Банкеръ Weekly

Съдби

Мария Гигова: ПРЕПЯТСТВИЯТА НЕ МЕ ХВЪРЛЯТ В ПАНИКА

Депутатката от НДСВ Мария Гигова е завършила НСА и изкуствознание в Художествената академия. Била е три пъти абсолютна световна шампионка. Меджународната федерация по художествена гимнастика я обявява за гимнастичката на ХХ век. Била е спортен директор в Българския олимпийски комитет (1989-1996), както и треньор на националния отбор на Франция и експерт в Комитета за младежта и спорта. В момента Гигова е заместник-председател на Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта, президент на Българската федерация по художествена гимнастика и член на техническия комитет към Международната федерация. Гигова е омъжена за известния спортен деец Славчо Тепавичаров, има деветнадесетгодишна дъщеря, която също се нарича Мария.

Г-жо Гигова, много роли ви се събраха, как ще ги съчетавате?
- Този въпрос се оказа актуален за доста хора, но всеки от нас трябва да познава добре своите възможности и сам да прецени докъде стигат, с какво може да се ангажира, така че да бъде максимално полезен. Аз се върнах от Франция по настояване на наши специалистки да помогна на моя спорт, оглавих Федерацията по художествена гимнастика, работих досега и честно и коректно. Не смятам да се отказвам от този си ангажимент, напротив, мисля, че сега като депутат ще имам повече възможности за действие, повече информация. Като заместник-председател на Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта смятам, че дейността ни трябва да се разгърне предимно в създаването на нов закон за спорта, тъй като досегашният, според специалистите и спортната общественост, има декларативен и академичен характер. Действащата нормативна база по отношение на спортните имоти, усложненият лицензионен режим, формализмът при финансирането на спортните организации, отсъствието на регламентация на професионалния спорт - всичко това не отговаря на съвременните изисквания за развитието на спорта у нас. Немаловажен мотив за нов закон е и необходимостта от хармонизиране със Закона за юридическите лица с нестопанска цел, както и отразяването на политиката на НДСВ в областта на спорта.

Какво мислите за управлението и състоянието на спортната база?
- Спортната база сега е разхвърляна по различни ведомства и е оставена на самотек, на много места не се използва по предназначение. Затова първото нещо, което трябва да се направи, е да се регламентира статута на спортната база - като собственост, експлоатация, поддръжка, финансиране. Този въпрос се движи цяла година, но нямаше резултат. Много е важно, според мен, общините да обърнат нужното внимание на спортните обекти както по отношение на поддържането им, така и за строителството на нови...

Съответства ли това, което сте постигнали в живота си досега, на амбициите ви?
- Аз не зная дали трябва да се говори за амбиции, или по-скоро за реализиране на едни възможности. Безкрайно много обичах музиката и балета и оттам всъщност дойдоха амбициите ми да се реализирам в художествената гимнастика. Излиза, че когато имаш високи цели и качества да ги осъществиш, това се случва. Имах щастието да достигна най-високите върхове в моя спорт и това ми донесе удовлетворение и гордост, която се оказа гордост не само за мен, но и за този наш народ, от който аз съм частица. Играех и побеждавах за България. В годините, в които се състезавах, гимнастиката беше моят живот, моята радост, моето удоволствие...
По-късно реших да продължа образованието си в Художествената академия, завърших изкуствознание, фактически и тази моя амбиция се осъществи. Като състезателка много пътувах и имах възможност да се запозная с най-големите шедьоври на художественото изкуство. Докато разглеждах световните галерии, у мен се роди желанието да стана изкуствовед, критик, но реализирах това малко половинчато. Станах председател на Федерацията по художествена гимнастика. Успях да създам силен екип, който да изведе художествената гимнастика на световната сцена и да има успехи. Най-съкровената ми мечта беше да създам семейство и да имам дете. Господ ме дари с дъщеря ми Мария, която ми радва дните.

С кое качество на вашата личност обяснявате факта, че обикновено постигате желаното?
- Същностна моя черта е, че веднъж ангажирам ли се с нещо, аз не го оставям проста така да се рее в пространството, винаги достигам крайната фаза. Това е силата на характера ми. Не оставям нещата по средата. Не съм максималист, но може би съм перфекционист, държа всичко да се изпипва докрай. Такава е вътрешната ми нагласа. Тръгвам ли занякъде, аз задължително пристигам, и то навреме, на секундата. И обратното - като виждам, че не мога да реализирам една идея, не се захващам. Може би съм реалист. Ако отстрани ме наблюдават, сигурно ще кажат, че съм свръхамбициозна, че искам много. А истината е, че не поемам ангажимент, който не мога да изпълня. Просто имам шесто ли, седмо ли чувство, което ме напътства - това можеш да направиш, това - не.

Вярно ли е, че родителите ви са били много строги и може би това ви е направило и толкова предпазлива?
- Има такова нещо. Особено баща ми беше наистина много строг, дори суров човек. Той създаде у мен една желязна самодисциплина, той беше в основата на това да си изградя силен характер, да не спирам пред трудности и препятствия. Мога спокойно да кажа, че досега съм постигнала почти всичко, което съм желала. Трудностите не ме притесняват и не ме хвърлят в паника, напротив.

Не сте ли изпитвали по някой път чувство на превъзходство?
- Не. Винаги съм се отнасяла с уважение и към съперничките си, и към колегите си. И ако виждах нещо по-хубаво, по-съвършено у тях, стремях се и аз да го постигна. Има и друго. Онова, с което те е дарил Господ, не бива да ти дава повод да се мислиш за нещо повече от другите - би било спекулация с една даденост.

Въпросът за големия избор стоял ли е пред вас?
- Конкретно за новата позиция, в която съм, не мисля, че ще върша нещо по-различно отколкото преди. Е, вярно, ангажиментите ми са повече, но пък това ще ми даде възможност да усъвършенствам още повече самодисциплината и самоорганизацията си. Много дилеми съм разрешавала в живота си. Действително много често съм стояла на кръстопът, но мисля, че всеки път, когато съм поемала в дадена посока, просто така е трябвало да стане. Вярвам, че моят път е предначертан някъде във всемира, закодиран е. Убедена съм, че няма случайни неща, и то не защото сляпо вярвам хей така, а защото съм ги изпитала върху себе си.

Добре, защо сложихте край на спортната си кариера и поехте нов път през 1974 г., когато бяхте най-добра?
- Просто реших, че мигът е настъпил и раздялата е неизбежна. Защото спортът е до време, а след това трябва да се помисли за другите сериозни неща, от които е съставен животът. Беше трудно, но и необходимо решение. В художествената гимнастика възрастта оказва немалко влияние - бях на 28 години. Исках да ме запомнят с най-хубавото, което съм била.

Една максима твърди, че големите хора се познават по способността си да губят...
- Аз не обичам да губя. Това нещо се прояви още на първото ми републиканско състезание в Русе, бях на десетина години. В изпълнението на задължителния еленов скок получих оценка нула - по-голяма трагедия не бях изживявала. Загубих състезанието, но открих каква трябва да бъда. Всички загуби са били полезни за мен.

Воювате ли със себе си?
- Много често. Никой не е съвършен. Знам, че ако човек не надмогва себе си всеки ден, той няма да се развива. Винаги съм била обект на общественото внимание. Хората ме срещат, разпознават ме, поздравляват ме. Това е приятно, но ме държи нащрек. Дори и сега те казват: О, Мария, шампионката. Съобразявам се с това и гледам да не разочаровам околните.

А какви неприятни неща сте чували за себе си?
- Най-различни. Може би от злоба, от завист. Но това си е човешка черта, някои така подхранват живота си. Аз лично не тая злоба към никого, напротив, уважавам всяко мнение, с изключение на жаждата на всяка цена да изявиш себе си и да потъпчеш всички наоколо си. Не мога да го приема. Според мен, за да успееш, трябва да вървиш по най-почтения начин към върха, без задни мисли и лъжи.

Съжалявате ли за нещо в миналото си - известност, внимание?
- Животът ми налага да се връщам много често в миналото. Разговорите с мои колеги ме връщат назад, както и някои срещи, аз живея в това общество и просто няма как. Понякога изпитвам носталгия без никакъв повод, и то е защото съм изживяла много щастливи мигове, и това си носи своя емоционален заряд. Казваш си - дявол да го вземе, струвало си е. Всеки голям спортист ще ви каже какво значи да си българин в чужбина и в твоя чест да звучи Мила родино...

От какво се въздържахте през годините, допускали ли сте омраза в себе си?
- Въздържала? От нищо. Или по-точно - да върша неща вредни за хората. За себе си може, но за обществото - не. Категорично не съм изпитвала омраза към този или онзи. Изпитвала съм безкрайна болка от отношението на различни хора, от техни действия, но омраза - не. Човекът, който мрази, сам наказва себе си. Моята вяра в силата на доброто винаги ме е предпазвала от негативни чувства. Не искам да се изкарам свят човек, но...

Нито една слабост ли нямате?
- Кой жив човек няма слабости? В по-младите ми години бях много доверчива, сега обаче не съм. Много са злоупотребявали с това. Сега си мисля, че основна слабост ми е, че много малко време отделям за семейството си. Стремя се обаче да я туширам, но не успявам кой знае колко.

Каква конкуренция ви затруднява?
- Силната. Макар че я предпочитам. Това е нещо добро. И в спорта и в обществото. Навремето конкуренцията, която съществуваше между българските гимнастички, роди много хубави неща - тогава нашият отбор се наложи в света. И това не беше никак малко... Изобщо аз съм за конкуренцията - има ли я, има развитие.

Разговора води Елена Коцевa

Facebook logo
Бъдете с нас и във