Банкеръ Weekly

Съдби

Йорданка Благоева: СИГУРНО С НЕЩО СЪМ УГОДИЛА НА ГОСПОД

Бившата звезда в леката атлетика Йорданка Благоева е родена в село Голямо Церовене, Монтанско. Завършила е ВИФ (сега НСА) и аспирантура в Москва. Участвала е в четири олимпиади. Поставила е три световни рекорда в коронната си дисциплина - скок на височина. Била е осем години треньор по лека атлетика. През 1990 г. тя въведе за първи път у нас аеробиката като спорт за всички и създаде фитнесцентър Йова, който днес е истински оазис на здравето, особено за най-изявените бизнесдами на столицата. Йорданка Благоева е президент на Българския съюз по спортна аеробика. Има син, дъщеря и внучка.

Вече никой не може да отрече, че Йорданка Благоева има усет и за добър бизнес. Накарахте стотици хора да посещават вашия спортен център, освен това българите влязоха в елита на световната спортна аеробика, а неотдавна дори бяхме и домакини на турнир от Гран при. Удовлетворена ли сте най-сетне от стореното?
- Е, винаги има какво да се желае. Важното е, че оправдахме доверието на Международната федерация по спортна аеробика, която ни повери домакинството на толкова важно състезание като Гран при. Това бе признание за десетгодишния ни труд. Наистина аеробиката е млад спорт и през 1990 г. никой у нас дори не беше чувал, че го има, а сега сме сред елита.
Започнах през 1990 година. Тогава участвах в едно световно първенство по лека атлетика за ветерани и поставих рекорд. На пресконференцията по този повод казах пред журналисти, че възнамерявам да забравя за леката атлетика и да създам фитнесцентър, да се занимавам с аеробика. Това някак си стигна до хората от японското посолство у нас, които веднага ме поканиха на първия световен шампионат по спортна аеробика, който се проведе в Япония. После наех помещения в зала Универсиада и тръгна... Сега, както се казва, цикълът е завършен - имаме и зали за бодибилдинг, масаж, сауна, козметика, барче, спортен магазин. Имам и прекрасен екип, някои от хората работят с мен от 1990 година. Конкуренцията при нас е страхотна, знаете, че непрекъснато се роят фитнесклубовете и никак не е лесно да се ръководи подобна дейност, но индустрията за здраве, каквато й да е тя, винаги носи дивиденти.

Известността помагаше ли ви през годините?
- Доста. Много хора са ми помагали. Винаги съм успявала да намирам и спонсори. Дори и днес след толкова години, откакто съм прекъснала спортната си кариера, ме спират по улиците хората, вече на възраст, и ми казват как са треперили пред телевизора за мен и за моя успех. Дори неотдавна на ул. Раковски ме спря един господин и ми припомни, че бил на летище София през 1972 г. когато се връщах от Загреб - там поставих първия си световен рекорд (194 см). Бях забравила...

Все пак едва ли винаги всичко е вървяло гладко...
- Над десетина пъти съм искала да се откажа от бизнеса. Тъкмо се стабилизираме малко, и цените на консумативите скочат, инфлация голяма... Проблемите в годините на прехода нямаха край, но само за мен ли е така? Аз никога не съм постигала лесно нищо. Калена съм от спорта. Та нали там започнах съвсем от нулата. Даже не знаех, само си представете, какво е то лека атлетика...

Кое е онова нещо, с което искате да се изтъкнете, да се похвалите?
- Преди лекоатлетическият стадион упражняваше магическо въздействие върху мен. Сега си мисля, че тъкмо работата ми помага да накарам хората да ме обичат все още или отново. Освен това не всеки може да има успех в бизнеса. Много хора опитаха, но се оттеглиха, защото не сполучиха. Човек като че ли периодично преживява кризи. Някакви. Излизането от тях обаче му дава и ново самочувствие. Аз, общо взето, винаги съм била наясно със себе си. Мисля, че съм разбрала най-важното - и спортът и бизнесът, както всичко друго, се променят, трябва да си в час. Усилието е нонстоп.

Компромисите, които сте правили?
- Всеки прави компромиси и аз също, как иначе... Мъчила съм се обаче достойно да изляза от всяко положение. Ако седна сега да се преструвам, че съм прекарала живота си без компромиси, това ще е само поза и лъжа. Нещо, което ми е абсолютно чуждо. В бизнеса, както и навсякъде има борба за собствено пространство, но не мога да разбера как някои хора могат да търсят пространство за себе си върху чужда територия. Мен винаги са ме възпитавали, а аз така учих децата си, че човек трябва да е честен по отношение на другите, че с труд трябва да доказва присъствието си в обществото. И досега си спомням любимата фраза на покойния актьор Григор Вачков, че талантът е единици, необходими са нулите на труда...

Не сте ли мислили някога, че животът ви можеше да е съвсем друг?
- Едва ли. Самата ми природа нямаше да ме остави на мира. Баща ми, аз го боготворях, беше волеви човек. Научи ме като почна нещо, да го свърша - и то не как да е. Започнала съм от нищо, но аз просто знам как да превземам височини. Родителите ми не бяха образовани, в нашата къща не се говореше и за пари, но аз съм практичен човек и умея да си взимам нещата. Без да се унижавам. Баща ми ме научи да бъда горда, да не прося от никого нищо... Амбициозна съм, но не болезнено.

Какво мислите за шанса в кариерата?
- Имах шанс. Без шанс не може. Той те подтиква. Само че трябва много да го пазиш, за да не ти избяга. Особено когато дойде в младите ти години, както при мен. Не можеш обаче да останеш на върха, който вече си превзел. Трябва да се смъкнеш долу и да подготвиш следващото си изкачване. Затова аз никога не съм напълно спокойна - нито за реализацията си, нито за бизнеса си.

Вашият фитнесцентър е много посещаван. С какви хора се срещате, какво си мислите за тях?
- Идват много заможни хора, известни, но идват и хора средна ръка. И повечето се опитват да се спасят от стреса. Питам се, докога българинът ще се бори за оцеляване? Много мразя тази дума оцеляване, но мнозинството (не синьото) обедня страшно, просто не виждам повече докъде може да стигне мизерията у нас. Малко е да се каже, че това просто ме тревожи...

А имате ли политически пристрастия?
- Нито съм синя, нито пък червена. Искам обаче най-качествените хора, без значение от коя партия са, да управляват България. Много се дразня, че и днес, когато всички вкупом говорим за демокрация, се намериха някои, които да упрекват Нешка Робева, че е от БСП, например. Изборът си е неин и никой няма право, според мен, да се намесва.

Всъщност какво предизвиква най-често раздразнението ви?
- Примитивното мислене. И нарушаването на правилата. Освен това мисля, че цялото ни общество е в дълг на младите. Пътувала съм навсякъде по света и специално съм се интересувала как се практикува спортът за здраве в развитите страни. Там примерно часовете по физическо възпитание са дори по-важни от тези по литература, по математика и т.н. Ако не е здрав, човек не може да работи, да се реализира, да бъде щастлив... Има и друго. Българите като цяло не знаят как да се хранят здравословно. И невинаги оправданията им, че разполагат с оскъдни средства, са валидни. Никой не обръща внимание на децата с наднормено тегло в училищата. Дори само този факт да беше, трябваше да ни накара да настръхнем. Нищо подобно.

А вие как поддържате фигурата си?
- Аз не бива да бъда критерий, тъй като никога не съм имала проблем с килограмите си. През дългия си спортен живот съм си създала навици, които вече несъзнателно спазвам, макар че работя от 8 часа сутрин до 8 вечер. Когато бях състезателка, ме учеха, че закуската сутрин е най-важна. И до днес аз не я пропускам. Винаги съм била против диетите. Смятам, че няма по-опасно нещо от диетите и от обездвижването. Много е жалко, че тежкото всекидневие на хората им отнема желанието да се погрижат за себе си. А трябва да си намерят начини да се зареждат физически и емоционално. Живея до Ловния парк и всяка сутрин бягам. Много обичам да съм сред природата, винаги съм била планинарка. Аз минавам за много контактна, но заедно с това мога да съм сама. В тези мигове (редки) се събирам вътре в себе си...

И какво констатирате?
- Че животът ми е пълен, че не ми е дадено да скучая, че знам къде е ключът на успеха, че винаги съм имала цел и принципи. Не можеш да седиш и да чакаш държавата, синдикатите, съседите да ти решат проблемите. Нашенецът открай време все гледа в паницата на другия. Е, не може вече така. Радвам се, че отгледах две добри деца, сега работят наравно с мен. Споделят моите принципи. Засега поне. А най-голямата ми радост - внучката Дона, която е на годинка и пет месеца, вече тренира и избра мен за наставник... Малцина си спомнят, че когато майка й беше бебе на 40 дни, аз се върнах на стадиона. И въпреки това си мисля, че такова щастие не всекиму се пада. Сигурно с нещо съм угодила много на дядо Господ...


Разговора води Елена Коцева

Facebook logo
Бъдете с нас и във