Банкеръ Weekly

Съдби

НОВИТЕ ФУТБОЛНИ РЕАЛНОСТИ

СЛЕД КАТО ОРЯЗАХА РАЗХОДИТЕ СИ, КЛУБОВЕТЕ ТРЯБВА НЯКАК И ДА СИ ДОКАРАТ ПРИХОДИПреди повече от година БАНКЕРЪ предсказа, че преходът в българския футбол е на път окончателно да приключи, а с него - и изобилните години, в които играчи от второстепенни отбори печелеха повече от банковите директори. Впрочем подобна прогноза не изискваше особено интелектуално усилие, защото признаците за задаващото се затягане на коланите се виждаха навсякъде. Днес тези процеси са очевидни и за слепец. Зимната пауза на сезон 2004-20005 г. ще счупи всички рекорди за най-пестелива селекция. Всички клубове, включително претендентите за титлата, прибягват вече към безмилостно орязване на съставите си и дори са готови да освобождават скъпи играчи без финансов иск, само и само да не им плащат заплатите. В Левски в момента годишният фонд работна заплата е горе-долу равен на парите, които сините платиха на унгареца Ищван Ференци за три месеца през 2002-ра. ЦСКА не пожела да задържи до лятото основния си голмайстор Сакалиев за сумата, която плащаше на Хамилтон Рикард за месец Същевременно доста български играчи отказаха да се примирят с орязването на доходите си и се пръснаха в най-екзотични дестинации, като Азербайджан, Катар, Кипър, долните руски дивизии. С очебийното изключение на Ицхак Шум (Литекс), в А група не остана нито един скъпоплатен треньор. В нашия футбол вече реалностите са нови и хората трябва да се съобразяват с това, потвърждава шефът на Левски Тодор Батков. Разбира се, доскорошното състояние на нещата бе абсурдно и очевидно не можеше да продължава. Колкото и богат на куриози да е футболът, едва ли някъде другаде по света е имало клуб, в който месечната заплата само на един-единствен играч надхвърля два пъти приходите от билети за споменатия месец. Само че простото орязване на бюджетите не решава същинския проблем. То е нещо като почистване на раната преди операция - задължителна стъпка, но оздравяването на пациента зависи не от нея, а от следващите действия на хирурга. Намаляването на разходите в клубовете е само подготовка за същинската им задача - да увеличат по някакъв начин своите приходи. Но единственият начин да се увеличат приходите е да се привлече повече публика, а публиката, както се знае, не обича евтините зрелища.Изобщо получава се нещо като омагьосан кръг, в който българският клубен футбол може да се върти, докато съвсем угасне. Разбира се, продажбите на билети далеч не са единственият източник на приходи във футбола, но те са в пряка връзка с всички останали - продажби на телевизионни права, реклама, маркетингова дейност и т.н. У нас в последното десетилетие богати клубове бяха тези, които имаха богати спонсори и собственици. На Запад богати са онези, които имат големи стадиони и вярна публика. Затова и мениджърът на Чарлтън Алън Кърбишли обича да повтаря, че тимът му може да стане шампион на Англия само ако намерим къде да сложим още 20 000 седалки на стадиона. При Манчестър Юнайтед, този признат еталон за футболен мениджмънт, основният дял от приходите - около 36% - идват от билети и абонаментни карти. На второ място е търговията с клубни стоки (32%), следват постъпленията от телевизионни права (16%), от спонсорство и реклама (13%) и от кетъринг (3%). При Левски, несъмнено най-добре организирания от пазарна гледна точка български клуб, на продадените стоки се падат под 2 на сто от приходите (2003 г.), на трансферите на футболисти - 5-6 на сто, на билетите, абонаментните карти и телевизионните права - около 3-4 на сто, и целият остатък идва от рекламна дейност, най-вече от спонсорския договор с М-Тел. Очевидно при такава схема възможностите за развитие не са кой знае какви. А в повечето наши отбори положението е още по-безрадостно. Тоталният отлив на публиката от българските стадиони в последните три-четири години се отдава на най-различни причини - на пониженото качество на играта, на скандалите и уговорените мачове, на инвазията на западноевропейски шампионати по кабелните телевизии. Всяко от обясненията изглежда вярно. Твърде малко хора обаче след въпроса защо? стигат и до как?. Как да се върне публиката? Очевидно турският модел (огромни инвестиции и привличане на суперзвезди) няма шанс у нас. Да не говорим, че ЦСКА например и с имена като Луиджи Симони и Хамилтон Рикард събираше по пет-шестстотин зрители. Далеч по-разумно е вложенията да се насочат към обновяването на спортната база. В момента стадионите у нас - с изпочупените седалки, вонящите тоалетни и полусрутените трибуни, не са мястото, където човек би искал да се разтовари в събота и неделя. Втората важна задача е поне малко да се подобри репутацията на първенството, която зрители, журналисти, футболисти и президенти с удивителен ентусиазъм съсипват в последното десетилетие. Тоест вниманието на хората трябва по някакъв начин да се прехвърли от репликите, простащините и псевдосензациите върху самата игра. В това отношение ликвидирането на образа на футболиста мултимилионер може да има само благотворен ефект. От друга страна, намаляването на парите неминуемо ще има и друго сериозно последствие - ще намали броя на кандидатите да си изкарват хляба с футбол. Единственото противодействие за това е да се активизира износът на играчи, но и в това отношение си оставаме сред двойкаджиите на Стария континент. Българските играчи на Запад имат и забележителни постижения, но количествено отстъпват в пъти на сърби, хървати, румънци, унгарци... Вероятно една от причините е, че у нас твърде късно някои хора се ориентираха колко сериозна и доходна професия е тази на футболния мениджър. Показателно е, че след сензационното си представяне в САЩ '94 националният отбор бе разпродаден трудно и на цени, които няколко години по-късно изглеждаха смешни дори на вътрешния ни пазар. Разбира се, изоставането постепенно бе наваксано и днес агенти като Лъчезар Танев и Емил Данчев вече имат изградена репутация в Европа. Само че междувременно футболната индустрия на Стария континент изпадна в криза и трансферният пазар се сви значително. Яркото изключение е Русия, където инвестициите във футбола са се увеличили с 400% за три години, но пък на този уж познат пазар българските мениджъри засега се ориентират сравнително бавно. Да кажем, че последните четири-пет сезона на А група са били бляскави, ще е неоправдано насилие над българския език. Но вероятно ще ни се сторят такива в сравнение с тези, които се задават. Като всяко начало и новите реалности в българския футбол изискват по-малко приказки и повече работа. Играчи, треньори и президенти би трябвало да го осъзнаят, защото от това зависи преди всичко собственото им бъдеще. В края на краищата футболът съвсем не е единственото развлечение на света.

Facebook logo
Бъдете с нас и във