самооблажава, защото в дома му съществува високият пример на неговия покоен тъст, големия европейски художник Александър Петров. Още един признак за високия му професионален, личен и обществен морал, култивиран, както вече казахме, в Полша.

Facebook logo
Бъдете с нас и във