Банкеръ Weekly

Съдби

Доньо Донев: МНОГО ТЪЖЕН НИ СТАНА НАРОДЪТ

Бащата на легендарния анимационен сериал Тримата глупаци Доньо Донев е роден на 27 юни 1929 г. в Берковица. Направил е първите си рисунки на пет години. Завършил е Художествената академия в София, бил е един от любимите ученици на Илия Бешков, което в неговия случай обаче означава, че е ял повече бой дори от собствения син на големия художник - Александър Бешков. Светът на анимацията му разкрива Тодор Динов. Доньо Донев е създал 90 анимационни филма. В момента е професор в НАТФИЗ, преподава на студентите анимация и оглавява скромния борд на директорите на списание Фрас. Женен е и има две дъщери и три внучета.

Г-н Донев, с какво ще запомните това лято?- Лятото беше много спокойно, що се отнася до работата ми в списанието и обичайните ми занимания. Списание Фрас не е с политическа тематика, а за душевен уют, за майтап и забава, така че не сме натоварени с конфликти и напрежение, а, напротив. Подготвям изложба, която може би ще е готова идната пролет. Тя трябваше да се открие по случай моята седемдесетгодишнина, но стана наводнение и повечето от рисунките ми бяха унищожени. Сега отново се връщам към тях, някои вече възстанових. Освен това правих календари и илюстрирах книгата на един пенсионер за символична сума, но с голямо удоволствие. Единственият конфликт беше около моето представяне за кандидат-депутат от НДСВ и агентурното ми досие. Сега мисля, че е по-добре, че отпаднах.

Кошмарите в живота ви с какво са свързани? Обиден ли сте от нещо?- Не се оплаквам. Аз съм много общителен и весел човек, винаги съм гледал позитивно на нещата, избягвал съм резките сблъсъци, скандали и конфликти. Агресията ми е чужда. В едно интервю във в. Поглед през 1989 г. дори изказах мнението, че в България няма човек, който би посегнал на мен. И като че ли предизвиках съдбата. В градинката Свети Георги една вечер ме нападнаха и ми счупиха челюстта. И до днес нямам обяснение за случая. Обикновено хората ме търсят заради веселия ми нрав. Никога не съм имал много ярки и много тежки изживявания. Не сънувам кошмари, а някои филми. Преди седмица дори сънувах, че правя филм за статиката на паметниците, нещо много интересно.

И никога никой не ви е оскърбил?- Не бих казал. Много съм оскърбен, че отнеха авторското право върху всички мои филми. Сега, според закона за киното, продуцентът е автор на филма, а не аз, който съм измислил всичко. Случи се, че шест мои филма се продадоха в САЩ. Не само че не взех пари за тях, но дори не счетоха за нужно и да ме информират. А интелектуалният труд е лично мой. В Германия един доста богат и известен вокален състав е използвал мой филм от серията Тримата глупаци, за да си направи клип. И това го научих случайно от писателя Виктор Пасков, който живее там. Най-голямото ми оскърбление е, че не мога да притежавам нещата, които съм създал, и трябва да платя, за да ми ги прехвърлят на касета. А аз имам около 90 филма, на някои съм режисьор и сценарист, на други художник и сценарист... Имам 58 филма с глупаците на спортна тема, цялата серия беше продадена в Канада, но нищо не получих от тях... Затова напоследък се обърнах към карикатурата, илюстрацията, плаката... Носталгията по анимационното кино обаче ме гони, както се казва със страшна сила. Сърбят ме ръцете, имам идеи, но няма пари. Една минута на филмовата лента струва 200-300 долара.

Как би изглеждал сегашният ви автопортрет?- Вече съм си направил автопортрет за предстоящата изложба. А в кръчмата Старата къща, по желание на управителя на заведението, съм нарисувал една картина - шаржове на нас, тримата глупаци - Виктор Самуилов, Димитър Бежански и на мен. Коментарът беше, че другите двама съм ги изтипосал като пияници, а себе си като ангел, защото пред Доньо няма фасове, чаши. Когато се рисувам, се изкарвам по-благороден и по-млад. Душевно наистина се чувствам по-млад. Винаги общувам с по-млади хора от мен. Може би когато се рисувам, искам да покажа вътрешното си спокойствие и ведрина, а ако деформирам портретите на приятелите си, го правя с обич. Всъщност карикатурата е деформиран душевен портрет на човека.

Работата продължава ли да ви носи същото удоволствие както преди?- Мога да говоря само за карикатурите си. Защото българската анимация е вече минало. По-точно е в клинична смърт, въпреки че беше на световно равнище. Не минаваше голям международен фестивал, без да печелим награди. Интересът към нас беше огромен. Няма да забравя как бащата на анимацията у нас Тодор Динов ме извика, когато работех във в. Вечерни новини, подаде ми ръка. Той искаше да има прилив на нови хора в анимацията, на нови почерци... До 10 ноември изобщо не се занимавах с политически карикатури, но откакто Жан Виденов пое властта, се активизирах. Против него съм правил доста силни карикатури, правил съм и срещу Филип Димитров, но най-много срещу Иван Костов. Единственият обаче, който е реагирал срещу тях, е Иван Костов. Даже ме нарече най-злобния българин и добави, че продължавам все още да служа на Държавна сигурност. А моите карикатури са просто смешни. Моето разбиране е, че хуморът по-лесно се възприема и е по-привлекателен за хората в сравнение със сатирата, в която може да има жестокост и отмъстителност.

Има ли неща, които не можете да нарисувате?- Почти няма, но някои рисунки ме затрудняват. За мен рисуването е и хоби. Аз винаги се движа с едно тефтерче, което дори оставям до леглото си. Като сънувам нещо и се събудя, веднага си го записвам или скицирам. Понякога го правя в просъница, несъзнателно, и на сутринта не мога да го разчета. По принцип никога не отказвам, когато хората ме помолят да им нарисувам нещо, особено на децата. Те най-често искат да им нарисувам едно глупаче. Като премия добавям прасенце, кокошка, магаренце... и на мен ми е приятно. Но ето че не успях да нарисувам актьора от Народния театър Гец, който приживе много ме молеше за това. Опитвах, опитвах и все не се получаваше. След време все пак успях да му направя портрет, попаднаха ми стари негови снимки в различни роли, само че той вече не беше между живите и не можа да го види. Трудно ми е и не искам да правя политически карикатури, но се налага. Заради хляба. Не може да се разчита на пенсията.

Не се ли чувствате уморен вече?- Не, продължавам да съм любопитен към всичко. Има една картина на Ван Гог, на която просто е нарисувал обувките си и един стол (жълтия стол), защото при художника не бива да има пауза. Той непрекъснато трябва да твори. Аз ставам към 6.30 сутрин и до 8.30, преди да изляза, вече съм направил 5-6 карикатури, от които си избирам 2-3 за публикуване. Но сърцето ми е в киното. Има нещо много силно в анимацията. Там трябва да си и много голям работяга. Пък и когато видиш, че героят, който си нарисувал, изведнъж почва да се движи, да се обръща - усещането е невероятно, чувстваш се като родител, създал си живот.

Спасявало ли ви е чувството за хумор от нещо?- От всичко. Преди години се бях нарисувал като мъртвец, потънал в цветя. Даже със смъртта съм се шегувал. Знам, че ще дойде ден, в който тя ще ме приеме. На няколко пъти съм бил много близо до този момент - единия път ме спасиха лапите на народния лечител Димков, а по-късно, в Лесидрен, пък ме спасиха актьорът Стефан Данаилов и ловешкият доктор Стоянов, на които съм много благодарен. Следващия път Тя сигурно ще си ме вземе. Но от моята енергия ще има някаква полза. Вярвам в прераждането...

И в какво бихте искали да се преродите?- Много бих искал да се преродя в конкретен човек - в художника Пол Гоген. Завиждам му за всичко - за творчеството, за типично неговите оранжево и зелено, за бохемския му живот... От едно списание си изрязах репродукция на автопортрета на Гоген и това беше причина да започна да събирам репродукции от автопортрети на художници. От време на време си ги разглеждам и така виждам какво отношение е имал към себе си всеки от тях. Дали се е възприемал с насмешка като Пикасо, или пък се е опитвал да се направи красив, като мен...

Бяхте нарисували България като бисквитка, от която всеки може да си отхапе...- Имаше и такъв момент. Ще си призная, че тези хрумвания ми ги подсказват обикновените хора. Любимото ми място е пазарът Георги Кирков, по-известен като Женския пазар. Сприятелил съм се с продавачите от сергиите и си говорим за всичко. Ще ни схрускат, ми казваха те. Това беше поводът да нарисувам България като бисквитка. Надявам се да ни се е разминало или поне новите управляващи да не позволят да се случи подобно нещо.

Кои истини се преглъщат по-лесно със смях?- Много тъжен ни стана народът. Българинът вече не може или много рядко приема случващото се със смях. Станал е болезнено чувствителен и твърде обидчив. Отчуждението, усамотяването и най-вече безпаричието изнервиха нашенеца и въобще не му е до шеги. Ако съм сред непознати днес, не си позволявам да си се държа в мой стил. А любимите ми герои са дядо Либен и хаджи Генчо. Знаете за какво спорят двамата - чия ракия е по-добра. Скарват се, сякаш завинаги, а на другия ден пак са заедно. Иска ми се, ако има конфликти в нашата държава, те да бъдат такива. Но у нас сега всичко се политизира. Какво значи червен боклук или син боклук - обидно е. Мен като ме срещнат на улицата и ме питат, аз кой по ред глупак съм, вече отговарям - шест милиона сме... Едно е обаче сам да се наречеш глупак, а съвсем друго да го чуеш за себе си отстрани. Струва ми се, че в нашето всекидневие не отчитаме това.

Болезнено ли изживявате огорченията?- Опитвам се да не си слагам нищо на сърце, но понякога е много трудно. Особено когато се развалят отношения между приятели. Всъщност това го изживявам най-тежко. А колкото до моето досие, надявам се, като се поуспокоят нещата, да направя един разговор със Симеон. Той ще ми повярва, че нищо лошо не съм извършил и че станалото просто е политическа поръчка. Пазя визитната му картичка и ще му се обадя, като му дойде времето.

Какво в днешната ситуация ви провокира като гражданин?- Рекетът, прекупвачеството, корупцията в полицията и неспособността й да се справи с престъпността. Ето стигна се дотам, да казвам, че не обичам демокрацията. След 10 ноември три пъти ме бият на улицата, лежах по болници, защо? Защото съм носел едно черно куфарче. Нямам пари, но те искат да проверят.

Разговора води Елена Коцева

Facebook logo
Бъдете с нас и във