Банкеръ Weekly

Съдби

КОМУ Е УДОБНО СОЦКОСТЮМЧЕТО НА АКАДЕМИЧНИЯ ИЛИЯ?

Научната общност в България се настройва за поредното кадруване. Този път предстои да се назначат председател, заместник-председател, научен секретар и членове на президиума на Висшата атестационна комисия. Как ще станат тези назначения? Разбира се, по специална процедура, утвърдена с Постановление на правителството N185 от 19 август 2002 година.Нищо лошо, освен че въпросното постановление N185 е само кратко допълнение (създават се три нови члена) на Правилника за прилагане на Закона за научните степени и научните звания, утвърден с Разпореждане N303 на бюрото на Министерския съвет още в далечната 1972 година. Явно този правилник отпреди повече от тридесет години ще да има неоценими достойнства, щом като гази през времето и обществените промени и оцелява с дребни ремонти и допълнения.Колкото до духа и философията на постановлението, то препотвърждава старата изпитана практика за предложения, направени от долу на горе и назначения, извършени от горе на долу. Което е удобна покана за разноцветно (според обстоятелствата) партийно прочистване и конструиране на научните комисии и специализираните научни съвети след изтичането на тригодишния им мандат? А какво пречи мандатът на тези органи да е по-продължителен, а членовете им да се назначават с различна продължителност на първия мандат. Явно политическа воля и политически сметки. Защото ако това стане, то ще гарантира по-нататък периодично обновяване дори и при еднаква продължителност на следващите мандати.Според постановлението, предложения за нови членове на президиума, за председател, заместник-председател и научен секретар на Висшата атестационна комисия се правят от висшите училища. Българската академия на науките и Националният център за аграрни науки като висшите училища правят своите предложения чрез съвета на ректорите. Ако оставим настрани въпроса за равнопоставеността на трите предлагащи институции, специално внимание заслужава т.нар. съвет на ректорите. Този съвещателен орган е създаден в далечните тоталитарни години и тогавашната му основна задача беше чрез председателя на съвета да се сведе до всички ректори на висши училища партийната политика и да се държат те под идеологически контрол. Дали и кому е нужен сега този орган, когато висшите училища остро се конкурират на образователния пазар, а между държавните и частните висши училища има огромна разлика и в ресурсното осигуряване, и в управлението, и в професионалния растеж, не е съвсем ясно. Може ли днес чрез съвета на ректорите да се иска по-голям бюджет за едно или друго висше училище, или да се иска повишена бройка за прием по т.нар. държавна поръчка, или пък да се реши въпросът за броя на професорите, доцентите и асистентите в едно висше училище? Ако отговорът на тези въпроси е отрицателен, не е ли ясно, че е настъпило време съветът на ректорите да се саморазпусне? Той отдавна е станал ненужно свързващо звено във вече пазарния, а не идеологически диалог между Министерството на образованието и науката и висшите училища.И още нещо пропуска правителственият документ. Членовете на Специализираните научни съвети, на Научните комисии и на Президиума на Висшата атестационна комисия би трябвало да имат степени и звания, не по-ниски от тези, които са упълномощени да дават. Те трябва да са хора известни в съответната област на науката и висшето образование, да са автори на признати научни разработки, включително и през последните петнадесет години. Може ли човек с гласа си да дава или да не дава на някого квалификация, каквато той самият или още няма, или вече е загубил?Дори такъв бегъл преглед дава основание за въпроса какви са причините нормите и правилата, регламентиращи дейността на Висшата атестационна комисия, да се радват на тъй строго охранявано статукво. Дали дава значими привилегии било от материален или финансов характер и полагащи се екстри на висши държавни чиновници. Не? Оказва се, че те вече са сведени до минимум. Остава да погледнем към възможностите за корупция. Такива за съжаление не са изключени. Щом като за участие в научен съвет за присъждане на научна степен или звание един член на съвет получава символично възнаграждение, измервано с двуцифрено число и неудобно дори за споменаване, а получаващият научната степен до края на кариерата си може да инкасира от това ползи, измервани в петцифрена сума, съмненията са неизбежни. Това е възможният случай, в който идеалната цел може да се трансформира в пазарна. Впрочем, днес може да се купи дори и диплома от Висшата атестационна комисия, а докторските дисертации и хабилитациите в България често пъти са преписани. Не съм го измислил аз. Твърди го в статия за проблемите на висшето образование в България, публикувана в немското списание Изследвания и преподаване, д-р Щефан Апелиус, приватдоцент по политология в университета Карл фон Осийецки Олденбург. До септември 2002 г. той е преподавал в Софийския университет Св. Климент Охридски. Обобщението в нея е възхитително: Нуждата прави хората изобретателни!Това са само част от откритите въпроси, оставащи след прочитането на параграф единствен от постановление N185 от 19 август 2002 г., по което академичната и научната общественост у нас в момента прави своите предложения за назначенията в Президиума на Висшата атестационна комисия. Ако то се прочете и от всички заинтересовани извън академичните среди, навярно ще възникнат и нови въпроси. А щом като броят им нараства, това означава, че нещо не е наред.

Facebook logo
Бъдете с нас и във