Банкеръ Weekly

Съдби

ИМА ЛИ ЗАПЛАХА ОТ ФАШИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ

Тази, като че ли шокираща тема навлезе в обществения дебат в резултат от няколко на пръв поглед несвързани събития. Издаването на Моята борба на Хитлер, последвано от някои доскоро напълно забранени книги от Бенито Мусолини, Йозеф Гъобелс и ред други, бе първата провокация към общественото мнение у нас. По повод на тези публикации започна бурен обществен дебат, чиято кулминация бе изказване на Лютви Местан от трибуната на Народното събрание, в което той пряко свърза разпространяването на такава литература с възможността за създаването на партия с фашистка идеология.Обществеността бе алармирана и от изказването на председателя на еврейската организация Шалом Емил Кало за това, че в Националния исторически музей ще бъде учредена такава партия. Последвалото опровержение от страна на директора на Националния исторически музей Божидар Димитров и завеждането на дело по този случай допълнително заостри вниманието върху темата.Вторият тласък на този дебат даде изказване на комисаря по разширяването на ЕС Гюнтер Ферхойген, в което той алармира за опасността от поява на крайно националистически и расистки партии и движения в страните от Централна и Източна Европа. Рупор на тезите му в България стана Андрей Райчев чрез контролираните от него агенции и медии.Реални ли са обаче тези страхове?За да стъпим на една стабилна основа в своя анализ, ние по неизбежност трябва да се обърнем към историята, традициите и манталитета на българите. Естествено че българите и България се вписваме и следваме основните тенденции в развитието на света. Закономерно изглежда нашият политически елит също да се тревожи от тенденциите в Европа за свързване на крайните и остри форми на национализъм с политически радикалните идеологии.Но повърхностното и схематично пренасяне и свързване на тези страхове с българското общество е крайно механично. Ние, като общество и държава, имаме редица свои ясно изразени специфики, които са давали, дават и ще дават облика и насоките на нашето политическо развитие.Първото и най-ясно различие се корени в особеностите на българския национализъм. Българската национална идея се формира и е реакция на агресивния национализъм на нейните съседи, и то в условията на една ретроградна и чужда държавна система, каквато е Османската империя. По тази причина той е преди всичко самозащитен. Българските национални аспирации никога не са се простирали извън традиционните граници на българския етнос. При това българският национализъм е компенсаторен. Това е в резултат на ясното съзнание за нашето историческо изоставане не само спрямо най-напредналите държави и нации в Европа, но и спрямо съседите, имащи свои национални държави много по-рано от нас.Оттук произтича и една от най-важните характерни особености на българския манталитет - комплексът за национална малоценност, съчетан със стремеж - ако може, с един скок не само да настигнем Европа, но и да изпреварим своите съседи. Именно в тези дълбоки корени и особености на българската национална идея лежат умението и желанието да се живее неконфликтно с други нации, религии и култури.Българският национализъм е лишен от външна и вътрешна агресивност към другите. Емблематично е казаното от Левски: Ние своето не даваме, но чуждото не щем.Друга ясна особеност в българския национален характер е многократно отбелязваната умереност и отказ от придържане към крайни идеи и позиции сред мнозинството от българите. Отношенията на българите към религията, идеологиите и културата имат подчертано битов характер и привкус. Фундаменталните въпроси на религиозните и политическите доктрини за огромната част от българите са абстрактни и не са мотив за тяхното ежедневно социално и политическо поведение.Именно този факт, наред с относителната изостаналост в нашето икономическо и социално развитие, води до това в България да не се създават стабилни и ясно идейно мотивирани партии. Неслучайно партиите остават в нашата история не под официалните си названия и идеологически етикети, а под имената на своите лидери. Единственото сериозно изключение е БКП, но както нейното създаване, така и ключовата й роля в нашия обществен живот са плод на директна чужда намеса.Нееднозначно е и отношението на българина към неговата държава. От една страна, в съгласие със своя национален идеал, българската нация полага огромни усилия да изгради своя модерна национална държава. Същевременно в пет войни се стреми да обедини цялата нация под една обща държавна стряха. Забележителни са усилията и успехите, които постигаме за изграждане на модерна администрация, армия, национално стопанство, културни и образователни институции и т. н.От друга страна, стремежът на българина към модерност и прогрес добива доста абстрактен характер, когато той трябва да изпълнява законите на своята държава. Особено ярко това проличава, когато трябва да бръкне в джоба си, за да плаща данъци, с които да се заплаща модернизацията на държавата и обществото. Твърде рано, и в стила на добрите източни традиции, на държавата започва да се гледа като на социална патерица, а на държавната служба - като на спокойно място и източник за лично облагодетелстване. А традиционно доминиращата роля на държавата в икономическия живот и в банковата дейност са един от източниците за отсъствието на предприемачески дух у българите. Тази негативна черта бе изострена по времето на комунистическия режим, поставил под пълен и пряк контрол всички аспекти на личния и обществен живот.Освен тези могат да се дадат различни други аргументи, които доказват, че нито в миналото, нито в нашето настояще има естествена социална хранителна среда за зараждане на що-годе значима профашистка партия у нас. В същото време ще бъде проява на политически далтонизъм да не се отчетат и редица явления и обществени настроения, които би трябвало да будят тревога.Наистина, в политическите си предпочитания българите изхождат от чисто битови мотиви и не са склонни да следват каквито и да е абстрактни, а още по-малко - радикални идеи. Същевременно прекалените надежди и упования в държавата правят българина склонен, чисто емоционално, да дава доверието си на личности, които обещават със здрава ръка да извършват радикални социално-икономически реформи и бързо да повдигнат неговия жизнен стандарт.При това дълбоко вкорененото чувство у българина за равенство, включително и икономическо, в момента е силно провокирано от драстичните социални различия. Непрозрачният, да не кажем тъмният произход на богатството на новия икономически елит, показната безнаказаност, демонстрирана ежечасно от така наречените мутри, се наслагват в и без друго дълбоките стереотипи на българската душевност. Олигархичният тип на управление показва и ще показва своята нестабилност.От казаното дотук може да се направи изводът, че в България съществуват условия за зараждане не на фашистко, но на откровено популистко движение. Което, оглавено от един безскрупулен лидер, може да постави на карта не само политическата система, но и по-лошо - политическото бъдеще на България. Защото основният акцент, който той може да изпише на партийния си флаг, ще бъде противопоставяне на евроантлантическата интеграция на България. А и, както е казал Иполит Тен, народите винаги знаят какво искат, но не и какво им трябва.Трябва да си даваме ясна сметка, че пътят към НАТО и ЕС облагодетелства (поне на първо време) една малка част от българите, но налага усилия и жертви от цялото общество. Проявата на романтизъм в тази насока е равна на политическа слепота. Противодействието на тази тенденция е в това, целият елит на нацията - политически, интелектуален и духовен, без да загърбва своите естествени различия, да отстоява единствената вярна и консенсусно поддържана ориентация към бързото ни интегриране в НАТО и ЕС. Това обаче изисква от елита да се съобразява много повече не само с българските национални интереси, а и с ежедневните и болезнени проблеми на обикновения българин. Грижата за бъдещите поколения на България го изисква.

Facebook logo
Бъдете с нас и във