Банкеръ Weekly

Съдби

МИЛИОНИ ЗА ИЗГАРЯНЕ

Те бяха един от най-атрактивните отбори в Европа, конкуренти не само на Манчестър Юн, но дори на Реал. И тогава започна имплозията. Четири години по-късно тимът е последен във Висшата лига, затънал в дългове, лишен от звездите си и без почти никакви надежди за оцеляване. Остават само въпросите. Как могъщият Лийдс Юнайтед успя за толкова кратко време да пропадне толкова дълбоко? Журналистът от Обзървър Брайън Каткарт разследва най-заплетения финансов проблем в съвременния футбол. Когато през февруари тази година Лийдс посрещна Уулвърхемптън, повечето запалянковци все още трудно се ориентираха в новата обстановка. Домакински мач срещу предпоследния в класирането никога преди не би ги разтревожил; само че сега техният отбор бе последен. Евентуална загуба щеше да е фатална и за надеждите за оцеляване в елита, и за клубните финанси, затормозени с над 100 млн. лири (180 млн. долара) дългове. Местният вестник излезе със следното заглавие: Ако загубим, нека последният зрител угаси след себе си прожекторите, моля. Завинаги. Лийдс не загуби, а победи с 4:1. И макар това да не е спасение, а само издействана кратка отсрочка, облекчението в града можеше да се усети в продължение на седмици. Потопени в него, привържениците рядко се сещаха за основното: че всичко това изобщо не би трябвало да се случва. Всяка година някой клуб закъсва с парите - но не и голям, славен, обичан и амбициозен клуб като Лийдс. Стадионът Елънд Роуд винаги е всявал страх у гостуващите отбори, били те Честърфийлд или Барселона, а ако мощната му фасада не стресне гостите, неминуемо ще го стори мощният рев на 37 хиляди гърла: Ние сме Лийдс!. Поне така бе до неотдавна. Да се върнем към корените на бедите - лятото на 1999 година. Манчестър Юнайтед тъкмо е завоювал знаменития требъл. Лийдс е завършил четвърти и президентът Питър Ридсдейл определено е доволен: отборът кипи от потенциал. Ридсдейл е нов на поста, също като главния мениджър Дейвид О'Лиъри. Двамата имат дръзки планове как да направят Лийдс сила не само у дома, но и в европейски мащаб. Трябват само пари. Начините за изнамирането им, предложени от Ридсдейл, леко притесняват членовете на управата, но пък по онова време финансовото здраве на клуба изглежда цветущо - приходите от билети се покачват с 20% годишно, тези от телевизионни права - с 40%, а постъпленията от маркентингова дейност - с 13 процента. Лийдс дори дава - необичайно за футболен тим - скромна чиста печалба. Планът на Ридсдейл и О'Лиъри е прост - покупки. И започват да пристигат скъпите играчи: Ейрик Баке (1.75 млн. лири), Дани Милс (4 млн.), Майкъл Дюбъри (4.5 млн.), Майкъл Бриджис (5 млн.). Доста смело, наистина, като имаме предвид, че за тези трансфери са хвърлени 40 на сто от годишния оборот на клуба, и то преди плащането на данъци. Това е възможно благодарение на една схема за финансиране, съвсем нова за света на спорта. Футболните клубове винаги са имали проблем с уреждането на кредити. Както казваше един бивш ковчежник на Астън Вила, за да харчиш много пари, трябва или да имаш щедър благодетел, или банковият мениджър да е влюбен в теб. През 1999-а Лийдс нито имаше благодетел, нито искаше да има, а хората от банка HSBC бяха отзивчиви, но съвсем не и оглупели от любов. Преди големите покупки дълговете на тима към банката бяха около 11 млн. лири - над средното за онова време, но все пак напълно приемливо и за двете страни. НSBC се съгласи да отпусне допълнителен кредит, само че съвсем краткосрочен - тоест шефовете на Лийдс трябваше да търсят други варианти. Работата е там, че клубовете рядко могат да предложат някаква осигуровка на кредиторите си. Основната им собственост са стадионите, които не могат да се използват за друго, освен за футбол. Пък и земята, на която са построени, е ипотекирана още за нуждите на самия строеж. Получава се много любопитен проблем: налице е един устремно разрастващ се развлекателен бизнес за стотици милиони лири, чието развитие обаче се спъва от старомодната кредитна политика на банките. Изходът от този омагьосан кръг бе изнамерен не от финансовите гении, а от един бивш футболист. Дори големите познавачи на английския футбол едва ли помнят Рай Рансън с друго, освен че бе един от петимата защитници, финтирани от Рики Вила при знаменития му гол във финала за Купата на Англия през 1981 година. Но очевидно талантите на Рансън не са били свързани с топката. Още като играч той основава своя застрахователна кампания, и то не от гаражния тип, а от онези, които носят шестцифрени печалби. След края на спортната си кариера продава бизнеса и трайно се настанява в лондонското Сити. Естествено, обект на интересите му си остава футболът. Рансън има няколко оригинални идеи и през лятото на 1999-а споделя една от тях с Питър Ридсдейл. Шефът на Лийдс не се колебае дълго. Схемата не е сложна: щом клубът купи футболист, да кажем, за пет милиона, Рансън намира финансова институция, която да покрие изцяло тази покупка, а тимът я изплаща (с известна лихва), докато изтече договорът на играча. На практика това е разновидност на автомобилния лизинг, само че в този случай, при спиране на вноските, банката не взима колата ви, а ключовия ви футболист, и го продава на пазара. Разбира се, цената на един спортист е доста несигурно нещо и затова банката има допълнително условие - ако не успее да си върне парите от него, разликата пак остава на гърба на клуба. Точно тук идва новаторският ход на Рансън - цялата сделка е застрахована в германската компания Герлинг (Gerling) и ако клубът фалира, застраховката покрива щетите на кредитора. По този начин футболните шефове се отървават от целия риск, решават проблема с нуждата от пари в брой и могат да си позволят по-смела трансферна политика. Е, има и минуси - тъй като кредитите са краткосрочни, лихвите са високи, а и самата застраховка струва доста пари. Но Ридсдейл убеждава колегите си, че това е най-добрият начин. Година по-късно те вече го благославят. Лийдс стига полуфинал за Купата на УЕФА, завършва трети в Англия и най-сетне се добира до мечтаната Шампионска лига. Оборотът вече се е покачил до 57 млн. лири, а перспективите са толкова добри, че дори BSkyB на Мърдок купува акции от клуба. И това изглежда само началото. Успехът за УЕФА е донесъл чиста печалба от 6.9 млн. лири. Само първата фаза в Шампионската лига пък гарантира двойно повече. И Ридсдейл решава да прибегне пак към същата схема: да подсили отбора на кредит. Пристигат Доминик Матио (4.25 млн.), Оливие Дакур (7.2 млн.), Марк Видука (6 млн.). Рансън успя да уреди заеми и за тримата, макар и с известни затруднения. Но междувременно Лийдс прави чудеса, класира се за втората фаза в лигата, предстоят мачове с Реал и Лацио...Ридсдейл, който смята, че е открил златната формула, този път се решава на по-голям удар - за рекордните в историята на английския футбол 18 млн. е купен Рио Фърдинанд. Това вече е твърде сериозно обвързване за един клуб, чиито дългове и бездруго гонят рекордни висоти. Директорите на Лийдс с тревога установяват, че когато дойде време за първата вноска за Фърдинанд, те просто няма с какво да я направят. Притиснатият до стената Ридсдейл все пак измисля решение: Лийдс ще изплаща на кредиторите само половината от стойността на футболистите, а останалите 50% ще се погасят с една голяма вноска след изтичането на договорите им и евентуалния им трансфер. Трансферната политика на Ридсдейл и О'Лиъри, колкото и да е спорна от финансова гледна точка, има само достойнства от футболна - след една сензационна серия от победи, Лийдс отстъпва едва в полуфинала на Шампионската лига на Валенсия. При други обстоятелства приходите от подобно участие, малко над 20.5 млн. лири, щяха безкрайно да зарадват ковчежника на отбора. Само че по онова време Лийдс вече мисли отчаяно как да преструктурира дълга си. Тук Рей Рансън не може да помогне. Отговорът ще дойде от един съвсем различен човек на име Стивън Шехтър. (Следва)

Facebook logo
Бъдете с нас и във