Банкеръ Weekly

Съдби

Проф. Ивайло Знеполски: ДА СИ ДОВОЛЕН ОТ СЕБЕ СИ Е ПОЧТИ НЕПРИЛИЧНО

Професор Ивайло Знеполски е роден на 5 август 1940 г. в София. Завършил е СУ Кл. Охридски, специалност - философия. Чете лекции в Алма матер по семиотика, култура и масови комуникации и ръководи катедра Културология. Три години (1997-1999) е бил професор в парижкото висше училище за социални науки. Бил е министър на културата в кабинетите Беров и Инджова. Женен, с един син, който също е завършил философия и в момента преподава социология в Софийския университет.

Проф. Знеполски, напоследък не попадате в обектива на общественото внимание, какви са причините?- Заседнах, както се казва, в академичната сфера и съм много натоварен. Университетът дава широко поле за действия. На първо са задължителните образователни курсове, без които студентите не могат да продължат. Преподавам семиотика и култура. Водя и базов курс за култура и масови комуникации. Но извън това има и изследователски семинари, на които обръщам все повече внимание и те все повече ме ангажират.Чу се, че сте проучвали някои архиви. Какво открихте в тях за живота на нашите писатели и за отношенията им с властта през близкото минало?- Наистина работихме много усилено с група студенти в архивите. Тъй като до документацията на бившата Държавна сигурност не допускат всекиго, ние се ограничихме с архивите на ЦК на БКП, които са обработени. Ние се помъчихме да потърсим в архивите на ЦК на БКП всички лични писма и техните отговори. Не става дума за класически доноси, а по-скоро за мнения и доклади. Повечето молби са да бъдат възстановени изключените писатели в техния съюз. От някои автобиографии вижда се как хората ги нагаждат към новите условия. Попаднахме на много интересни документи около Фани Попова-Мутафова. Открихме нейни писма, в които моли да я приемат отново в писателския съюз, защото това е организация, която осигурява добри условия за труд, има почивни станции, помощни фондове и т.н. Намерихме и отговора на тези писма, който е дало ръководството на писателския съюз - благосклонно. Обичат ли властта нашите писатели?- Общо взето, у нас писателите са могли да имат условия за работа и сигурност само ако са около властта. С изключение на няколко личности така е било за всички от Освобождението до 1944 година. Има много примери. От дневниците на Кирил Христов и от хрониките на скандалите около него още от края на века се вижда, че например проф. Иван Шишманов изработва привилегирована политика спрямо писателите, които се смятат за национален капитал по простата причина, че по това време именно утвърждаването на националната идентичност най-тясно се свързва с българския език и литература. Тогава се въвеждат няколко вида привилегии. Една от тях е продължителната командировка в чужбина на даровити писатели. Облагодетелствани от нея са били Яворов, Кирил Христов, Пею Тодоров. Други пък са назначавани на синекурни длъжности. Кирил Христов се е водел на щат в училище - никога не даскалувал, но си е получавал заплатата. Какво се промени през последните години в отношенията писателите и власт?- Мнението ми е, че властта загуби много от инструментите, с които можеше да държи в своя скут писателите. След като оттегли помощта си за всички литературни и периодични издания, прекъсна субсидиите за творческите съюзи, според мен се създаде един здравословен климат за отсяване. Днес писател ще бъде този, на когото просто му напира отвътре. Може да се занимава и с нещо друго, но не може да не пише. Цялата тази партийно облечена графоманщина бавно изчезва. От друга страна, за съжаление се забелязва и един стар рефлекс - да се търси някаква облага от властта, защото тя може да осигури топло местенце в администрацията. Всяка от партиите си има своите литературни фенове, които получават някакви облаги дали чрез фондации, които имат определена насоченост и политическа линия, дали чрез някакви скрити фондове за подпомагане. Полезни ли ви бяха трите години преподавателска дейност в Париж? - При един по-продължителен престой човек установява непосредствени контакти, които са много ценни... Занимавах се с механизмите на работата на медиите, на образованието, разбрах какъв е статутът на френския преподавател, въобще какво е етикетът, какво е отношението между наука и политика, гражданско общество и политика. Мисля си, че ако изпращаха нашите политици да поживеят малко в страни като Франция, щяхме да имаме по-сполучлив преход.Коя поред учебна година започвате като преподавател?- Аз съм един от основателите на културологията в Софийския университет, още от 1984 година. Но преди това четири години преподавах във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) - Анализ на филма. Доста ми се събира като преподавател, и мисля през 2004 г. да преустановя с тази своя дейност.Контактувате предимно с млади хора. Какво е, според вас, днешното поколение?- Трудно може да се каже, че младите имат общо лице. Има различни потоци сред тях, но впечатлението ми от моите студенти е, че те са доста притеснени - нямат битови условия, нямат психологическа нагласа, поне една голяма част от тях, за пълно отдаване на науката. Миналата година бях поканен като гост професор в университета в Бордо. Бях настанен извън града в студентско градче, в което живееха около 50 000 студенти. В 20 часа вечерта там буквално всичко опустяваше. Като питах какво правят тези млади хора, няма ли барове, дискотеки за тях (имаше само един ресторант, който затваряше веднага след вечеря и някакво малко заведение) отговаряха ми, че те учат. Една единица разлика в успеха им обаче решава тяхното бъдеще. Там състезанието и принципите на оценка са такива, че просто всичко се отчита и понякога и най-малката подробност може да се окаже решаваща. А нашият студент не е мотивиран. Дали дипломата е с тройка или с шестица - просто няма никакво значение. На нашите студенти им липсва увереността, че натрупаните знания и старанието имат някаква стойност за бъдещето им.А като човек на науката какво бихте искали още за себе си и от себе си?- Аз мисля, че днес да бъдеш доволен от себе си е почти неприлично. Освен това и нечестно. Като всички мои колеги и аз нямам време да се концентрирам, налага се да се пилея на много места, да поемам понякога и формални поръчки и ангажименти, за да мога да обезпеча финансово семейството си. Софийският университет е много зле поставен, въпреки че е заведение с традиции, въпреки че разполага с най-добрите кадри. Ниското заплащане поставя преподавателите в положението на бродещи проповедници, има колеги, които търчат между четири-пет университета или пишат учебници през цялото време, т.е. проблемът на цялата българска наука е, че тя няма база и не е търсена и ценена.

Facebook logo
Бъдете с нас и във