Банкеръ Weekly

Съдби

Крикор Азарян: АЗ СЪМ СКЕПТИЧЕН РОМАНТИК ОТ КРАЯ НА МИНАЛИЯ ВЕК

НЕ БИХ ПОСЪВЕТВАЛ ДЕЦАТА СИ ДА НАПУСНАТ БЪЛГАРИЯ

Известният режисьор Крикор Азарян е роден през 1934 г. в Пловдив. Зодия Риби. Родителите му са бежанци от Турция. Преди да завърши театралната академия в София е учил в арменското училище в Пловдив, изключван е от всички гимназии в града. Все пак успява да вземе диплома за средно образование от единствената вечерна гимназия в Града на тепетата. Бил е трудовак, работил е какво ли не, дори и в обувния завод Петър Ченгелов. От 1966 г. е режисьор. По стечение на обстоятелствата Азарян е обиколил всички столични театри. Свой нарича театър Българска армия, където работи и в момента. Крикор Азарян е семеен, има две деца.

Г-н Азарян, работата ли е номер едно за вас?
- Да, за хубаво или за лошо. Беше мечта, не вярвах, че ще се сбъдне. Кандидатствах в театралната академия, и за щастие ме приеха от първи път. Защото втори може би нямаше да има - вече бях семеен, роди ми се дъщеря. Но няма нищо по-прекрасно от работата, която доставя удоволствие. От 1966 г. съм на професионална сцена. Дипломният ми спектакъл беше Дневникът на един луд. Провървя ми, участваше и Наум Шопов. Още веднага около името ми се създаде някаква аура. Пак извадих късмет и бях разпределен в Пловдив - имаше хубав състав, а се създаде и младежка сцена. Дойдоха 16 души от моето поколение - хора с талант и с невероятна енергия - Стефан Данаилов, Катя Паскалева, Илка Зафирова, Тодор Колев, Цветана Манева... Но както обикновено става, младите влязоха в конфликт с по-старите актьори и напуснахме театъра. Една част създадоха Пазарджишкия театър, а аз отидох в София, където бях на щат, но в тези шест-седем години голямата ми любов беше Пазарджишкият театър - там създадох едни от най-хубавите си постановки. От 1972 г. съм и преподавател в театралната академия, така че тичам от академията в театъра и обратно. Добре че са близко. През 1976 г. почина баща ми и оттогава у мен се загнезди вина към близките ми. Затова че животът в театъра стана за мен живот въобще, че съм лишил от внимание, от грижи, дори и от любов най-близките си, но като че ли не може без такива чувства. Нали чувството ни за хумор и за вина ни разграничават от животните...

Как се мотивирахте за работа в различните периоди?
- В началото всичко беше спонтанно. Изведнъж открих, че като правя нещо на сцената, ми е много хубаво. До този момент бях се занимавал с какво ли не и винаги бях чувствал работата като бреме. По-късно разбрах, че имам страхотната привилегия да отправям послания от сцената, че мога да пледирам, да внушавам, чувствах се като адвокат на неразбрания. В ония години най-много ме вълнуваше съдбата на младите, да воювам за правото им да бъдат други, да изразяват себе си и своите проблеми. По-късно започнаха да ме интересуват по-екзистенциални теми. А сега като гледам колко хубави пиеси имат Шекспир, Чехов?? - просто си казвам, че има още много неща, които трябва да направя, да поставя. Ръководи ме и чувството ми за отговорност. Аз съм от хората, които са ангажирани с нещата, които се случват. Против волята ми...

Как преживявате промените у нас?
- Мислех, че системата преди правеше така, че бездарници и посредствени хора да ръководят процесите и да определят критериите в областта на изкуството и културата. И много се радвах, когато се появяваше някой по-свестен човек сред началствата. Ние, безпартийните, също се вълнувахме кого ще изберат за партиен секретар и се надявахме да е някой като Васил Михайлов или Стефан Данаилов... А когато изберяха някой некадърник - артист или режисьор, наставаше мор. Вярвах, че след промените нещата ще си дойдат на местата. Много ми е болно, че хората се разделиха. И при едните има таланти, и при другите, около тях обаче - цяла камарила бездарници. Опитах в първите години на прехода да посреднича. Е, на камерно ниво, особено когато приятели се караха, но видях, че е кауза пердута. Нещата сега се поуталожиха, но е достатъчен някакъв повод, като случващото се в Националното радио, и задаващите се избори и нещата пак ескалират. Аз смятам, че проява на истинско демократично мислене е толерантността - да дадеш правото и на другия да говори, да се опитваш и да го разбираш. Красотата, пълноценността на това чудо, което ние наричаме живот, е именно в различността. За съжаление човечеството вместо да отива напред, като че ли се връща назад. Ту религии, ту етноси, ту цветове го разделят. Тъжна работа.

И вие ли сте сред разочарованите?
- След промените имаше едно всеобщо ликуване, но от това едни съвсем оглупяха, други решиха, че свободата е беззаконие. Човек трябва да бъде по-скромен в претенциите си към живота - има много страдание по света и е много лошо, че го забравяме. Виж, в творчеството си човек трябва да търси предела... Аз съм скептичен романтик. Имам достатъчно критичен поглед, който да ме държи в реалността, но, от друга страна, непрекъснато подхранвам вярата си, че е възможно да се подобрим, че няма вечно да е така. Затуй много възторжено приех нашето приобщаване към европейските ценности. Но го приех като една велика хуманна идея - нещата не започват от Роберт??? Шуман, а от великите хуманисти на Ренесанса и Просвещението. Когато обаче наши политици и общественици започнат да размахват пръст и да ни казват - това е европейско, а това не - цялата работа започва да ми звучи като фарс.

Един режисьор трябва да е сигурен в себе си. При вас така ли е?
- Никак не съм сигурен в себе си. Всяка нова пиеса е ад от съмнения и страхове. Идва един момент, когато напълно се обърквам, и интуицията ми казва - хайде, това е, какво се мотаеш. Не вземам лесно решения. Жена ми смята, че съм прекалено нерешителен, и го отдава на зодията ми - Риби. Но пък идва един момент в процеса на работа, когато всичко ми се изяснява и ставам много целенасочен.

Имате ли проблеми с актьорите, с екипите?
- Не, ето нещо много хубаво, което се случи след промените в нашата сфера. Освободихме се от скрупули и настървения, че всички сме равни. Преди при всяко разпределение на ролите се намесваше партийното бюро, съюзният председател беше като адвокат на гилдията. Слава Богу, сега ако в моята трупа няма това, което ми трябва, никой не ме ограничава да го взема от друг театър.

А имате ли актьори като Стефан Гецов, който предлагал на режисьори да се обесят?
- Стефан Гецов? Никога не го разпределих в моя постановка, макар че няколко години и аз бях в Народния театър. Много трудно се работеше с него, което е ужасно тъжно. Беше изключителен, невероятно надарен, но и него властта го обърка. Не можа да понесе славата. Той имаше разбирането, че режисьорите са едва ли не излишни.
Не беше само той. Българският театър години наред страдаше от синдрома актьорите да го ръководят - те сваляха директори, сменяха режисьори. Сега не е така и някои го приемат болезнено. Постепенното издигане на ролята на режисьора в йерархията на театъра дойде от Европа. Това е колективно изкуство и някой трябва да го ръководи. Автор на пиесата примерно е Карло Голдони, но спектакъла го прави режисьорът.

Каква е драмата на българския артист и творец днес?
- Много по-малко пари се отделят за култура. Това създава и творчески, и социални проблеми. Актьорите живеят много бедно. Има и чувствителен отлив на публиката от салоните - факт, свързан с икономическата ситуация у нас. Като че ли хората, които изпитваха истинска нужда от театър, днес не могат да си го позволят.

Какво мислите за хорските превъплъщения?
- Това е една тема, която много ме е занимавала. Животът като театър и театърът като живот. Явно, човекът обича да играе. Много ми е смешно това - този напън да играеш министър, депутат, началник... Каква суета. Мисля, че единственото място, където тази слабост на човека да играе, има смисъл е само на сцената, в театъра.

Проблемите на обикновените хора - дребнотемие ли са за управниците, пък и за творците?
- Разбира се, че не бива да бъдат дребнотемие. Проблемите, болките не бива да стоят извън вниманието. Но човекът е слаб. Най-прост пример - аз като шофьор съм един, като пешеходец - друг. Искам да кажа колко бързо човек става малко по-такъв, а след това малко по-инакъв. В този смисъл аз не оправдавам политиците, но ги разбирам. В коридорите на властта служебната кола, секретарката - това е едно друго ниво, друга проблематика, друг свят, отвъд стените на министерствата сме... ние.

Според Ортега и Гасет кризата е способността на живота да се променя, приемате ли това тълкувание и доколко?
- В китайската азбука думата криза се изписва с два йероглифа - единият значи зло, а другият - добро. Нашият народ е казал същото много простичко - всяко зло за добро. Въпросът е тази криза да не стане непоносима. Има някакъв предел. Според мен днес е по-добре от вчера и това ми дава вяра да мисля, че се отлепваме от дъното. И хубавото, което може да ни се случи, е нашите политици да бъдат повече държавници, отколкото изразители на партийните си интереси.

Имат ли избор умните деца на България?
- Аз съм арменец и през 60-години ни се предостави възможността да заминем на Запад. Във фамилията ми се коментираше този въпрос, но аз вече бях влязъл в Театралната академия и отказах, макар че съм бил винаги против Системата. И не съжалявам. Зная го от родителите си, които са напуснали родните си места в Турция и докрая страдаха. Ако децата ми поискат съвет, не бих им казал да напуснат България. Не е ли по-хубаво, ако имат работа, да живеят тук и да пътуват по света. Сега с информационния бум е възможен един бизнесмен да си седи в Куртово Конаре пред компютъра и да си прави бизнес с Канада и Филипините, ако ще. А дали децата наистина ще имат тази възможност? Надявам се, стига да няма граждански войни. Маркес в една от книгите си за Симон Боливар беше казал, че когато има революция, най-силно звучи гласът на безумието.

Казват че сте голям фаталист...
- Не съвсем, но... Опитвам се да разчитам сънищата си - много сънувам и все странни неща. Най-хубавите неща, които ми се случват в живота, винаги са предхождани от някакъв сън, виждам коне в бяг. Живея с убеждението, че това, което виждаме и знаем, е само малка частица от нещата, които ги има в живота. Вярвам, че изкуството е опит да се надникне отвъд видимото...

За какво не ви бива?
- За доста неща. Много съм некадърен в организирането на битовия реквизит. Нищо не мога да сготвя освен омлет и най-обикновена салата от домати и краставици. Когато вкъщи трябва да се прави ремонт, изпадам в тих ужас, всъщност съвсем не е тих. Жена ми вика бояджии и майстори обикновено когато съм в провинцията или в чужбина. Спрямо техниката съм като динозавър. Ето, имам служебен мобифон - нещо, много хубаво и функционално, но аз мога само да натискам копчето, за да чуя кой ме търси. И най-лошото е, че не искам да се науча. И от компютри нищо не разбирам. Все пак аз съм човек от края на миналия век, радвам се, че Господ ми позволи да навляза в новото хилядолетие.


Разговора води Елена Коцевa

Facebook logo
Бъдете с нас и във