Банкеръ Weekly

Съдби

Георги Дюлгеров: ЖИВЕЯ С КИНОТО И ЗАРАДИ НЕГО

Георги Дюлгеров е роден на 30 септември 1943 г. в Бургас. Завършва кинорежисура в Москва. Професор е в НАТФИЗ Кръстю Сарафов. Член е на Европейската филмова академия. Заместник-председател на съвета на директорите на Бояна филм. Носител на национални и международни награди, сред които Сребърна мечка за най-добра режисура за филма Авантаж, Златен рицар за филма За Нешка Робева и нейните момичета, номинации и участие в Кан (1990) с филма Лагерът, последната му награда е от Монс (Белгия) през 1999 г. за филма Черната лястовица. Женен, с дъщеря, която прави докторат в Канада.Г-н Дюлгеров, докъде стигна скандалът с приватизацията на киноцентъра в Бояна?- Според мен това, което се случва, е много опасно въобще за българското кино. Аз подозирам, че интересът не е към киноцентъра, а към тези 1000 дка земя, които са собственост на студия Бояна. В стратегията за приватизацията й, която има статут на министерско постановление, е записано, че 700 дка няма да се продават заедно със студията. Това са земите между киноцентъра и Витоша. Те остават държавни и парите, които областната управа ще реализира от тяхната продажба, е предвидено да отидат във фонд Култура, целево за българското кино. По най-груби сметки това са около 12 млн. долара, което значи, че ние бихме могли да правим по пет филма годишно в продължение на десет години. Така проблемът ни е решен, защото това, от което страда сега българското кино, е, че няма нормален кинопроцес. Има някакви хаотични плувци, не е ясно какво правят - давят ли се, или плуват в световния океан на киното. А пет филма годишно вече е някакъв процес. Това е добра основа за изграждане и на по-стройна система. Защото всичките приказки за закон за киното са ялови дотогава, докато няма такава система. Ние няма да я измислим, тя съществува. Има я във всички западноевропейски страни. Но ако Бояна стане акционерно дружество и земята се продаде на безценица, в бъдеще на мястото на Киноцентъра току виж израснал жилищен комплекс, а българското кино ще остане спомен. Голямата ни надежда е компании като Кодак да участват в приватизацията на Бояна. Компании, които не искат да купуват земи, а да инвестират във високи технологии. Тогава кинокомпании ще дойдат да снимат много чуждестранни филми, а това са пари, които ще се наливат не само в киното, а и в строителството на хотели, в транспорт, услуги. Това е индустрия. А когато студията се замогне, би могло да се мисли и за преференции за българското кино. Но това изисква ръководството й да има задължително българско участие. Иначе ще стане това, от което най-много се страхувам - подставено лице да вземе киноцентъра, да го препродаде и да ни обрече да правим треторазредни филми, с малки бюджети, неконкурентоспособни..., изобщо да изчезнем от филмовата карта на Европа.Какъв е всъщност пазарът на български филми?- Няма пазар в България, няма и в Европа. Сериозен пазар си осигуряват малко филми - американските, благодарение на това, че имат силно развита индустрия с огромни традиции; пазар имат китайците и индийците благодарение на многобройното население. Европейският пазар е завладян от американските филми не по-малко от нас. Единствената европейска държава, която още се съпротивлява, е Испания. Пазарът на кино е сложно понятие - той не включва само производството на филми, а видеоразпространение, кинозали... Пазарна обстановка у нас няма и не може да има. Най-гледаният български филм в последните години Писмо до Америка имаше 10 000 зрители, което е нищо. Всички други филми се въртят за някакви нещастни 1000-2000 зрители. Продажбата на билети не може да възстанови дори наема за офиса на продуцентите.Дефицит на идеи или на ресурси има днес?- Цялата работа, според мен, е в това, че ние страдаме от липсата на информация, на традиция, на историческо мислене. Нито една от бившите европейски соцстрани не направи такава радикална реформа, каквато ние си позволихме. Нито поляците се решиха на такава реформа, нито чехите, нито унгарците. Напротив. Анджей Вайда, като депутат във Великия сейм, се е занимавал с едно едничко нещо: когато се е приемал някакъв закон, да пита как и колко средства ще отидат за културата. По какъв начин ще се правят отчисления за културата. Нашето Велико народно събрание беше пълно с кинаджии, но те казаха, че се решават важни политически въпроси и не му e времето да се мисли за киното. Защо обаче поляците, чехите, унгарците не се подлъгаха? Защото имаха достатъчно информация, имаха по-развити връзки със света и бяха наясно как е организирано кинопроизводството. Ние се хвърлихме подражателно и прекопирахме френския модел, който е идеален, но се базира на много фондове, от които се отчисляват пари. Тази система у нас не работи по простата причина, че няма нито един фонд, няма никакво законодателство, което да поощрява спонсорите. Никой няма да си даде парите само за да ги замрази, без да знае дали ще му се върнат. Колкото до идеите, в киното те се реализират трудно, узряват с години. Истинският творец сам си заповядва и неговите идеи невинаги съвпадат с рецептите какво да бъде киното. А рецептите какво кино да правим се посипаха много. Да бъде зрителско, да бъде екшън, да бъде раздвижено. Е, направиха се опити, но нищо не стана...След толкова прекрасни филми, които направихте, какво още носите в себе си? Чувствате ли умора, униние?- Не. Идеи имам. Всичко около мен е кино, аз непрекъснато се зареждам. Направих четири филма за българската музика. За съжаление спрях. Амбицията ми беше да се разкаже историята на България от Възраждането до наши дни. И то чрез музиката на големите - Емануил Манолов, Георги Атанасов, Любомир Пипков, Панчо Владигеров... Но няма пари. А умора не чувствам. Аз съм един кръвопиец. Имам благото щастие да се занимавам със студентите си, това много ме крепи. Младите ме държат бодър. Отнасям се и по-нормално към това, което става. Не съм от тия, които мърморят, ние какви бяхме, сега младите какви са. Младите са като нас, но с друг тип информация, повлияни от процесите, които стават около нас, но не са по-малко чисти души, не са по-малко устремни. Те работят, сега за тях има много хляб по телевизиите, но трябва да се създаде ситуация, в която те да дебютират в голямото кино, защото има филми, които ако не направиш на 25-30 години, по-късно няма да успееш, просто си с друг акъл... Това много ме тревожи. На нашето кино липсват младите хора, много плахо ги пускат да работят.До 1948 г., който е искал да прави кино, си залагал апартамента, имота, бижутата. Не се ли преиграва с този плач за липсата на средства в културата? - Не може да си заложиш апартамента, ако нямаш гаранцията, че парите ще се върнат, а те със сигурност няма да се върнат. Не се връщат в цяла Западна Европа, не само у нас. Възрожденският период е отминал. Сега държавата трябва да осъзнае своята отговорност. Ако не се занимава с културното знание на народа си, тя е плиткоумна държава. Защото културата е носител на паметта на нацията. Няма друго, което да осъществява връзката между поколенията, между отминалите времена и сегашните. Историческата наука е доста шавлива мома. Последните години показаха, че едни и същи събития търпят много различни исторически трактовки. Докато за същите събития културата се е изказала много по-стойностно. Вижте Септември на Гео Милев, стиховете на Никола Фурнаджиев, Иван Кондарев - картината не мърда. Как ще преосмислиш Септември или Иван Кондарев... Имаме нужда от памет. Разбира се, не от националистическо насъскване, че ние сме най-добрите и че другите трябва да ни връзват опинците и да ни дишат праха. Ние сме стойностни преди всичко с осъзнаването на това кои сме, защо сме, какво правим, каква част сме от света, накъде отиваме... Естествено че трябва да взимаме и да купуваме, сега сме във времето на ИНТЕРНЕТ, но, от друга страна, без съзнанието за собствено достойнство ще станем прислужници, които лъскат обувки... Искам да кажа, че държавата е тази, която трябва да се грижи за националното съзнание. А в момента тя не полага тези грижи. За пръв път в програмната реч на министър-председателя Симеон Сакскобургготски се казаха някакви думи за културата. Движите по улиците на София от години само с велосипед. Като си карате колелото, какво виждате?- Всичко, което наблюдавам, влиза в някакви сюжети за разни филми. Ще си изкривя душата, ако кажа, че съм в състояние просто да наблюдавам хората и случващото се край мен да не влиза в моите бъдещи планове за филми. Ако ме лишат от шанса да съм около киното, просто ще умра. Киното е моят живот. Това, което ми се иска през последните години, е да разкажа върху кинолентата някаква история, в която да го има времето толкова жестоко, колкото е, но да завърши добре, с усмивка, с надежда.Чувствате ли се в някакво отношение ощетен?- Не. Всяко време е жестоко спрямо твореца. Защото творчеството е винаги опозиция, съпротива, аз съм доволен от това, което преживях досега. Имах шанс да изследвам времето и да разказвам за него, не мисля, че съм правил глобални компромиси, те са били в рамките на допустимата грешка, в рамките на почтеността. Е, сега ми е мъчно, че в момента не мога да правя филми, но не съм само аз... Макар че най-много ме плаши опасността да се ликвидира българското кино, да се обрече на маргинално, провинциално съществуване.Какво правите в свободното си време?- Занимавам се с кино. И карам велосипеда си. Имам хоби напоследък, което направо ме обсебва. Попълвам страниците на българското кино в ИНТЕРНЕТ. Преди да се захвана с това, там имаше само 230 заглавия на български филми, сега съм ги докарал до 653, с доста пълен списък на всички участници, включително и реквизитори, гардеробиери, асистенти, организатори... Седя си и попълвам тази база данни. Амбицирах се, защото видях, че България се намира в групата страни с под 500 филма, бяхме до Бурунди, а сега вече сме между Бразилия и Канада. Продължавам, стигнал съм до 70-те години... Много е приятно да се върнеш назад и да си спомниш за хората, които тогава бяха в нашето кино. Едно време в киноцентъра бяхме 1000 души и за мен бе голямо удоволствие, като се върна от летния си отпуск да мина през всички коридори и да си кажа Здрасти с колегите, сега това почти го няма... Пак сме семейство, но като няма работа, хората са угрижени, печални. Надяваме се на пустата приватизация, дано дойде работа покрай нея...

Facebook logo
Бъдете с нас и във