Банкеръ Weekly

Съдби

ЛОШИТЕ МАНИЕРИ НА КРАЛЯ НА ДЪМПИНГА

Преди 210 години, на 27 май 1794 г., се е родил Корнелиус Вандербилд, който започнал трудовата си кариера като салджия и станал най-големият богаташ на Америка. Той е влязъл в историята като крал на дъмпинга и, може да се каже, е създател на образа на бизнесмена новобогаташ. С демонстративната си вулгарност Вандербилд шокирал Щатите, да не говорим за Европа по времето, когато добрите маниери се ценели изключително високо. Хъдзънският вълкПредците на бъдещия магнат били холандци и тъкмо от тях Вандербилд наследил работохолизма и пресметливостта си. Корнелиус се родил на остров Стейтън Айлънд в залива Хъдзън в семейството на бивш фермер, който превозвал товари и хора през реката със сал.На 11 години Корнелиус зарязал училището и започнал да помага на баща си. Пет години по-късно поискал сто долара назаем от майка си, за да започне свой бизнес. Предполагало се, че младият човек ще стане фермер, но той се разпоредил по друг начин с първия се заемен капитал - купил двумачтова плоскодънна лодка и подобно на баща си започнал да превозва пътници от Стейтън Айлънд до близкия Манхатън, и обратно. Лодката течала и веднъж едва не отишла на дъното, но младият Вандербилд се трудел без отдих докато накрая си спечелил репутацията на най-сигурния и евтин превозвач по линията. Корнелиус взимал от пътниците само по 18 цента и за една година не само върнал заема на майка си, но и натрупал хиляда долара.Спечелените пари не останали дълго без работа. През 1812 г. САЩ обявили война на Англия и предприемчивият Корнелиус успял да получи от федералното правителство изключителните права върху превозите по вода между Ню Йорк и построените около него защитни фортове. След като купил една шхуна и два по малки съда, Вандербилд организирал интензивен транспорт по река Хъдзън и в края на 1817 г. увеличил състоянието си на 9 хил. долара, без да се смята делът му в основаната от него компания за крайбрежно плаване, която контролирала всички връзки по вода около Ню Йорк. През същата година обаче младият бизнесмен се сдобил с непредвидими конкуренти - параходите - и печалбите на компанията започнали да спадат. В желанието си да не изостава от техническия прогрес нейният шеф се решил на неочаквана стъпка - той продал цялата си ветроходна флота и постъпил като капитан в параходната компания на Томас Гибсън със заплата от 60 щ. долара месечно. Решението му да работи за чичото имало една-единствена далекобойна цел - Вандербилд решил, преди да се заеме лично с параходния бизнес да го изучи в детайли. Скоро Корнелиус станал равноправен партньор на Гибсън в бизнеса. Затова помогнала войната с поредния конкурент - компанията Фултън Ливингстън (Fulton-Livingston). Единият от основателите й - Робърт Фултън, успял да си издейства от властите на щата Ню Йорк 30-годишно монополно право върху параходните превози по Хъдзън. Капитан Вандербилд нагазил със своята флотилия в чуждата територия без лиценз и с дъмпингови цени (той взимал четири пъти по-малко от конкурентите си - само по долар за пътник), като избивал загубите с високи цени на закуските и напитките в баровете на параходите си. Това, разбира се, не останало без последствия - конкурентите дали Гибсън под съд и настояли Вандербилд да бъде незабавно арестуван, поради което му се наложило да се укрива от полицията в продължение на два месеца. Когато делото стигнало да Върховния съд, то неочаквано било спечелено от Гибсън - монополът на ищците бил признат за противоконституционен. Защото правото на регулиране на търговската дейност извън пределите на определен щат всъщност принадлежало единствено на федералното правителство. След произнасянето на сензационната присъда цените на превозите рязко паднали и в транспортния бизнес по река Хъдзън навлезли нови играчи. Появили се и нови технологии. В новата ситуация Гибсън и Вандербилд вече били с няколко крачки напред, така че бързо изпреварили съперниците си. Простъпката на комодораДокато бил при Гибсън, Вандербилд изработил собствения си бизнес стил - да не влиза никога в съюзи с конкурентите си, а да ги изтласква от пазара, разорявайки ги чрез дъмпинг. До въвеждането на антимонополното законодателство имало още много време (прочутият закон на Шърман бил приет едва през 1890 г.), така че подобна практика била съвсем легална. А Вандербилд владеел хватките й значително по-добре от останалите. В интерес на справедливостта той предлагал на потребителите, макар и с малко по-евтин, от конкурентите си, но качествен продукт. Икономисвайки от застраховките, начинаещият капиталист обичал да повтаря, че най-добрата застраховка са добрите параходи и опитните капитани. Корнелиус Вандербилд носил цял живот с гордост званието комодор (така във флотата на САЩ и Англия наричат командващите съединенията на бойните кораби) - макар според мнението на враговете му то да било купено - и изобщо не се колебаел да използва, меко казано, съмнителни управленски методи. Не се свенял дори да наема главорези по пристанищата, които да се разправят с конкурентите му. През 1829 г. партньорът на Гибсън решил, че е научил всичко за параходния бизнес и че е време да заплава самостоятелно. Първият сериозен съперник на Вандербилд станал известният борсов играч Дейвид Дрю, притежател на акции на корабостроителни компании. Съперничеството между двамата продължило повече от половин век в различни сфери на бизнеса и с променлив успех. В първата схватка - битката за Хъдзън, както я кръстили журналистите, победил Вандербилд. Пак с помощта на любимия си дъмпинг. Главният му конкурент бил изцяло изтласкан от транспортния бизнес по реката, а останалите били принудени да вдигнат бялото знаме и да молят за мир. Срещу фантастични за времето си суми - 100 хил. щ. долара, наведнъж и по 50 хил. щ. долара годишно в продължение на едно десетилетие, Вандербилд отстъпил Хъдзън на съперниците си, а самият той насочил вниманието си към други по-перспективни райони. В началото на 1840 г. неговата корабна империя наброявала над сто парахода. Личното състояние на собственика й нараснало до половин милион долара и се умножило в пъти, след като през 1848 г. в Калифорния открили злато. По онова време малцина се осмелявали да тръгнат по суша по Източното крайбрежие към далечната неусвоена Калифорния. Пътят минавал през пустини, планински хребети и през индиански територии. Панамският канал не съществувал, така че повечето златотърсачи пътували до Калифорния по море, заобикаляйки цяла Южна Америка. Подобно пътешествие с обикновен кораб отнемало почти шест месеца. Бързите ветроходни клипери се справяли с разстоянието за три месеца, но това излизало доста солено на пътниците. Вандербилд открил най-доброто решение - през територията на Никарагуа, използвайки вътрешните водни пътища и едноименното разтеглено езеро, чийто западен бряг бил разположен само на 12 мили от тихоокеанското крайбрежие и вливащата се в него река Сан Хуан. Параходният крал основал компанията Асисъри Транзит (Accessory Transit) и купил срещу 10 хил. щ. долара от никарагуанското правителство правото за транспорт. За да се убеди в правилността на изчисленията си, комодорът лично прекарал един параход през Сан Хуан. Новият път бил с 600 мили и с два дни по-кратък от панамския, което позволило цената да се намали от 600 на 400 долара. Вандербилд доставял пощата съвсем безплатно, докато не разорил окончателно конкурентите си. В резултат на всичко това експлоатацията на новата линия през първата година му донесла печалба от 1 млн. щ. долара чиста печалба.Войната на двата океанаБизнесът процъфтявал и две години по-късно 59-годишният предприемач решил да си позволи първата отпуска в живота си. Той се отправил с разкошната си яхта към Европа, където за американския магнат вече се носели легенди. Преди да отплава за Лондон Вандербилд напуснал президентския пост на Асисъри транзит къмпани (The Accessari Transit Compani) и предал оперативното управление на сътрудниците си Чарлз Морган и Корнелиус Харисън. Това бил първият сериозен пропуск на иначе рядко грешащия бизнесмен. В стопанисваната от Морган и Харисън компания скоро се появил легендарният авантюрист Уилям Уокър. Той бил бивш вестникар, романтик и циник, който извършвал дръзки рейдове из Централна Америка, организирал партизански войни и свалял правителства. Тъкмо под внушение на Уокър сътрудниците на Вандербилд направили заговор срещу собственика на компанията. Чрез борсови машинации и авантюристична военна операция тримата успели да свалят правителството на Никарагуа (новото било оглавено от Уокър) и да измъкнат Асисъри Транзит от контрола на комодора. Когато вестите за делата на Морган и Харисън стигнали до Европа, Вандербилд изпаднал в ярост. Запазено е и лаконичното му писмо до предателите: Господа, вие сте посмели да ме измамите. Аз нямам да ви дам под съд, защото законът е твърде тромав. Вместо това просто ще ви унищожа. Ваш Корнелиус Вандербилд. Той изпълнил обещанието, използвайки любимия си метод - дъмпинга. За да възвърне положението си в Никарагуа, се наложило да понатисне някои политически лостове и да изпрати наемници, които помогнали на редовната американска армия да възстанови конституционния ред в страната и правата на Вандербилд върху транзитния бизнес. По онова време обаче златната треска постепенно утихнала и магнатът закрил трансамериканския си бизнес, за да открие нов - този път трансатлантически. Вандербилд построил няколко океански кораба, които превозвали пътници от Ню Йорк до френския град Хавър, и обратно. Клиентите му не били само богаташи - верен на себе си, кралят на дъмпинга рязко намалил цената на билетите, изтласквайки от пазара на трансатлантическите превози солидните си американски и британски конкуренти. При това флотът на Вандербилд не само не отстъпвал по класа на съперниците си, а в голяма степен ги изпреварвал. Неговият флагман, построен за 600 хил. щ. долара със скромното име Вандербилд, бил не само най-големият, но и най-бързоходният за времето си.И този бизнес обаче не оправдал надеждите на създателя си и малко преди началото на гражданската война в САЩ Вандербилд продал компанията си за 3 млн. щ. долара.НовобогаташътРазмерът на богатството на Корнелиус Вандербилд бил наистина предизвикателен по тогавашните мерки, но маниерите на магната шокирали съвременниците му много повече. Той открито се фукал не само със състоянието си, но и със своето невежество спрямо всичко, което не засягало бизнеса. Цял живот съм бил луд по парите - изобретяването на нови начини за спечелването им не ми остави време да се образовам - твърдял откровено Вандербилд пред вестниците. Подчертавайки непрекъснато плебейския си произход, магнатът не се притеснявал да използва на публични места изрази от моряшкия речник, които карали дори офицерите да се изчервяват. Връх на разкоша и безвкусицата бил построеният в родния му град Стейтън Айлънд триетажен дворец. Неговият фронтон бил украсен с бронзова статуя на собственика си, изобразен в позата на античен бог, седящ на трон.Обноските на Вандербилд предизвиквали още по-голямо възмущение в Европа. И в това няма нищо учудващо - той бил в състояние да наеме за една вечер най-голямата лондонска оперна трупа за приятелите си, отменяйки планирания спектакъл и плащайки неустойките. По онова време вратите на престижните клубове на Стария свят оставали затворени за недодяланите янки, чиито дебели зелени пачки все още не оказвали магическо въздействие върху европейския елит. Впрочем, когато яхтата на Вандербилд пристигнала в Англия, вестник Дейли Нюз писал: Отсега нататък определението новобогаташ трябва да се възприема като истинска аристократична титла. Магнатът започнал планомерно и енергично да събаря стената, издигната пред него, като задомявал неомъжените си дъщери за родовити европейски аристократи. Венецът на тези операции станала сватбата на дъщеря му Консуела с деветия херцог на Марлбъро (братовчед на Уинстън Чърчил) - двата милиона долара зестра позволили на херцога да възстанови семейния замък Бленхайм, а пред тъста му се отворили вратите на висшето лондонско общество.Въпреки преклонната си възраст Вандербилд, чието лично състояние достигнало 40 млн. щ. долара, се захванал да изгражда железопътна империя, като за начало купил една от най-големите и най-перспективна компании - Харлем Рейълроуд (Harlem Railroud). Тъкмо на това поле започнал двубоят му с дългогодишния му враг Даниел Дрю, от който в края на краищата магнатът излязъл само с 1.5 млн. щ. долара загуба. В края на живота си Вандербилд все пак успял да построи железопътната си империя с общ капитал от 150 млн. щ. долара, две трети от който му принадлежал. Според последната воля на магната наследството му било разпределено по следния начин - 50 хил. щ. долара за една нюйоркска църква, 1 млн. щ. долара за Централния университет (сега университет на Вандербилд) и около 9 милиона на осемте си децата, които комодорът смятал за безнадеждни, тъй като не се занимавали с бизнес и нямали способности за това. С изключение на сина му Уилям - надеждата на Корнелиус Вандербилд и продължител на делото му, комуто били завещани останалите 95 млн. щ. долара.

Facebook logo
Бъдете с нас и във