Банкеръ Weekly

Съдби

Георги Липовански: ИДЕИ ИМА, НЯМА БЕНЗИН

Георги Липовански е роден на 21 март 1949 г. в София. Завършил е художествената гимназия и Националната художествена академия, специалност пространствен и графичен дизайн. Организирал е множество изложби, ръководил е рекламата в ЦНСМ, бил е художник на в.Народна култура. Ексдепутат от СДС в Седмото ВНС. От 1992 г. е директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Бил е заместник-министър на културата в служебното правителство на Стефан Софиянски. Има един син. Г-н Липовански, много ваши приятели изказват съжаление, че не работите по специалността си - преди Десети ноември сте имали отлични изяви. Защо се отдадохте на административна дейност?- Така се случи, че след 10-и ноември влязох в политиката. Не че съм горд от това, но тогава се чувствах длъжен и мислех, че ако всички дружно се захванем, ще оправим бързо държавата. Бил съм много наивен - за съжаление, нищо такова не стана. Излязох обаче от професията и вече не мога да възстановя нещата, защото, особено в нашата сфера, настъпиха много промени. Фирмите и рекламните агенции нямат интерес да ползват услугите на професионалисти, смятат, че компютърът може да измести човека. Което, разбира се, не е така, но докато го установят, ще мине още доста време. Затова от 1992 г. съм директор на галерията, с което съм много щастлив. Същевременно това е едно неочаквано за мен голямо тегло. В сферата на културата все не достигат пари и в голяма степен разбиране. Като се започне от най-високите етажи и се стигне до невъзможността на културното министерство да се пребори за по-сериозни промени.Разочарованията от политиката засягат ли и синята идея? Спомням си, че бяхте сред най-възторжените й привърженици...- Не съм разочарован от синята идея. А от онези ръце, в които тя попадна. Направиха всичко възможно да я съсипят и унищожат. И сега ще трябват много сериозни усилия, за да се възстанови поне доверието в нея. Причините са страшно много. Само си спомнете, че докато ние правехме прословутата гладна стачка на 39-те, хванаха наши хора да продават по две леви маратонки на пазара. Имаше мнозина, които искаха да омаловажат една толкова сериозна позиция - тази на СДС. И в края на краищата нищо от това, на което залагахме толкова надежди, не се случи. Аз специално подписах декларация, че не искам повече да се кандидатирам за депутат. Подбудите ми бяха нормални. Смятах, че трябва да влязат по-подготвени хора, тъй като до голяма степен случайно попаднах в парламента. И за да не бъда смешен в собствените си очи, изчетох огромно количество правна литература. Но какво се оказа - в Народното събрание след мен влязоха не само по-неподготвени, но и по-непочтени. Това е истината. И единствената им цел беше да си оправят положението и живота. А вие как я карате сега?- За да не изпадам в самосъжаление, в позицията на отказал се от живота човек, се напънах и направих една изложба-живопис, въпреки че бях в психическа, емоционална и най-вече във финансова криза. Не съм човек, който ще се откаже просто ей така от битките на всекидневието, но след откриването на изложбата просто нямах нерви. Взех пари назаем и заминах за морето, за Емона. То пък се направиха откупки, хареса се изложбата и това ме спаси от неудобството, например да не мога да си платя парното, а и от други неща. Какво намирате в Емона?- Там има много художници - съседи, но за мен тя е по-скоро морската ми каторга. Когато се сдобих с малък парцел, попаднах на предприемачи, майстори-разбойници, разгоних всички и оттогава си строя и поправям всичко сам. Но вече ми омръзна. За последните десет години съм слизал на плажа три пъти. Иска ми се да си рисувам на воля, изобщо да се почувствам във ваканция. Слава Богу, в Емона все още е диво, макар че напоследък се вдигнаха 140 къщи коя от коя по-грозни. Моята поне си я измислих и направих сам. От камък и дърво. Много хора, като дойдат ме питат дали не реставрирам стара къща. Никой не може да повярва, че е новопостроена - толкова зле я направих. Приятно ми е обаче там. Забелязвате ли някаква промяна в скалата на моралните ценности през последните години?- Мен ме е страх, че нищо не се е променило особено. Преди 12 години под сурдинка си говорехме, че моралните ценности страдат тъй като управляващите са изградили за себе си един ред и свят, в който те да се чувстват добре. Сега нещата са същите, само че други хора, и то доста повече практикуват морал, който не е за пред... хората. На практика страдащите са едни и същи. Е, хайде, реституционните закони - да, някои успяха да спечелят, но на практика всеобщата правда не възтържествува. Цялата история с компенсаторните записи, с оценката на отчуждените имоти и т.н. е пълна подигравка. Неприятно съм впечатлен от отношението в СДС към т.нар. реститути. Реститут се превърна в мръсна дума. Този термин беше въведен съзнателно, за да се показва пренебрежение. И друго. Може ли след 12 години демокрация законът за народния съд да не бъде отменен? Колко правителства и политически сили твърдяха, че ще го отменят и нищо. Поначало тази илюзия, че и у нас може да има средно положение, е смешна. То ще дойде, когато се появи средната класа. За съжаление все още не знам какво е НДСВ. Още през 1990 г. твърдях, че ако ние си възстановим Търновската конституция и формално възстановим монархията, няма да имаме много от днешните проблеми. Кое ви дразни най-много?- Винаги съм реагирал срещу непочтеността. В началото, след 10-и ноември, ме дразнеше излишната кресливост. Даже хора, свързани със старото време, ме обвиняваха, че съм слаб антикомунист. Защото не съм крещял смърт. Никога не съм смятал, че с екстремизъм могат да се оправят нещата. За мен това, че някой има друга партийна принадлежност, не е причина да искам обесването му. Против съм незачитането на чуждото мнение. У нас има не толкова омраза, колкото демонстрация на омраза. Не приемам да се противопоставят чувства, вместо мнения и позиции. Борис Димовски казва, че рисунката веднага разкрива с какъв човек си имаме работа - с талант или маниак. Вашето мнение?- Така е, макар че има и талантливи маниаци. Има и кадърни, но и не дотам достойни хора сред художниците. Нашата професия е такава, че човек много лесно може да бъде заблуден. Без да персонифицирам, мога да кажа, че под маската на така нареченото съвременно изкуство напоследък много често се крие липсата на талант. Стремя се обаче да показваме в галерията всякакви неща. Преди време беше организирана изложба на един световноизвестен филипински художник, който поиска готварски печки и черни дъски за стените. Щях да получа инфаркт, защото цялата галерия замириса на разни манджи. Оказа се, че провокацията към публиката се състояла в това, че виждайки той какво слага в тенджерите, зрителите да напишат своята рецепта на дъската и като им дойде ред, просто да я изпълнят. Може и това да е форма на изкуство, но аз явно съм много консервативен.Защо кичът така избуя у нас?- Много просто, защото в България всички решиха, че демокрацията е слободия, а не преди всичко ред и самодисциплина. Така се стигна дотам, че всеки, който държи четка и рисува, има право да каже, че е художник и може да стане член на Съюза на художниците. Да не говорим, че се появиха и много такива, които пипайки, да речем, боите с пръсти, получават светлина от извънземни и лекуват. Не е редно и онова, което беше едно време - Съюзът на художниците да казва кой може и кой не може да прави изложби. Но пък и не може да няма някаква летва и критерии при приемането на членове в нашата гилдия.Каква е публиката в галерията?- За съжаление София е сравнително малка. На времето придружих една наша картина за световно изложение в Италия. Полицията тогава отцепи района около музея за модерно изкуство в Рим, дойдоха хората със смокингите и стана това, за което аз си мечтая - изкуството трябва да е празник. По принцип изкуството в никакъв случай не може да е ежедневие. При откриване на някоя изложба у нас се събира публика в галерията, но тя е един тип, това са възможностите ни.Виталност ли загубихме, или причините са други?- Българинът си е витален, но според мен има друг кусур, с който се сблъсквам почти всекидневно. Той не може да работи в тим, в отбор. Винаги се случва нещо, при което недоволството между двама и повече души избива и те пренебрегват общия интерес пред персоналния. Виталността на нашенеца се проявява предимно в чужбина. Няма българин, който навън да е попаднал в една добра среда и да не е успял. У нас обаче трябва да си измислиш и климата, и реда, че и да се пребориш с тези, които на втората крачка ти забиват ножа в гърба.Културата ли ще ни спаси?...- Това, че културата и изкуството ще ни спасяват, си остават само приказки. Всъщност малко са нещицата, които трябва да се пипнат в институционален план, за да може тази култура да си поеме въздух и да тръгне. И това ще стане единствено чрез правилни държавнически решения. Миналата година ни спряха парното, бяхме на косъм да ни спрат и тока. Сега нещата пак се повтарят. Ние тук ще се избием за една крушка... Навсякъде по света за такива институции не достигат средства, но едно е да не можеш да откупиш примерно картина на Салвадор Дали за три милиона долара, а съвсем друго е да не можеш да си платиш сметките и консумативите. От десет години насам не сме правили откупка. Какъв музей е това? Нямаме пари за реставрации, за рамки, за нищо. Меценатството не се стимулира законово у нас, няма и подходящата практика. Идеи има, но бензин няма.Много обичате животните. Компенсират ли ви липсата на нещо те?- Имам куче и минизаек. Не съм сигурен, че компенсират, по-скоро добавят близост, топлина. Особено кучето. Дава ти една безмълвна привързаност и безкритичност, присъства, без да досажда... Абе, дават ти това, което дори не осъзнаваш, че ти липсва.Разговора води Елена Коцевa

Facebook logo
Бъдете с нас и във