Банкеръ Weekly

Съдби

ИЗКУСТВОТО ОТКРИВА ВЪПРОСИ, А НЕ ДАВА ОТГОВОРИ

ТВЪРДИ ХУДОЖНИКЪТ ВАСИЛ СИМИТЧИЕВ, КОЙТО Е ПО-ИЗВЕСТЕН В ШВЕЦИЯ, ОТКОЛКОТО В БЪЛГАРИЯВасил Симитчиев е роден на 25 юни 1938 в София. През 1962 завършва скулптура в ателието на проф. Любомир Далчев. От 1975 живее и работи в Швеция. Става известен с концептуалните си проекти, част от които са реализирани като монументи. Стъкленият кей (1985) и Мостът (1996) категорично го налагат като силна творческа индивидуалност в Швеция. Особено интересен е проектът му Четене на българската азбука, който Васил Симитчиев осъществява в Копенхаген (1988), в София (1991), в Стокхолм (1998), в Малмьо (2000) и на витошкия първенец Черни връх (2001). Художникът, който твърди, че глаголицата има прекрасно звучене, е искал да осъществи това свое четене и от върха на Айфеловата кула в Париж, но още не е успял да реализира нито него, нито четене от връх Мусала.Критиката в северната страна окачествява Васил Симитчиев като най-самобитния и интересен художник в Швеция, неповлиян от -изми и комерсиален модернизъм. От 1985 до 1996 г. е професор и префект на отдела по скулптура в Академията за монументални и приложни изкуства Констфак в Малмьо. Някои виждат в неговите проекти мащаб, сравним с този на прочутия българин Кристо. Има самостоятелни изложби в най-известните музеи и галерии в Швеция, а след промените в Източна Европа през 1989 г. Васил Симитчиев, заедно със съпругата си - балерината Ерика Кужел, поема постоянен ангажимент за подпомагане и осъществяване на културни връзки и изяви между Швеция и България. Има син, който е известен архитект в Швеция. Васил Симитчиев откри в началото на май в Софийската градска художествена галерия първата си самостоятелна изложба в родината си, която ще продължи до 5 юни. В столичната галерия Саис на ул. Будапеща 5 пък са наредени негови Рисунки от миналия век.За творчеството на Васил Симитчиев у нас се знае доста малко, но експозицията му в Софийската градска художествена галерия запълва тази празнина. Искам да създам атмосфера, казва художникът и го постига. В центъра на притъмнената галерия е дългата маса на неговата Тайна вечеря. Но вместо Исус и учениците му върху масата стоят обърнати нагоре столове със запалени свещи на стърчащите им крака. Гледката прилича на подготвен за почистване ресторант, но върху дъното на всеки стол е поставен голям камък. В тази зала няма почти нищо друго, а от съседната звучат като метроном тежките крачки на самия художник (естествено - звукозапис) по един безкраен път и цялото движение се прожектира на голям видеоекран.Друг монотонен звук присъства и в още една зала на галерията. Тук край разтворените куфари, с които Васил Симитчиев е пътувал по света, също има видео с малък монитор, показващ краката на художника, подритващи кутийка от кока-кола по улиците на Малмьо. Особено чувство създават тези звуци - те оживяват творбите и ги доближават до вечността. Изкуството, според мен - поне това, с което аз се занимавам, не е да отговаря на въпроси. Изкуството открива въпроси. Защото въпросът винаги може да бъде един, обаче отговорите са различни. И това е един начин за придвижване напред - към нови алтернативи, към нови възможности, така че работата на изкуството в тоя смисъл е изключително голяма, което не се разбира за съжаление от доста хора, от които то зависи, казва Васил Симитчиев.И продължава: Първата причина, за да се преселя от България (не искам да го наричам емиграция), е, че бях намразил поръчката бях намразил темата. Исках да се освободя и от свои собствени теми. Аз не измислям една тема, която после да напълня със съдържание. Или едно съдържание, на което после да дам форма. Аз съм художник на идеите. Една идея е изключително важно нещо - тя не се търси, тя не е въпрос на логически маратон или на разума. Разумът може само да ти гарантира спокойствие на духа, твърди още художникът. И наистина - в неговите творби всичко е органично, философските послания идват някак естествено, а не насилено и измислено. Те са износени и родени по естествен път.Шест години са трябвали на Васил Симитчиев, за да реализира проекта си Мостът (1996). Идеята наистина е впечатляваща. Художници решили да съединят символично два града от Швеция и Дания - Малмьо и Копенхаген, отстоящи на около 27 километра по права линия един от друг, но разделени от морски залив. Дълго мислили, но накрая Васил Симитчиев намерил решението. Кораб с ехолот заснел релефа на морското дъно между двата града по права линия. След това наложили графиката върху петолинието и така се създала мелодия. В един определен ден, в един и същи час (19.30) два хора - в Малмьо и Копенхаген - запели мелодията, която отначало била различна, защото всеки следвал своя релеф на дъното по пътя един към друг. Хоровете не се виждали и не се чували, но когато мелодиите се срещнали и двата хора запели една и съща мелодия, чрез сателит се включили видеоизображения на отсрещното изпълнение на специална стена зад певците. Така символично те наистина се срещнали и съединили чрез музиката. Всичко продължило около шест минути, за подготовката на които са отишли шест години! Но си заслужавало - хората наистина като че участвали в единритуал на сближението И може би не е случайно, че физическият мост между двата града, започнат преди около век, наистина бил построен - три години след проекта на българина.Като че ли за Васил Симитчиев най-важните са контактът, общуването, диалогът, комуникацията. Във видеоизображението в Софийската градска художествена галерия Симитчиев върви безкрайно към друго - статично видеоизображение, показващо майка му в сватбена рокля. Какво е това - носталгия към нейната младост, сантиментален спомен или невъзможен опит да върне миналото? Или пък просто крачиш, защото си жив, както казва художникът. Всеки сам трябва да реши. Диалогът присъства и между огромния екран с лицето на Васил Симитчиев и срещуположния екран, показващ неговия приятел скулптора Йордан Вампоров. Двамата са се разбрали в един и същи ден и час през 1996-а, всеки от тях да мисли за другия и да заснеме този безмълвен контакт, от който струи енергия и към зрителите. Както и между двата бели стола, поставени от двете страни на също такава бяла маса, осветени отдолу с електрически крушки...Впрочем светлината, ефирността и празнотата и в залите някак засилватлипсата на агресивност в посланията на Симитчиев, подчертават тяхната деликатност и многозначност. Тези неща, които са направени, може да са малко далечни от нечии очаквания и представи за изкуството, но смятам, че нито една от моите работи не плаши, нито една не внушава някакво порнографско чувство, казва художникът. Той го разбира в по-широк смисъл - като злоупотреба и манипулация със средствата на изкуството. И се възмущава от хепънинга на някакъв негов западен колега, който направил любовна сцена с... труп. В света някои автори понякога стигат и до умопомрачение. За съжаление това се случва и на творци със световна известност - неща, които надхвърлят границите на нормалното, казва художникът и добавя: Казвам на моите студенти много често, че днешната естетика в изкуството се нарича етика и морал.Според Васил Симитчиев, най-важното и трудното за западните художници е да открият съпротива срещу себе си, за да търсят алтернативи и да вървят срещу течението. Той си спомня от своя живот, че е бил облагодетелстван, защото е бил имунизиран и отвратен от политическото изкуство у нас Сега съпротивата Васил Симитчиев търси само в себе си, във вътрешния диалог, защото, по думите му, той е голямото препятствие за самия себе си. Според него съпротивата на художника може и да е политическа, но не би трябвало, защото изкуството е аполитично. Той не приема и грубата, елементарна тематичност на една експозиция или творба. Не може, според него, тема да бъде СПИН или Ирак, както по-рано беше Виетнам, защото темата трябва да бъде широка и в нея всеки да намери себе си. Васил Симитчиев е бил сред най-близките и любими ученици на проф. Любомир Далчев, заедно с Крум Дамянов, Галин Малакчиев и други. Художникът се е отнасял с голям респект към своя учител, а той пък с изключително внимание към своите ученици. След като професорът емигрирал на 76 години, Симитчиев установил връзка с него и получил няколко писма, пълни с горчилка от живота и нравите в България, но и с радост, че ученикът му живее и работи в един добър свят. За жалост после връзката им прекъснала, за което сигурно са допринесли и други хора. Този човек беше скала - и като творец, но и като морал и интелект, спомня си ученикът. Когато Васил Симитчиев отива в Швеция, отначало нямал никакви планове. Даже останал тук случайно - целта му била Париж. Поводът да замине била умората от липсата на свобода и плиткомислието у нас. В чуждата страна усетил, че е излязъл от блатото и е открил своя потенциал. Отначало той и съпругата му били бедни, но не протестирали срещу това. Съпругата му, балерината Ерика Кужел, най-напред танцувала в операта в Малмьо, но не била доволна и сама започнала да прави балетни постановки. Така и тя намерила себе си. Изкуството е винаги нещо друго, казва Васил Симитчиев. Според него не трябва да се върви с предубеждение към едно художествено произведение, а да се усети и да се прескочи зад сетивността му. Атанас Далчев е казвал: Няма добро или лошо изкуство. Или има изкуство, или не. А неговият ученик добавя: Всичко може да е изкуство, но не всеки може да е художник.

Facebook logo
Бъдете с нас и във