Банкеръ Weekly

Съдби

МАХАЛОТО НА СТОИЧКОВ

СЕГАШНОТО ОТЧАЯНИЕ ОКОЛО НАЦИОНАЛИТЕ Е ПО-НЕУМЕСТНО И ОТ ПРЕДИШНИЯ ПАТОСВ склонността на българите да се люшкат от възторга до пълното отчаяние няма нищо ново. Единственото, което се променя с времето, е, че напоследък ни трябват все по-дребни поводи, за да поемем към една от двете крайности. Преди две години класирането за европейското отприщи героични възхвали на наште момчета; трите жалки поражения на това европейско набързо ги трансформираха в онези нещастници. Сега същият път бе изминат за далеч по-малко време и покрай доста по-дребни събития. Две неособено вдъхновяващи победи над аутсайдерите и едно равенство срещу Хърватска, измъкнато с късмет и с едва петнайсетина минути добра игра, се оказаха достатъчни за напомпването на българското футболно самочувствие. До такава степен, че Христо Стоичков бе едва ли не приравнен с онзи, чието име носи. И понеже балонът бе надуван с такова престараванетой се спука с неприятно гръмък звук. А всъщност изобщо нямаше нужда от подобни емоции. От самото начало бе ясно - поне за онези, които са си дали труда да разсъждават, че Стоичков не е спасителят и няма как за трийсетината дни, които е прекарал с отбора, да научи половин дузина неграмотни и зле тренирани футболисти на футболна тактика (да не говорим, че тя никога не е била сред силните му страни). Пък и мисията му никога не е била такава. Задачата на Христо бе да накара двайсетина играчи, които в Португалия бяха разделени на враждуващи групички и почти стигаха до саморазправа едни с други, да се търпят взаимно. В това той успя - къде с убеждение, къде просто с отстраняване на най-неудобните. Единственият реален конфликт в отбора за последните десет месеца стана едва онзи ден, когато Здравко Здравков обяви отказването си, обвинявайки селекционера, че се ръководи от интересите на мениджъра Лъчезар Танев. Здравко, който пази вратата на България почти десетилетие, може и да има известни основания да е недоволен. Но постъпката му щеше да бъде много по-убедителна, ако я бе извършил преди неуспеха в Унгария. Сега вече напомня на някои определени сцени от корабокрушение. Като стана дума за злополучните мачове с Швеция и Унгария, Стоичков несъмнено допусна някои грешки в тях. Но това не е достатъчна причина да превръщаме досегашните аплодисменти към него в освирквания. Най-малкото, защото по-добра алтернатива няма. Безпочвено е да си мечтаем за Ото Рехагел - първо, защото БФС не може и не иска да си го позволи, и второ, защото играчите, с които Рехагел стана европейски шампион, първо натрупаха огромен опит или на Запад, или в гръцки отбори в Шампионската лига, но под ръководството на западни треньори. А, както знаете, нито Шампионската лига, нито западните треньори имат почва у нас. Няма никакво съмнение, че Стоичков е положителна промяна в сравнение с предшествениците си - хора, настръхнали от подозрителност, без собствено мнение и без особен авторитет, послушни изпълнители на чужди съвети. След като методично се проваляха, те спокойно се връщаха в затънтените си дупки. Докато Христо поне има какво да губи - името си - и затова не е склонен на прекалени компромиси. Освен това, дори да оспорим тактическата му гениалност, не можем да отречем наблюдателността и дързостта да експериментира. В края на краищата той включи в тима си играчи, които с години бяха останали незабелязани. Последното доказателство бе връщането на Георги Иванов, който за стотина минути опроверга всеобщото убеждение, че отдавна е приключил с големия футбол. Но главното, което трябва да сторим, преди да критикуваме, е да си дадем малко по-ясна представа за възможностите си. С просто око се вижда, че в България има все по-малко и все по-некачествени футболисти; асовете от А група не се котират вече дори на турския пазар. Да не говорим, че Стоичков ръководи отбор, чийто единствен успех за последните седем години е класирането за Евро 2004. И как стана това класиране? С едно щастливо развитие на мача в Брюксел срещу западащия тим на Белгия; с добра игра в София срещу Хърватска и с мъчително доиграване на оставащите шест срещи. При това в тези два решителни мача редом със сегашните играчи бе Балъков, халф от най-висока световна класа. Сега Стоичков не разполага дори и с най-бледо негово подобие. Впрочем сегашното отчаяние е пресилено и по друга причина - все още далеч не всичко е свършило. В момента шансовете да се класираме за Мондиал 2006 са доста по-добри от шансовете, които имахме за Мондиал 1994 след фиаското срещу Израел в София. Сега поне не трябва да разчитаме на чужди услуги като онази, която тогава ни направиха евреите в Париж. Простата сметка показва, че пет победи до края гарантират на България поне второто място в групата. Дори и първото, ако Хърватска и Швеция завършат наравно помежду си. И това в случай, че няма никакви изненади от страна на другите тимове в групата. Естествено, петте поредни победи не са леснопостижими, но пък и не са невъзможни - ако досегашните мачове доказаха нещо, то е, че не отстъпваме на никого от противниците си, освен може би по зрялост. Но във футбола невинаги печелят тактиката и зрелостта, иначе той не би бил толкова интересен. А ако все пак в случая спечелят те, дали ще е чак такава трагедия? В края на краищата смисълът на цялата работа е да развлича хората. И да им създава емоции. Онези, които се изнизваха от препълнения Васил Левски след мача с Швеция, бяха несъмнено разочаровани от резултата, но не и от спектакъла. Докато е така, няма защо да се боим за бъдещето на националния тим. Турците, след като спечелиха бронза на последното световно, не са се появявали на голяма сцена и нямат особени шансове да го сторят в Германия. Но това не им пречи да играят пред 70 000 души. По-добре да се замислим върху това, преди да прибягваме към думички като ужас, кошмар и катастрофа.

Facebook logo
Бъдете с нас и във