Банкеръ Weekly

Съдби

Проф. Георги Марков: ИСКАМ ДА СМЕ БЪЛГАРИ В ЕВРОПА И ЕВРОПЕЙЦИ У НАС

Проф. Георги Марков, доктор на историческите науки, е роден на 17 ноември 1946 г. в Пловдив. Завършва история в СУ Св. Климент Охридски през 1970 година. Защитава две дисертации за присъждане на научни степени през 1977 и 1992 година. Специализира в Германия, в Института за европейска история в Майнц на Рейн, през 1981-1982 година. От 1993 г. е директор на Института по история при БАН. От 1994 г. преподава в Нов български университет. Изследователските му търсения са съсредоточени в новата и съвременната история. Автор е на 11 книги.

Проф. Марков, какво ви подтикна да издадете последната си книга Поуки за държавниците?
- Когато миналото се осмисля като история, от него трябва да се извлича най-ценностното за настоящето и бъдещето - поуките. Това важи с особена сила за онези меродавни личности, които ръководят съдбините на народите с мисия да бъдат нещо повече от обикновени политици. Те се нуждаят от съпоставяне и съизмерване с близки и далечни предшественици, защото пътят им невинаги върви нагоре. Ако днешните политици познаваха миналото, то не биха се препъвали два пъти в едни и същи камъни.

Историята откроява ли най-големите слабости на нашите политици и кои от тях се повтарят и до днес?
- Откак се помни, България е претъпкана от жадни за власт и гладни за слава политикани. Истинските политици са малцина, а пък държавниците се броят на пръстите на двете, че и на едната ръка.
По принцип стремежът на политика байганьовец е да извлече материална облага от властта, а сетне да остане в историята. Материалното обаче надделява над славолюбието. В българската история след Освобождението всяка партия, която идва на власт, върти метлата, сменя всички от министъра до пъдаря, тъй като много са помагалите да се спечелят изборите и трябва да им благодари. Стремежът към властта у нас досега е продиктуван преди всичко от мисълта за материалното, като малцина са тези, които мислят за държавата. Последицата е, че народът губи вяра във всяка партия и всяка власт.

Има ли незаслужено забравени наши държавници ?
- Учудващо е, но народът сякаш обича и помни повече здраво държащите юздите на властта. Всеки българин знае кой е Стефан Стамболов, други свеждат заветите на Андрей Ляпчев до знаменитото Со кротце, со благо, а малцина са запознати с делото на Александър Малинов. Но, ако Стамболов е най-видният наш държавник на ХIХ век, то Ляпчев е този на ХХ век. Съчетаването на гъвкавост и твърдост направиха от Ляпчев главния преговарящ по признаването на независимостта на България (6 април 1909 г.), намалявайки постепенно сумата за обезщетение от 650 млн. на 82 млн. златни френски франка. Той подписа и мъчителното Солунско примирие (29 септември 1918 г.). И докато примерно Стамболов управляваше държава във възход и един народ, обзет от въодушевление и надежди, то Ляпчев пое длъжността на министър-председател в началото на 1926 г., когато изстраданите национални крушения не само не обединиха България, но я разкъсаха в кръвопролитна гражданска война.

Наистина ли смятате, че се знае твърде малко за Александър Малинов?
- Така е, а бесарабският българин Александър Малинов бе три пъти министър-председател на Царство България. Звездният му час удари с обявяването на българската независимост (22 септември 1908 г.). Като председател на Народното събрание Малинов положи всички усилия да преодолее боричканията за повече власт и благини. Той е страстен защитник на чистия парламентаризъм. При една реч по време на парламентарните избори през 1938 г. Малинов получава сърдечен удар и рухва на трибуната. Фактически умира в битката за демокрация.

Свързани ли са тези личности с някакви традиции в България?
- Андрей Ляпчев например преди за почине след една тежка операция в Берлин през 1933 г. завещава цялото си имущество на Българската академия на науките и на българското икономическо дружество. Имаме традиции в дарителството и дори политиците са го правили. Нашият институт издава том първи за дарителството, което започва още от Възраждането. На мен ми е любопитно как така тези богати българи отделят средства не само за собствените си деца да ги изучат в Хайделберг и Оксфорд, но отпускат стипендии и за будни бедни деца. Стотици са имената на такива благодетели. И банкери като Атанас Буров и Георги Губиделников са давали пари, но са определяли съобразно интересите си какви специалности да запишат техните питомци. Дарителството има много дълбока традиция до 1950 година. След това държавата го обсебва, комунистическата партия казва, че всичко трябва да става централизирано чрез Министерството на народната просвета. Но сега се надявам, че също ще се намерят заможни родолюбиви българи, които да отпускат средства на способни младежи, защото става дума за традиция, която е необходимо да се възроди. Ние вече сме публикували т.нар. Златна книга на дарителите на БАН. СУ Кл. Охридски и Свищовският икономически институт също имат златни книги. В тях са записани всички дарители с техните условия и воля и кой е ползвал съответните дарения. Вижда се, че тези, които са получавали стипендиите, са едни от първостроителите в икономиката, във финансите, в науката. Така че парите не са отишли напразно, имат много ценна възвръщаемост.

Кои са най-острите ни проблеми, завещани ни от миналото?
- Ние имаме едно близко минало от половин век, в което се работеше и живееше по наложен отвън съветски модел. И сега е много трудно да преобърнем този модел в преход към демокрация и пазарно стопанство. Една от основните грешки на социализма беше, че се опита да превърне човека в колективно същество. Поиска да премахне различията, да живеем и се радваме на успехите на колектива. А хората са инстинктивно себични. Имаше една спирачка чрез партийния синдром, който и сега не може да се преодолее. Ето, в определени сектори партията СДС се сля с държавата.
Другото е, че винаги се търсят причините за провалите в предшественика - комунистите посочваха обикновено 1939-а, а управляващите през последните години - 1989-а.

Занимавате се и с история на дипломацията...
- Разпространено е мнението, че българите са добри войници и лоши дипломати. Аз не го споделям. Навремето сме имали много добри дипломати, но за съжаление политиката се прави тук, в София, и това кой държи властта в центъра е било определящо за успеха и неуспеха им. Намирам обаче, че в днешната ни дипломация липсва професионализъм в достатъчна степен, тъй като и в условията на демокрация продължи традицията на посланически постове да се уреждат наши хора. Когато някой политик става неудобен, веднага го изпращаме някъде посланик. Но от липса на професионализъм, от нагаждачество или от приспособяване към желанията на силните на деня идват и основните гафове. Примерите са много.

Сигурно сте с много добра памет?
- Да, наистина съм много паметлив, но ако съпругата ми каже в събота да напазарувам повече от три неща, четвъртото го забравям. Историята така е навързана като събития, че понякога трябва да се върнеш 50-60 години назад, за да докажеш една теза от съвременността. Аз не бих се съгласил историята да се пренаписва с всяка смяна на партийното управление. През 1992 г. казаха дотук със старите учебници, хайде нови. През 1995 г. друга партия взе властта - пак нови учебници. И то по история. Тези по химия и математика не се пипат. Историята не бива да се пренаписва, а да се преосмисля.

Защо историческата истина си остава непостижима мечта?
- Историкът не трябва да е нито партиен, нито придворен, а да е обективен. Историята е точна наука, но има много... неточни историци. Историята не бива да се превръща в слугиня на политиката. Ботев е комунар, републиканец, хъш, анархист - затова е гениален, не можем да го вкараме в калъпа предтеча на научния социализъм, както казваше Васил Коларов. Заветът на Левски за чиста и свята република сега се оказва, че на някои не им звучал актуално. Не можем да си позволим да актуализираме Левски. Би било кощунство.

Бихте ли посочили най-важното днес, в очакване на новото?
- Бих вдъхнал известен исторически оптимизъм. Като народ сме преживели страшни времена и сме оцелели. Наистина доста сме се променили, не сме тия от Възраждането, вече сме по-разглезени, но трябва да разберем, че отвън няма кой да ни помогне и да ни спаси. Макар че в една епоха на глобална икономика не можем да живеем отделно от света. Много време загубихме в караници, крамоли и долнопробни спектакли в парламента. Дванадесет години са страшно много за един човешки живот, за да живеем само с надеждата, че ще влезем в тази обединената Европа. Ние сме европейци от векове и сме се запътили към Европейския съюз, а не към Европа. Нека се прави разлика. Имам една мечта: да бъдем българи в Европа и европейци у нас. И не е вярно това, че да си европеец е нещо повече от това да бъдеш българин. За да я има България, трябва да останем тук и да я изградим по европейски, а не да работим за онази по-богата Европа, която много ни дължи исторически. Това, според мен, е една буква от историята с оглед на бъдещето.

Мнението ви за качеството на образованието?
- За съжаление при висшето образование има известно обезценяване, тъй като се откриха много висши училища, като се ползват разни летящи бригади от преподаватели. Освен това мина времето на енциклопедистите и образованието не бива да е самоцелно, а да има задължително приложение в практиката. Някои казват, че хуманитарните науки вече нямат бъдеще, но аз като историк смятам, че те очовечават техническите науки и затова трябва да ги има. Не е възможно всичко да превърнем в роботи, компютри, техника... При децата това е масово явление. Ето, моята дъщеря не може да прочете Под игото - любимата ми книга.

Излизате в отпуск, как най-добре си почивате?
- Историята ми е и професия, и хоби. Чета вестници, правя си изрезки, подреждам ги в папки.. Това е текущата история, която влиза в архива ми всеки Божи ден. Аз съм и планинар, ходя из Калоферския балкан. Така почивам...


Разговора води Елена Коцевa

Facebook logo
Бъдете с нас и във