Банкеръ Weekly

Съдби

Иван Абаджиев: И дамаджани съм плел, и кокошки съм скубал

Представяме ви откъс от подготвената за печат книга Срещу вятъра на спортната журналистка Ваня Влашка. В нея авторката представя житейските изповеди на големите български шампиони и личности в различните спортове. Проектът се осъществява с помощта на фондация Български спорт, Българските спортни федерации и Държавната агенция за младежта и спорта (ДАМС). За своя живот и кариера разказва световноизвестният треньор по вдигане на тежести Иван Абаджиев.... Баща ми беше железничар, стрелочник. Помня даже пътуванията ни до Каолиново (казваше се Божи дар) - малко село, на 50 км от Нови пазар. Преди това поправяше линията на теснолинейката. После беше маневрист в Стара Загора. Та, като дете той ме заведе в Стара Загора. За първи път ми се случваше такова пътешествие, цяло приключение - от Каолиново до Стара Загора и обратно. След това се установихме в Нови пазар. На 13 години останах полусирак. Баща ми заболя от туберкулоза и почина през април 1946 година. Майка ми започна работа в завод Китка, където се и пенсионира. Бяхме страшно бедни. Принудих се около година и половина да работя в завод Китка - бях кошничар, плетях дамаджани. Като закриха този цех, отидох в една яйчарница, където скубех кокошки. Над една година работих там. Така перфектно го правех, че стигнах до извода: колкото по-жива е кокошката, толкова по-лесно се скубе Майсторът й прерязваше гръкляна и я хвърляше върху купчината. Аз веднага грабвах последната и за минути без перце оставаше. А майка ми и баба ми имаха друга технология - топят я във вряла вода, после я скубят... Няма такива работи... След като почина баща ми, се преместихме да живеем в къщата на родителите на майка ми. Дядо ми беше земеделец. Беше взел под аренда 20 декара. Едната година сееше 10 декара с жито, другите 10 с царевица. На следващата ги сменяше. Жънах няколко години. По жътва беше страшна суша, горещи лета, направо умираш. Оттогава знам, че селската работа е робски труд. За да се отърва от нея, тръгнах по бригади. През 1947 г. бях в Коджабалкан, а през 1948 и 1949 г. - в силистренското село Самуил. И все бях ударник. Работехме през деня, а през нощта ставахме, за да изкопаем повече, да държим знамето. Беше невероятен ентусиазъм. Помня, че през 1948 г. с мой приятел спяхме на нивата. Там ни носеха и храната. Предварително си приготвяхме работата за другия ден, та като дойдат другите, да започнем веднага и да няма мотаене. Правехме бомби. Изкопавахме дупките и зареждахме взрива. Като ги видехме, че се задават останалите от нашата бригада, запалвахме фитилите и гръмвахме бомбите. Донасяха ни с баката чай и сядахме да ядем. С малко сиренце. А те веднага запретваха ръкави да пълнят вагонетките, понеже вече беше изкопана пръстта. Както виждаш, бил съм и бомбаджия. И този занаят усвоих... ... Когато отидох във ВИФ, попаднах на преподавател по физиология, на когото любимата тема беше Умора, преумора, претренираност. Тогава се твърдеше, че предозирането на тренировките води до претренираност. Симптомите на това явления били загубване на апетит, безсъние и тъмни петна около очите. Това е висше училище, преподавателят е медик, как да не му се довериш? Аз още тогава имах афинитет към тези науки. В залата често идваше д-р Моров, после стана професор. Правеше ни силови упражнения за общо развитие. Беше млад човек и го разпитвах непрекъснато защо и как реагира организмът при определени натоварвания. С него говорехме много. Затова признавам проф. Моров за първия консултант в моята методика... Продължих да тренирам около две години (1951-1953) според указанията на факторите. Но изобщо не напреднах, не успях и с един килограм да подобря постиженията си... А в техникума от сутрин до вечер не спирах и имаше ефект. На всичко отгоре вместо да загубя апетит, както ме учеха във ВИФ, умирах от глад. Пък и какво ти безсъние, толкова бях уморен, че заспивах като пребит. Това ме накара да се замисля. През 1953 г. реших да пробвам тренировки с щанга и сутрин, и следобед. На манифестацията на 9 септември ВИФ дефилираше пред мавзолея и ние, студентите, трябваше да вдигнем пирамида. За тази пирамида цяло лято се готвехме в една казарма над Княжево - там ни хранеха, там лягахме, там ставахме. В тази казарма започнах двуразовите занимания... На следващата година - 1954-а, назначиха преподавател по щанги. Той ме извика и ме предупреди, че ще бъда аут от националния отбор, ако продължавам с тия глупости. Чудели се дали не съм откачилсутрин на щангата, следобед на щангата. Четири пъти ме изваждаха от националния отбор, защото работех повече от изискванията. Давал съм лош пример на останалите. Още тогава се получи противостоенето между мен и другите специалисти... ... През 1960-а за олимпиадата в Рим се готвех самостоятелно (пак бях отстранен от отбора). Явих се на подборните състезания и покрих норматива. Взеха ме отново в националния тим, но с условието, че ще тренирам като другите и както изисква старши треньорът... А подготовката беше следната. Понеделник - 1-2 часа тренировка с щанга. Вторник - отбора по щанги и женския отбор по спортна гимнастика ни водеха с автобус на Дианабат да играем баскетбол. Едни срещу други... Развлекателна работа беше във всеки случай. Хубави момичета, а и баскетболът е контактна игра... Сряда - щанги. Четвъртък - баскетбол. Петък - щанги. Събота - свободен ден, да прави кой каквото иска. Неделя - разходки и почивка. Това беше... ... Мен ме смятаха не за особняк, ами направо за смахнат. Оттогава си вървя с тая орисия, та до сега. Първият голям удар като треньор обаче получих в родния си край... Идва в Нови пазар да ме проверява една комисия от Шумен начело с мой ученик (Евгени Копринков), една методистка (Тонка Айлъдънова) и заместник-председателя на Окръжния съвет на БСФС (Богдан Атанасов). Наблюдаваха тренировката, записваха си нещо в тефтерите. След това ще ми правят разбор - кое е хубаво, кое не е. Отидохме в дружеството следобед, извадиха те тефтерите... И аз като скочих: Вие, другарко Айлъдънова, някога да сте влизала в зала за щанги? Кога сте завършила ВИФ? Оказа се, че тя току-що завършвала и я назначили методистка в ОС на БСФС. А на състезания да сте била, нещо общо да имате с този спорт? Кой разряд по гимнастика стигнахте? А тя: ами, втори. Въобще с големия спорт да сте се занимавала? Аз съм втори в света по вдигане на тежести като състезател, създал съм няколко майстори на спорта като треньор, имам участници на олимпийски игри. С какво можете да докажете, че знаете повече от мен? И продължавам: А ти, Евгени, от две години си треньор в Шумен. Още нямаш нито един първоразрядник, бе, мойто момче... А вие, другарю Атанасов, дето се правите на голям комунист. Веднъж като се връщахме с моята кола от състезание, отидохме у вас. Поканихте ме на боб. Ама там на стената едно кандило стоеше под иконата на Света Богородица. Като седнахме на софрата, вие с майка си и баща си взехте да се молите, прекръстихте се, преди да ядете. Вие ли ще ми се правите на голям партиен началник?... Така напуснах Нови пазар. ... За музика говорех с майка ми. Тя казваше, че най-хубавият инструмент е цикулката. Повлия ми нейното внушение. И неслучайно дъщеря ми е цигуларка. В студентските ми години много нашумял беше Васко Абаджиев. Слушал съм го в захлас. Беше един разчорлен човек и свиреше великолепно. Тогава разбрах, че цигулката е нещо много велико. По същото време се увлякох по тенорите - Бениамино Джили, Пертиле, Карузо и т.н. Сега ги имам всичките на касети и постоянно ги слушам. Синът ми Васил завършва Художествената академия. Но аз съвременното изобразително изкуство не го приемам. Има някои неща, които му харесвам. Онова обаче, което показва в изложбите си, не ми допада. Прави и сценографията в постановките на жена си - режисьорката Лили Абаджиева. Всъщност Васил влезе сценография, но като талантлив живописец после се прехвърли в изящния факултет. Сценографията беше на държавна поръчка, сега му плащам аз. Пък като завърши - да се ориентира, да си изгради стил, посока на творчество. Снаха ми я определят като скандална режисьорка. Гледал съм нейни спектакли, но... аз съм от старото поколение. Не мога да ги възприема... ... Фаталист съм, признавам. Няма треньор на големи спортисти, който да не е. Ако се върнем векове назад, ще видим, че дори Александър Велики е бил фаталист. Имал ритуали, които е изпълнявал, за да повтори успехите от предишните си битки. Ние също воюваме. Ще ти открия една дреболия. Първата година, когато постигнах голям успех (това беше бумът във Варшава), пътувах от лявата страна на самолета. Оттогава всеки път сядам там. Има и още, ама дай сега да не ги издавам, щото хората ще ме приемат за абсолютно хахо... На практика фатализмът го смятам за задържащ фактор в развитието изобщо. Например, на едно състезание спортистът е победил, като преди това е правел тренировка през ден, в продължение на три седмици. Така той си внушава, че това е разковничето. Треньорът обаче може вече да е променил методиката, да се тренира по два-три пъти на ден. Ако го оставиш да следва глупостите си, ще загуби много от своите качества. ... Имаше един такъв случай с Наим Сюлейманоглу. Тренира си момчето от сутрин до вечер, постига високи резултати и от спортното училище в Пловдив (беше там за кратко) идваха учителите да го изпитват. Живеехме в две съседни стаи, разделени с гардероб. Като са отворени вратите на гардеробите, все едно сме в едно помещение. Чувам веднъж как го изпитват по литература. Той нищо не знае, естествено. Те му викат: Кажи сега стихотворението Аз съм българче... Наим не го знае. А учителят настоява: Добре, повтаряй след мен: аз съм българче, обичам наште планини зелени, българче да се начирам първа радост е за мене... Наим кара донякъде, повтаря като папагал, но не може да каже сам нито един куплет. Абсурдна пиеса... Бях после в Пловдив и отидох да поговоря специално с директора на спортното училище. Казах му: Не правете тези глупави истории. Ето, ще ви отделям часове, в които да идват учителите, да ги занимават, после да ги изпитват, та да научат елементарни неща от литературата, физиката, химията, историята... Започнаха да идват и нещата потръгнаха. Аз от моя страна пък на състезателите им правех викторини и ги изпитвах. Кой е нарисувал картината Болярката Морозова? Кой е Паганини? Кой е написал Под игото? Който каже първи, получава купон за храна. Въпроси с различна трудност, но исках да ги накарам да проявят интерес към тези неща... ... Водил съм ги и на концерти. Веднъж ги заведох във Варна на най-леката и достъпна опера - Кармен. Преди да влезем, така паркирах колата до градинката, че да затисна колата на Младен Кучев. За да не могат да се измъкнат през антракта. Предчувствах, че те няма да влязат за втората част. Но поне щяха да се въртят отвън и да ни изчакат... Така и стана. Само аз и Слави Канелов останахме за второто действие. Пък то беше една люта зима, фучеше сняг, студ. Излизам и какво да видя? Няма я колата на Кучев. Те се събрали, вдигнали му колата и офейкали. А моята кола не беше мръдната. Значи на Кучев колата през градинката са я пренесли. С това приключиха моите напъни да ги водя на опери. На театър обаче продължихме да ходим. Бягаха някои, но други оставаха. Пък и аз гледах да са по-интересни постановките, по-смешни, та да не се измъкват на полувремето...

Facebook logo
Бъдете с нас и във