Банкеръ Weekly

Съдби

ЕМИЛ МИХАЙЛОВ ПРОДАВА ФРЕНСКИ АНТИКИ НА ПАРИЖАНИ

Звучното име Летоструй предизвиква различни асоциации. Едни го свързват с позабравеното квартално читалище, а други смятат, че може да е и название на работилница за студено валцуване на стомана. И все пак не са малко хората, които са наясно, че става дума за антикварните магазини, чието откриване съвпадна с раждането на българската демокрация. Те са собственост на човек, който нарича сам себе си колекционер. Преди 10 ноември хора като Емил Михайлов се навъртаха пред антикварната книжарница на ул. Граф Игнатиев. Там те чакаха непослушни деца, посегнали на домашната библиотека, които редовно пристигаха с пликове, пълни с книги, за да си докарат някои и друг лев.
През 1990 г. Михайлов основава еднолична фирма, открива магазините Летоструй и започва да търгува с антики. Той си спомня, че дотогава единственият антиквариат (като изключим антикварната книжарница) е държавен и работи на принципа на заложните къщи. Всякаква търговия със старини е забранена, освен размяната на марки и монети в специални филателни и нумизматични дружества. Това естествено не пречи на бурния кипеж на черния пазар. По това време той бе развит, интересен и динамичен, твърди Михайлов, който навлиза в бранша с покупко-продажба и колекционерство на книги. Още в детските и студентските си години имах особен интерес към книгите. Моят баща, Бог да го прости, ме запали. Той имаше голяма библиотека и предпочитах да чета книги за замъци и графове, отколкото за партизани и конгреси - обяснява аантикварят. - Бях малък, когато семейството ми се премести от провинцията в София. Не след дълго се запознах и с търговците на антикварни книги. Ходех по адреси и купувах интересни и стария издания. Постепенно установих, че хората имат и други красиви и стари вещи в къщите си. Започнах да купувам и тях. В онези години търговията със стари предмети бе преследвана от закона и затова ние бяхме нещо като секта.
Днес магазините Летоструй са три - за антикварни вещи, за антикварни книги и за антикварни мебели. Всъщност те са четири, но последният е познат само на тези, които са се разхождали из лондонския квартал Хамстед. Михайлов снабдява с експонати и двата антиквариата в хотелите Хилтън и Кемпински-Зографски. Освен обиколки в страната, всеки месец пътува и до Париж, откъдето внася ценни предмети. Във френската столица се знае преди всичко един пазар, но той е интересен главно за туристите. Търговците си дават срещи на други места - разказва Емил Михайлов. - Французите не ценят особено старините. Когато някой възрастен парижанин сменя дома си, той взима най-големите вещи и дава на вехтошарите купища старини. От техните сборища излизат много любопитни и ценни неща на доста изгодни цени. Михайлов бърза да поясни, че не става дума за уникати, които навсякъде струват ужасно скъпо. По неговите думи внася предимно едри интериорни предмети - бронзови статуи, часовници, лампи... Преди около три месеца донесъл от Париж орден Свети Александър. Там той не предизвиквал никакъв интерес, но за няколко дни го продал на добра цена в Летоструй. Наличието на българския военен знак за отличие на френска земя не е учудващо - пояснява търговецът. - В края на ХIХ век целият ни черноморски флот е оборудван от френски специалисти и тогава те са били награждавани с този орден.
На въпроса дали българските антики се търсят в Европа, Михайлов се усмихва скептично, но изтъква, че е продавал донесени от Франция предмети на френски туристи в София. Мнението му обаче е, че най-добрите клиенти са италианците. Те така подреждат къщите си, че на всяко свободно място слагат по някаква вещ. Затова непрекъснато търсят и плащат добре. Най-лоши клиенти пък били българските емигранти от Америка и Западна Европа, които идвали със смехотворен акцент и невероятни претенции.
Михайлов цени старинните вещи заради историята в тях и прецизната изработка. За доказателство показва часовник, правен преди двеста години, който работи отлично. Същевременно полага усилия да не се привързва към нито един предмет. Случвало му се е, въпреки всички изгодни оферти, да задържи красива вещ за месец-два и впоследствие да не успее да я продаде с години. Днес е категоричен, че любовта на търговеца към нещата, които продава, е вредно заболяване. Професионалистът издирва предмет с антикварна стойност, купува го, намира клиент и го продава. Другото пречи на работата.
Сред най-интересните купени и продадени екземпляри търговецът причислява един орден Свети свети Кирил и Методий. Казва, че такова отличие е връчвано от държавната администрация само седем пъти. Купил го българин, който живее в Берлин и работи в тамошната опера.
Оценява като ценни и вещите с царска символика, разграбени от двореца в първите години след 9 септември 1944 година. Продавал съм личен подарък от император Франц Йосиф за известен българин - сеща се Михайлов. - Но може би най-интересното нещо (то не е предмет, а ръкопис), с което съм се занимавал, е една история за падането на България под турско робство. Тя е с около 200 години по-стара от История славяноболгарская на Паисий Хилендарски и е непозната в света. Ръкописът все още е у собственика му, защото Националният исторически музей не е в състояние да събере исканата сума, а никоя друга институция не проявява сериозен интерес към него. Най-вероятно в крайна сметка документът ще бъде изнесен в чужбина.
При антикваря непрекъснато влизат хора, понесли предмети за оглед. Емил Михайлов въобще не започва пазарлък, ако едно нещо не е наистина старо и ценно. За секунди различава ритуален нож на около 20 години от района на остров Ява и отпраща посетителите, които го представят за старинна сабя. Признава, че голяма част от клиентите предлагат фалшива стока. Според него българите плащат данък на прекъснатите в годините на социализма колекционерски традиции: Някои хора си мислят, че всеки стар часовник задължително трябва да струва хиляди долари. Носят семейни реликви със сантиментална стойност и се сърдят, че не им предлагам добри пари за тях. Фактът, че часовникът е на дядото, който бил много умен и начетен човек, не го прави вещ с антикварна стойност. Всичко зависи от това дали определен предмет е рядък. В този смисъл римските монети не струват и един лев, тъй като се намират често из страната.
Преди години редовно го посещавали и хора, които притежавали истински уникати, без да знаят това. Само че напоследък броят на неориентираните доста намалял. Същото явление се наблюдава и при клиентите. След финансовата криза от зимата на 1996-1997 г. българите с широко отворени пръсти почти изчезнали. Все пак радостно за Михайлов в развитието на бранша е, че от 1994 г. насам нашенците са основните клиенти на антикварни стоки.
След откриването на магазините той учи антикварните тънкости в движение, но знае, че до края на живота си все ще има нещо, което да го изненадва. Български антикварни каталози няма, а чуждите заблуждават търговците у нас. Непълни са и подлъгват хората. Когато един златен часовник в Лондон се е продал за пет хиляди лири, това не означава, че струва толкова. Мнозина не могат да проумеят, че в нашия занаят няма цена и въпросът това колко струва е смешен. Ако едно нещо стои в магазина една година и никой не го поглежда, то струва колкото предложи клиентът.
Полушеговито Михайлов определя цената на антиквариатите като функция между интереса на определен брой богати клиенти и престоя им в страната. Той не работи със задължителен процент надценка при продажбата на вещите: Доволен съм, когато купя едно нещо за 1500 щ. долара и го продам след ден за 1600 на клиент, който ме чака пред вратата с парите. Процентът е малък, но сто долара са си сто долара.
Разбира се, по-големи печалби получава от предмети, които е купил по-евтино. А по неписано правило евтино продават хора, които са случайни собственици на определена вещ и не познават историята й. Няколко такива случая има със странстващи цигани. Веднъж един му донесъл счупен телефон и му поискал 20 лева. Докато антикварят го разглеждал, ромът включил в цената и... великолепна френска статуетка, за да е сигурен, че сделката ще стане.
Но знаете ли и колко често антикварят губи - усмихва се Михайлов. - Подходиш емоционално, подведеш се и в крайна сметка купиш нещо, към което няма интерес. После с месеци чакаш да го продадеш поне на цената, на която си го взел. Антиквариатът е море и в него не може да плува търговец, който постоянно се презастрахова. Разумният риск задължително присъства в стратегията.
На 45 години Емил Михайлов прилича на човек, който дълго е плувал в морето и очевидно е видял много. Затова свързва успехите в своя занаят с капризите на съдбата. В разказите му се усеща нотка на предопределеност, когато говори за успешна търговия, за намиране на уникален предмет... Не разкрива коя е най-успешната сделка, която някога е правил, и с каква стока. Единствената очевидно колекционерска вещ на него е фин часовник, чийто майстор най-вероятно е съвременник на българското Възраждане. Говори със симпатично унифициране на звуковете р и л. Любимото му занимание извън антиките е ловът и с гордост показва снимки на трофеи. Магазина си в Лондон е открил от близо една година. Първоначалните му намерения били да има магазин в Париж, но френската бюрокрация се оказала прекалена дори за много виделия българин. Английските закони позволяват да водиш сам счетоводство и сам да изчисляваш данъчните си задължения. А и наемите не са много по-високи от софийските - казва антикварят. - Отначало тръгнах с едно съвсем малко помещение, а от месец-два се преместих в по-голямо. За продавачка в лондонския си магазин Емил Михайлов е назначил своя приятелка-българка, женена за англичанин.

Facebook logo
Бъдете с нас и във