Банкеръ Weekly

Съдби

ХЪРСТ - ГОЛЕМИЯТ ЖЪЛТ ЧОВЕК

Разказват, че известният навремето финансист Ръсел Сейдж срещнал веднъж на Пето авеню в Ню Йорк Феба, майката на Уилям Хърст. Той решил да я предупреди за лошите последици от поведението на вестникаря: Ако вашият син не спре с нападките си срещу Уолстрийт, вестникът му ще губи не по-малко от един милион годишно. В такъв случай, мистър Сейдж, той може да се занимава с това още осемдесет години - бързо пресметнала мисис Хърст.И наистина начинаещият Уилям Рандолф Хърст можел да си позволи да се занимава с каквото си иска. Когато бил около петдесетгодишен, той притежавал тридесет вестника, петнадесет седмични издания, осем радиостанции, пет кинокомпании, пет мини, два консервни завода, един универсален магазин, два милиона акра земя и цели квартали в различни градове. В онези времена за него работели над 30 хиляди души. Хърст оценявал собствените си списания като рибата - на тегло. Често той седял в гримьорната на любовницата си Марион Дейвис с разпръснати наоколо негови вестници и списания. Хърст избирал някой от броевете и внимателно го претеглял на ръка: Какво правят тези от рекламата? Защо списанието е отслабнало толкова през този месец? Телеграфирайте на онзи лайнар Рей Лонг да се яви незабавно при мен. РаботатаКонкурентите на Хърст, а и не само те, навремето смятали, че като журналист той е пълна нула. Мнозина смятат, че уводните статии в неговите вестници са писани от Артър Брисбейн, но самият Брисбейн ми е казвал, че Хърст пише уводните статии по-добре от всеки друг - твърди Чарли Чаплин. Няма съмнение обаче че стилът, който Рандолф Хърст въвежда в своите Чикаго Екзаминър (Chicago Examiner), Космополитен (Cosmopolitan) и други, се поддържа в много издания и до ден днешен. Неговата нова стратегия се изразявала в набирането на заглавията с тлъсти шрифтове и използването на много снимки. Той се оказал на висота и като шеф, и като главен координатор на вестникарската си империя. Ето какво пише неговият син: Именно репортерите на баща ми най-после започнаха да разобличават тъмните дела на чиновниците и политиканите, да разравят мръсотията и правят разследващата журналистика. Много от тях смятаха за свое свято задължение да изследват сериозните социални проблеми и дори предлагаха пътища за разрешаването им. Твърденията, че жълтата преса единствено е възпитавала лош вкус с цел увеличаване на тиража, са повърхностни.Тук му е мястото за някои разяснения около понятието жълта преса и по-точно защо пресата е жълта, а Хърст е истински късметлия. По този повод съществуват две версии. В края на по-миналия (XIX) век два вестника - Ню Йорк уърлд и Ню Йорк джърнъл, не могли да си поделят комикса. Любимото на милиони четиво в картинки и реплики в балончета било създадено през 1896 г. от художника Ричард Фелтън Ауткът. Своето творение (или по-точно ноу-хау) Ауткът продал на Пулицър Първи в Уърлд, където през октомври 1896 г. се появил първият комикс. Той се казвал Уличката на Хоганс и разказвал за похожденията на младежи от нюйоркския краен квартал. Главният герой бил облечен в чувал от брашно, който художникът гениално оцветил в предупредителен и в същото време привличащ вниманието светофарно жълт цвят. Преди повече от сто години появата на дразнещото очите жълто момче предизвикала истинска сензация, в резултат на която тиражът на Ню Йорк уърлд скочил до един милион екземпляра. Уилям Рандолф Хърст Първи веднага подушил, че работата мирише на големи пари и примамил Ауткът, предлагайки му по-високи, отколкото в Ню Йорк уърлд хонорари. Така Хърст надминал своя учител и бивш шеф Пулицър. Жълтото момче започнало да излиза на страниците на Хърстовия Джърнъл, чиито тиражи моментално скочили. Още в края на XIX век журналистът Ъруин Уордман от Ню Йорк прес измислил израза, който отразявал същността на това явление: жълта преса ню. С времето окончанието ню отпаднало. Останал само изразът жълта преса като характеристика на масовата преса, изобилстваща със сензации. Тя приличала на родителите си Ню Йорк Уърлд и Ню Йорк Джърнъл, чиято дейност се подчинявала на железния търговски девиз Тиражът решава всичко. Според другата версияq жълтите издания са започнали да се наричат така, защото се отпечатвали на нискокачествена хартия, която бързо се разваляла и пожълтявала буквално пред очите на читателя - в прекия и преносния смисъл. Пожълтяващата хартия обаче била евтина и ни най-малко не пречела на популярността на изданията. Дори обратното - малките разходи позволявали цените на вестниците да се намалят до минимум, от което те станали още по-масови. Хартията на Хърст била доставяна от компанията Дюпон Кемикълз, с която той сключил дългосрочен договор за много милиони долара. През 30-те години на ХХ век Дюпон Кемикълз се сдобил с мощен конкурент - една фирма, която произвеждала по-качествена и относително евтина хартия от... коноп. Тогава заплашената от фалит Дюпон и Хърст успели със съвместни усилия да ликвидират неудобния конкурент под благородния предлог, че се борят срещу наркотиците. Ето как станало това. Първо Ню Йорк джърнъл и другите издания от медийната корпорация на Уилям Хърст започнали да заливат пазара с безкрайни материали за това каква гадост са наркотиците и колко ще пострада великият американски народ, ако чете сензации на конопена хартия. След това Хърст и Дюпон се превърнали в най-горещите привърженици на въвеждането на закон, забраняващ отглеждането на коноп, от който се получават такива гнусни наркотици като марихуаната и хашишът (а също и хартия). Техните усилия били увенчани с категоричен успех. През 1937 г. В САЩ бил приет съответният закон.В течение на няколко десетилетия Уилям Рандолф Хърст определял характера на политическите дебати в Америка. По този повод за него съществуват коренно противоположни мнения. Едни смятат, че той е истински патриот на Америка, а други, че е безпринципен гешефтар, заинтересован единствено от разпространението на изданията си и от увеличаването на състоянието си. Това противоречие най-добре се илюстрира от отношенията между Хърст и Рузвелт. Отначало Хърст се изказвал срещу лидера на Демократическата партия, а след това започнал да го поддържа. Но когато политиката на Рузвелт ударила финансовите интереси на Хърст, той нарекъл президента комунистически агент. През цялата си кариера Хърст заставял подвластните му средства за масова информация да обслужват неговите политически и финансови интереси. ЛюбовтаВръзката на Хърст с Марион Дейвис била любов до гроб, на чийто олтар се жертвало всичко. Когато двамата се запознали, той бил на 54, а тя на 20 години. Хърст отдавна вече бил вестникарски магнат, обвързан с брак и петима синове, а тя тъкмо изгрявала като звезда в бродуейските кабарета. За утвърждаването на Марион Дейвис на сцената били похарчени луди пари, които по онова време представлявали световен рекорд в тази област. Щом се появявал поредният филм с неговата любима, Хърст само давал сигнал и цялата му империя се захващала да славослови звездата Марион Дейвис. Вестниците слагали снимката й на първите си страници, рецензиите я превъзнасяли до небесата. За изграждането на любовното гнезденце - замъка в планината Сан Симон, била наета най-модерната за времето архитектка Джулия Морган. Още при първата среща с клиентите тя спечелила по точки, обещавайки им приблизително следното: Аз ще ви построя такъв дом, в сравнение с който замъците на Людвиг Баварски ще изглеждат жалки хралупи.И се започнало. От Европа се купували архитектурни съкровища, антични колони, панели, египетски плочи за таван, статуи и камини. В продължение на седем години товарни влакове всеки ден доставяли в Сан Симон отломки от дворците на египетски фараони и римски императори. Морган преработвала проекта много пъти, в резултат на което се получила шокираща смесица от стилове: две кули с тридесет и шест камбани, фасада в испански готически стил и гигантска столова в църковен стил с резбовани маси от дъб. Гоблени, картини и старинни килими съжителствали с хартиени салфетки, от хигиенни съображения и желание за оригиналност. Всичките сто и тридесет стаи на замъка и гигантската градина били претъпкани със зашеметяваща смесица от предмети, които поразявали с разнообразието си. При това експозициите непрекъснато се сменяли, а гигантското хранилище щяло да се пръсне от опаковани произведения на изкуството, голяма част от които собствениците им така и не успели да отворят. След това самолетите и влаковете започнали да докарват слонове, крокодили, хиени, щрауси, коали и папагали какаду, защото Хърст и Дейвис решили да създадат своя зоологическа градина, която трябвало да стане най-голямата в САЩ.През уикендите в Сан Симон гостували най-прочутите американци - Чарли Чаплин, Рудолф Валентино, Глория Суонсън, Мери Пикфорд, а по-късно Марлен Дитрих, Грета Гарбо, Кларк Гейбъл, Шърли Темпъл, Бет Дейвис и много други. Политиците също не пропускали да посетят любовното гнездо на Хърст и Дейвис - там Уинстън Чърчил обичал да язди коне, а Бърнард Шоу да разказва смешните си истории. Когато в края на краищата разходите на Хърст надхвърлили приходите му, всички - и приятели и врагове решили, че Марион ще го изостави. Но останали излъгани - това била наистина взаимна любов. Дейвис събрала подарените й от Хърст ценности и след като ги продала, му връчила един милион долара.Създател и разрушител Според образното изречение на американския всекидневник Таймс, Хърст притежавал уникалната способност да създава търговски империи и да ги разрушава със собствените си ръце. Изглеждало, че купува всичко, което му попадне пред очите. Прословутото ранчо със замъка в планината Сан Симон, който представлявал смесица между Рейнска църква и швейцарски замък, и разположените пръстеновидно около тях пет италиански вили погълнали толкова пари, че с тях навярно би могъл да се построи половината Ню Йорк. Няма човек, който да може да си позволи да издържа такава грамада - казвала законната съпруга на Хърст. - Тя не може да се използва за хотел, а ако той я завещае на държавата, много се съмнявам, че може да се използва дори за университет. В края на краищата финансовите капризи на Хърст едва не довели до разрушаването на гигантската империя, която той сам построил. Често повтарящите се парични кризи го принуждавали да харчи, да влиза в дългове и да харчи още повече. Когато кредиторите все пак го откривали, Хърст им отварял складовете, претъпкани с предмети на изкуството за продажба. Наложило се те да бъдат изземани постепенно, за да не се разруши балансът на международния пазар. Накрая големи серии от тези художествени залежи започнали да се продават в универсалните магазини, за да покрият чудовищните дългове на собственика им.КраятДокато Хърст умирал през 1951 г., вечно пияната Марион се мятала из стаите на поредния им замък в Лос Анджелис, често си говорела сама и не познавала никого. Тя хранела до края любимия си с лъжичка и бършела лицето му със салфетки.Веднага след смъртта на Хърст семейството му пренесло тялото в Сан Франциско, за да го погребе. Разбира се, Дейвис не била поканена, а съпругата на Хърст най-после получила възможността с удоволствие да се престори, че за първи път чува името Марион Дейвис. Марион умряла в страшни мъки през 1961 г. от рак на челюстта. В мемоарите на сина на Хърст могат да се прочетат следните редове: Разравящата мръсотията журналистика на баща ми и неговите последователи навремето е направила за образованието на американците повече, отколкото всички университети взети заедно.

Facebook logo
Бъдете с нас и във