Банкеръ Weekly

Съдби

Мадлен Алгафари: ЩАСТИЕТО Е КАПРИЗНО ЗВЕРЧЕ

Мадлен Стойкова-Алгафари е психолог-аналитичен психотерапевт. Завършила е психология и психотерапия, както и режисура във Факултета по обществени професии в СУ Кл. Охридски, в който са преподавали хора от НАТФИЗ (сега не съществува). Специализирала е в Германия, Швейцария и Англия. Има частно студио за аналитична психотерапия. На 34 години е, омъжена, майка на две деца.Г-жо Алгафари, какви хора търсят помощта ви?- Всякакви. Но напоследък преобладават депресивните състояния и панически атаки, т.нар. страхови неврози. Извън тях повечето са с екзестенциална проблематика - фамилни проблеми, липса на диалог между поколенията... Много ли са страховете на българите?- Не са толкова много. Повече се шуми около тях. Това са защитните ни реакции пред всяка ситуация, която предполагаме, че може да ни застраши. А в медицинския смисъл на думата фобията е вид патология, има символен произход. Това е страх от нещо или някого, което няма обяснима причина - страх от кучета, от тесни пространства, от тълпата, от летене със самолет. Особеното е, че пациентът не може да си обясни защо го е страх.А самоубийствата, за които чуваме и четем всеки ден?- Също не са толкова зачестили, колкото изглежда. Винаги е имало самоубийци и в България, и по света. Просто сега тази информация достига до обществото. Какъв е портретът на самоубиеца? Човек в депресия, обезверен, отчаян, без смисъл в живота, който е намерил своя начин за спасение. Демонстративните опити за самоубийства, които не са особена рядкост и чиято цел е някой да ги забележи и са така изпълнени, че да могат да ги намерят, преди да умрат, създават обаче много проблеми. От глупост си отиват много хора. Аз нямам самоубил се пациент, но пък имам няколко души, които съм върнала към нормалния живот.Има ли я наистина прословутата българска специфичност?- Много неща у българина просто са наопаки. Национална черта. Българинът е много по-труден пациент от италианеца, от французина, от швейцареца, да речем. Той се съпротивлява. В момента, в който му кажеш нещо, българинът лесно включва стратегията няма пък, докато един пациент - италианец, е много по-доверчив, той няма претенциите да разбира точно от психотерапия и в този смисъл е много по-готов да сътрудничи. У нас се сблъсквам с невероятно недоверие. Вярно е, че когато някой е много лъган, после трудно се доверява, но пък ако никога не започне да го прави, няма да излезе от този дяволски кръг, в който сам се е вкарал или други са му помогнали.Как влияят на личността преследването на успеха, на напредък в кариерата?- Ако е самоцел, е патерица. Не говоря за една разумна амбициозност, а за тази, която компенсира нещо липсващо. Ако идват като компенсация, и работохолизмът, и кариеризмът са метаудоволствие. Става така: нещо ми липсва в личния живот и затова наваксвам, като се отдавам изцяло на успеха в кариерата си. Прекомерните изисквания към себе си нерядко могат да доведат до психически разтройства. Аз често давам такъв пример - човек трябва да се изкатери на десететажен блок, стигнал е до петия етаж. Ако гледа нагоре, към покрива - ще си каже, мамо мила, имам още цели пет. Но ако сведе очи надолу към първия, ще си каже - браво на мен, колко високо съм стигнал. А на практика и в двата случая все си е на петия етаж. Така че гледната точка е много важна. Не казвам, че трябва да се гледа само в едната от двете посоки, но като се погледне в едната, да не се забравя другата. Демотивиращо е, ако ти се сравняваш непрекъснато с някакви идеални цели. Казахте, че българинът е недоверчив. А доколко са основателни твърденията, че не зачита институции, авторитети, йерархия?- Може да звучи парадоксално, обаче истинското подчинително поведение трудно ни се отдава. Българинът хем не е достатъчно агресивен (по-скоро мрънка, ругае, коментира), хем има нужда от авторитета на началника. Някой трябва да му диктува, тъй като не е научен сам да носи отговорност, но инстинктивно не си го признава. Много българи, на които се налага да бъдат в подчинена позиция на работното място, я възприемат като унижение, като накърнено достойнство, а не като една нормална характеристика на социалния им статус, на нещо, което професията или занаятът им изискват. И не могат да разберат, че подчинеността на работното място не означава, че те не струват като личности. И как да се спогаждаме с неприятния шеф?- Препоръчвам един много простичък начин - да отида да си кажа, да си поискам, да споделя, да се помоля дори. Обаче това поведение често се свързва с унижението, с нараненото достойнство. А всъщност това е най-естественият ни поведенчески модел - всеки един от нас идва на този свят, можейки само да се моли, да плаче... Има и друг модел, който се казва съблазняване - опитваш се да задоволиш потребностите на този индивид (независимо дали става дума за шефа), за да бъдеш приет, харесан, предпочетен. Сетне в замяна се предлага нещо и чак най-накрая идва атаката - която, за съжаление, много често се оказва просто първосигналната реакция и хората си патят. Не че обезателно е вредна - и това помага, но първо да опитаме другото. Не можеш да си вечно и навсякъде само агресивен. Каква е ролята на парите в скалата на човешката психика?- И излишъкът им, и тоталната им липса водят в някаква степен до бездуховност. Ако човек, който в крайна сметка усеща колко е зависим от парите, прави всичко възможно да ги изкара и не успява (не говоря за тези, които не си мърдат пръста), това го настройва враждебно, започва да възприема и света около себе си като враждебен, защото нормалната ни защитна реакция е да припишем своите неуспехи на света, на външни причини. Тези хора, които наистина са много, започват да се държат като зверчета, заврени в ъгъла - озъбени, обидчиви, раними, привиждат им се всякакви опасности, които невинаги са налице. Опасни са. Симптомите са опасни. Излишъкът на парите също води до деформации, защото материалното презадоволяване обикновено ти замазва очите и забравяш, че има и други стойности...Срещали ли сте щастливи хора?- Да, но щастието е винаги нещо относително. Има една статистика за хората, спечелили от лотария. Наблюдавали са ги три-пет години от момента, в който са спечелили. Установено е, че нито боледуват по-малко, нито са по-щастливи, нито по-удовлетворени като цяло. Всяко чудо е за три дни, еуфорията минава. Доказано е, че хората, които със собствени усилия са си изкарали парите, са много по-удовлетворени. Имат много по-добра самооценка, по-сигурни са в себе си, по-жизнерадостни са, така че в този смисъл щастието е по-голямо, когато сме се изпотили.

Facebook logo
Бъдете с нас и във