Банкеръ Weekly

Съдби

Ралица Пеева: ДАЛЕЧ СМЕ ОТ ТОВА, КОЕТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ

Социоложката Ралица Пеева е родена на 23 август 1968 г. в София. Родителите й са музиканти. През 1990 г. заминава да продължи образованието си в САЩ. Омъжена е за ученическата си любов и има дъщеричка на 1 година и 7 месеца. От 1996 г. живее със съпруга си във Франция. В момента е политически анализатор в предизборния щаб на президента Петър Стоянов.На практика през всичките тези десет години на прехода не сте си били у дома...- Да, но на всички демонстрации и митинги през 1989 г. бяхме тук. Първото ни участие, разбира се, беше на митинга на 3 ноември, на пл. Ал. Невски, който като първи бе и най-вълнуващият... Завърших Английската гимназия в София, през 1987-а започнах да следвам английска филология. Голямото ми желание обаче беше да уча Социология. Тогава това беше един от най-интересните факултети и през 1988 г. се прехвърлих. След две години заминах за САЩ, но връзката ми с някои от преподавателите продължи през тези десетина години в чужбина и ме запази в чисто психологически план от стреса, който преживяваш, когато заминаваш някъде далече от родината си, а също и професионално.Завърших бакалавърската си степен в Кълъмбия колидж (Южна Каролина) и на следващата година двамата със съпруга ми заминахме за Принстън. По онова време от фондация Отворено общество плащаха билетите за връщаме в България веднъж в годината, което бе изключително голям жест и имаше огромно значение за нас. Всяко откъсване повече от година е болезнено, макар че човек, без да иска, започва да свиква. Изненада ли ви с нещо Америка? Как се справяхте там?- Представата ни за Америка беше предимно от филмите, а там, както знаете, действието се развива предимно в Чикаго или Лос Анджелис. А ние попаднахме в един малък южен щат. В тази огромна страна отношенията са толкова различни, че аз не мога да приема определения, че американците са такива или онакива. В Южна Каролина бяха изключително добре настроени, винаги готови да изслушат, да се запознаят с теб, да чуят твоята гледна точка. Мисля си, че там срещнах едни от най-толерантните хора. Ние с Илиан, съпруга ми, попаднахме там в една средна фаза. Трябваше да приравняваме някакви изпити, други ни признаха от България, така че за година и половина направихме бакалавърска степен. И двамата започнахме веднага работа - съпругът ми в университетската библиотека, а аз преподавах руски език по телефона. Има такава образователна програма в Америка, която се организира от обществената телевизия. Групата ми се състоеше от деца от Джорджия, Ню Джърси..., като всички уроци се осъществяваха по аудиовръзка. Имаше голям интерес и аз бях много благодарна, че в България сме учили задължително руски. Получавах по 10 долара на час, което бе голяма помощ за мен. Защо напуснахте Щатите и се преместихте в Париж?- Когато мъжът ми завърши, трябваше да решим какво да правим. Вече бях си взела магистърска степен, но исках да си завърша доктората. Темата ми бе за кръглата маса в България и научните ми ръководители си дадоха сметка, че моят живот е в Европа. Беше голям жест от тяхна страна, защото да им изпратиш един текст (глава от моята дисертация) по имейл, при положение че те имат други 120 студенти, да ми го върнат пак по имейл, е, меко казано, доста ангажиращо. ...Не знаех и дума френски, но да поживееш в Париж, наистина е богатство за цял живот.И какво написахте за кръглата маса?- Исках да видя ролята й в нашия преход, както и защо успяхме да запазим политическия мир, а икономически се провалихме. Интересуваше ме и до каква степен преговорите са помогнали и попречили, какви пазарлъци са правени. Какво ни отдалечава от Полша и Унгария и какво ни приближава? Това, разбира се, е чисто академичен труд, макар че като излезе в книга, както моите преподаватели от Ню Йорк настояват, би могъл да предизвика и политическа полемика.До каква степен повлия по-особеният ни манталитет на случващото се през последните години?- Не бих коментирала дали имаме някакъв конкретен манталитет или не, но това което сме успели да направим и което е много ценно, е че успяхме да запазим гражданския си мир. Днес това ни изглежда толкова очевидно и естествено, че много рядко вече го коментираме. А само един поглед встрани от границите ни показва, че е имало и друг път. Което също е въпрос на манталитет. Имаме установен цикъл на избори, те протичат нормално, без политически кризи и политическо насилие. Създадохме и безспорно работещи институции, имаме работещ парламент... Те може и да работят с хиляди недостатъци, но това вече е друг въпрос. Както и за качеството на създаваните закони.Как изглежда България от чужбина?- България започна да изглежда по друг начин, стана привлекателно място. Все повече хора се интересуват дали могат да дойдат у нас на ски или да прекарат лятната си почивка. Познавам американци, които идваха тук и бяха страшно очаровани от страната ни. А и всеки път, когато тръгнем от Париж за София, се оказва доста сложно, въпреки че всекидневно има полети. Голяма част от пътниците в тези самолети са французи и те не биха идвали в България, ако промяната към по-добро не им се набиваше в очи.Кое ви накара сега да се върнете?- Откакто се роди дъщеричката ми Яна, ние си идваме много често. Нямаше да мога да се справя без помощта на майка ми и свекърва ми и да си напиша доктората. Освен това се включих в предизборния щаб на президента Стоянов. За мен е огромно предизвикателство да участвам в кампанията, това е опит за цял живот.Не забелязвате ли някакъв дефицит в нашето общество?- Като че ли сме забравили как да помогнем на някой, който седи до нас. Безспорно, много е трудно да мислиш за такива неща, когато нямаш пари да купиш учебници на детето си или да се чудиш как да си платиш тока. Тази липса на толерантност обаче може да ни изиграе лоша шега. Иска ми се това да се промени. Мисля, че българинът по принцип изпитва много силно състрадание и винаги е готов да помогне, но в момента просто не е в състояние. Ако трябва да направите едно сравнение, в какъв ритъм живеем у нас?- В един по-спокоен ритъм. Но пък решаването на най-елементарни неща във всекидневието ти гълта най-малко два часа. Хората не са виновни, че не могат да посветят това време на работа или на почивка. В този смисъл животът в България хем е много напрегнат, хем няма резултати. Безспорно е, че бюрокрацията ни е ужасна, че имаме доста пречки за какъвто и да е бизнес. Но това, което най-много ме притеснява, е социалното неравенство. Отварянето на ножицата ще постави спирачки върху икономическото развитие на страната. Не мислите ли за втора родина?- Не. Човек може да е жител на света, но не и да има втора родина. Докато бяхме в Америка, ни казваха - вие ще останете там, сега пък ни внушават, че ще се установим завинаги в Париж. Това обаче е решение, което не може да се вземе отделно от конкретните условия. Най-важно, според мен, че ние ще си останем българи. България ми е дала всичко.И възможност за лична изява ли?- Огромната ми надежда е, че ще има все повече възможности за изява. Няма как да си затворим очите - безработицата сред младите е много голяма, и всички, от които зависи промяната на тази ситуация, са длъжни да насочат усилията си в тази насока. В момента, в който се обезверят младите хора в едно общество, то губи много важна част от социалната си енергия. Вярно е, че възможностите у нас се разширяват, но все още сме много далеч от това, което трябва да бъде.Амбициите ви докъде се простират?- Голямото ми желание е да направя академична кариера. А като всяка майка - някак си без да искаш, амбициите, въжделенията ти се прехвърлят върху децата. Иска ми се да я възпитам добре, да сме заедно. Най-много обичам да съм с нея. Другите неща минават на заден план...Разговаря Елена Коцева

Facebook logo
Бъдете с нас и във