Банкеръ Weekly

Съдби

ДОМ ВИСОКО НАД ОБЛАЦИТЕ

ЛОВЕЦ НА ЙЕТИ, ПИСАТЕЛ, ПОЛИТИК, НАЙ-ПРОЧУТИЯТ АЛПИНИСТ В ИСТОРИЯТА - НА 60 ГОДИНИ РАЙНХОЛД МЕСНЕР ЗАЧЕРКВА ВСИЧКО И ТЪРСИ НОВИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАВъпреки ведрото време над Страсбург политикът изглежда уморен - може би поради прощалното му парти предната вечер. Тесният му кабинет на петия етаж на Европарламента вече е опразнен от всякакви лични вещи - само едно парче скала с размера на юмрук все още лежи върху бюрото. След два часа той ще изнесе последната си реч като евродепутат. Така петият етап от живота му, както сам го нарича, ще приключи. Райнхолд Меснер се отпуска в стола си и се усмихва. Меснер, днес 60-годишен, влезе в Европейския парламент през 1999-а като представител на италианските Зелени. Това изглеждаше странен ход: човекът, прочут с любовта си към откритите простори и омразата си към бюрокрацията, да се затвори в тесен кабинет в самата столица на бюрократичната машина. Но Райнхолд изкара мандата си без особени усилия, макар и да не направи никакви опити да кандидатства за втори. Дори и в Страсбург, из висшите етажи на европейската политика, той си запазва външния вид на планинар: рошавите коси, буйната брада, вече със сиви кичури, стройната талия... Рядко са го виждали облечен в костюм. И сега носи любимите дънки, широка черна риза и оранжева тибетска огърлица върху нея. Като се има предвид световната му слава, Меснер лесно щеше да спечели още един мандат. Той обаче смята, че е отслужил срока си. Следващите месеци планира да прекара в една пустиня, съвсем сам, без подкрепа и без сателитен телефон. Усмивката на лицето му далеч не значи, че ще издаде къде отива. На никого не съм казал, това си е моя тайна. Ще съм сам и напълно свободен, отбелязва Райнхолд. Няколко месеца по-късно научаваме тайната - Меснер е прекосил пустинята Гоби от изток на запад (4800 километра). Отнело му е едва шест седмици, главно защото по пътя е използвал камили, коне и дори камиони, където ги е имало. Струва ни се странно, че не е ходил пеш през цялото време. В края на краищата това е Райнолд Меснер. Защо да не използвам помощ, където я има - възразява той. - Важното е, че спазих принципа си: влязох в пустинята пеш, само с една раница на гърба и излязох по същия начин. Всъщност едва ли някой би обвинил Меснер, ако наистина реши да забави темпото и да се посвети на дългогодишната си приятелка Сабине, на децата, най-малкото от които е само на две годинки, на фермата си за якове и на ресторанта за непалска кухня в Солда. Но този човек не може да намали темпото. Енергията му изглежда неизчерпаема, а поредното дело, към което я е насочил, е организирането на серия музеи, посветени на алпинизма, планините, непалската и тибетската култури. Самият алпинизъм вече е мъртъв - смята той. - Може би духът му още крета в Англия и Америка, но скоро и там ще отмре. Меснер е отрасъл в Южен Тирол, вековна спорна зона между Италия и Австрия. Италианец по паспорт, германец по майчин език, австриец, когато става дума за планинарската му кариера, той започва да се катери още от дете. Съзряването му съвпада със златната епоха на алпинизма: през 1950-а Херцог и Лашнал изкачват първия осемхилядник (Анапурна), през 1953-а Хилъри и Тензинг са на Еверест, през 1964-а вече и последният осемхилядник е покорен, след като китайска експедиция стъпва на Шишапангма. От този миг насетне всички следващи алпинисти изглеждат обречени да се крият в сянката на пионерите. Остава им предизвикателството да търсят нови маршрути, но това носи признание само в тесните среди на професионалните катерачи. Меснер не е склонен да се примири с такава съдба. Щом не може да промени географията и да открие нови върхове, той се заема да промени самия алпинизъм. Принципът му е прост: да се придържа максимално близо до природата, да зачеркне кислородните маски, многолюдните експедиции и безбройните базови лагери.Този смел нов подход на практика се ражда от личната трагедия на Райнхолд. Първото му изкачване в зоната на смъртта, областта над 8 000 метра завършва със смъртта на брат му При второто загиват още двама от спътниците му. Тогава Меснер решава да се катери сам, да носи, както казва, само една раница на гърба си и отговорност само за един човек. Това решение променя завинаги планинарството. Като използва саморъчно изработена олекотена екипировка, през 1978-а Райнхолд прави първото солово изкачване на осемхилядник - Нанга Парбат. Няколко месеца по-късно решава да тръгне за голямата награда - Еверест. Без кислород. По онова време медиците са убедени, че човек не може да оцелее без маска над 8600 метра. Меснер обаче не е убеден и на 8 май 1978-а доказва правотата си, като заедно със спътника си Петер Хабелер застава на Покрива на света. Две години след това се връща там съвсем сам, и то в периода на мусоните. Единственият друг човек в цялата планина е приятелката му Нена, която го чака в лагера на 6500 метра. Това бе революция - твърди прочутият британски алпинист Дъг Скот. - Много хора казват, че Меснер не е търсил нови маршрути, че е вървял по пътеките, утъпкани от други. Такива думи могат да се кажат само от завист, защото той промени самия стил на изкачване и в този смисъл бе много повече пионер от всички останали. На 16 октомври 1986-а, когато се изправя на върха на Лхоце, Райнхолд става първият човек, изкачил всичките 14 осемхилядника. В този момент на триумф малцина се замисляха през какви трудности и опасности е преминал. Само за времето между 1980 и 1982 г. цели осем от най-прочутите планинари в света намериха смъртта си във височините. Самият Меснер винаги е осъзнавал рисковете. Можеш да загинеш във всяко изкачване. Това е първата истина, с която добрият алпинист трябва да свикне - казва той. - Като изкачваме върховете, ние не се убеждаваме колко сме велики. Напротив, осъзнаваме колко крехки, слаби и страхливи можем да бъдем. Днес това усещане го няма, добавя Райнхолд, а сините му очи святкат гневно. Височинното катерене се превърна в туризъм и шоубизнес. Тези комерсиални експедиции до Еверест съвсем не са безопасни - но водачите и организаторите ги правят да изглеждат такива в очите на клиентите. Трасето се подготвя от стотици шерпи, има сателитни телефони, хеликоптери, има хора, които ти готвят и ти постилат леглото Това води до фалшиво чувство за сигурност и отнема единствения смисъл на алпинизма - да се изправиш съзнателно срещу опасността. Меснер никога не се е отличавал с дипломатичност. През 2002-ра например книгата му Голата планина, описваща онази злополучна експедиция до Нанга Парбат отпреди три десетилетия, предизвика международен скандал. През 1970-а Райнхолд, тогава 26-годишен, и по-младият му брат Гюнтер се записват в експедицията на германеца Карл Херлигкофер. Заради лошото време братята трябва да чакат седмици в базовия лагер, преди да получат зелена светлина и да тръгнат нагоре по склона Рупал. Стигат сравнително бързо върха, но там Гюнтер вече показва признаци на умора и на височинна болест. Двамата нямат нито въжета, нито палатка, затова е необходимо по най-бързия начин да се спуснат на по-поносима височина. Райнхолд решава, че единственият им шанс е да слязат през зловещата стена Диамир, от другата страна на планината - нещо, което никой преди тях не е правил. По-големият брат води, често се откъсва далеч напред в отчаяните си опити да намери сигурен път надолу. В един момент забелязва, че Гюнтер не го следва. Връща се назад и открива, че малка лавина е затрупала част от следите му. От брат му няма и следа. Очевидно той е бил пометен и затрупан под тонове лед и сняг. Райнхолд остава да го търси цяла нощ, но без резултат, след което някак успява да се смъкне надолу. Шерпите го откриват полумъртъв от умора и премръзване. При връщането в Европа се налага да му ампутират шест пръста на краката. Кариерата му на скален катерач приключва. Но емоционалната цена е още по-висока - не само Херлигкофер, а и собственият му баща го обвиняват за смъртта на брат му. Трийсет години по-късно, в споменатата книга, Райнхолд пише, че цялата експедиция е била организирана зле и че Херлигкофер ги е подвел, като им е сигнализирал със зелена ракета (за хубаво време) вместо с червена (за лошо). Освен това твърди, че двама изкачващи се членове на експедицията видели двамата братя под върха, но не им предложили никаква помощ. Тези разкрития предизвикаха яростните отрицания на другите оцелели от експедицията. Ханс Салер и Макс фон Кинлин написаха свои книги в отговор на Голата планина, в които обвиняваха за трагедията единствено егоизма и свръхамбицията на самия Меснер, убедил изтощения си брат за почти невъзможното спускане по Диамир. Тези двамата видяха своя шанс да спечелят от тиражи - коментира Райнхолд . - Те са се срещнали и са изфабрикували заедно една история, а фон Кинлин после е фалшифицирал дневника си, за да я потвърди. Лесно мога да го докажа. Мнозина го питат защо е чакал трийсет години, за да каже истината. Всъщност тази книга я написах още през 1972-а като филмов сценарий. Тогава обаче авторските права за експедицията бяха собственост на Херлигхофер и не можех да я публикувам. После, беше през 2000 година, се качих на Нанга Парбат с по-малкия ми брат Хуберт. Той видя планината, видя и стария сценарий и каза: време е да разкажеш на всички какво се случи. Впрочем, само месец след споменатия разговор, американски алпинист намери на склона Диамир кост, която според ДНК-анализа е на покойния Гюнтер Меснер. Острите реакции срещу книгата не смущават Райнхолд. Постигнах твърде много успехи в алпинизма и доста хора не ме обичат - обяснява той. - Доскоро ми се подиграваха заради търсенето на Йети. Сега книгата им даде нов повод да ме атакуват. Колкото до загадъчния снежен човек Йети, Меснер още през 1986-а съобщи, че го е виждал - огромно, вонящо, екзотично животно. Ако ме бе доближил, щях да получа инфаркт. Много хора намекнаха, че Райнхолд прекарвал твърде много време нависоко и е можел да види и розови слонове. Но той упорстваше и през 1997-а тръгна на специална експедиция по следите на Йети. След завръщането си заяви, че е срещнал цели три екземпляра, и дори написа книга за тях. Според Меснер Йети всъщност е вид мечка подобна на гризли, но по-едра и с по-дълга козина. Целият случай с Йети никак не е сложен, но никой не иска да го изследва. А трябва просто да се разпитат местните хора - онези, които не общуват с туристите и не знаят за легендите, носещите се на Запад. Те ще ви кажат, че Йети е вид мечка. И за Йети, и за преданията на шерпите ще има място в поредния Планински музей, който Меснер възнамерява да открие в родния си край. Там обаче далеч не всички приветстват идеята му. Една от могъщите местни фамилии, както сам казва, се опитала всячески да му попречи да откупи сградата за първия музей в Болцано. Враждата ми с тези хора започна още през 1978-а, когато директно им заявих, че не съм изкачил Еверест в името на Южен Тирол, както искаха да го изкарат - разказва Райнхолд. - Казах, че моята националност е домът ми, а моят флаг е носната ми кърпичка. В моя край много хора са националисти и ме смятат за предател заради онези думи. Истината е, че аз пръв обявих, че не съм италианец, не съм германец или австриец, а съм тиролец. Но не желая да бъда националист Първо, не сме кой знае колко специални хора, че да имаме национални чувства. Второ, времето на национализма отмина преди 50 години, и слава Богу. Защото то донесе много беди на Европа. Нито едно от четирите деца на Райнхолд не смята да върви по стъпките на баща си. Дух на авантюрист има само у големия му син, който се интересува от пустини и камили. Лично Меснер не се наема да отсъди дали е бил добър баща - това децата му ще преценят. Ако някой в семейството заслужава възхищение, изтъква той, това е само Сабине, която ме търпи цели 20 години. Е, Сабине ще трябва да изтърпи още няколко приключения, защото Райнхолд не смята да се отказва от планините. Само ще коригира малко стандартите си. Важното е не каква височина ще покориш, а дали ще стигнеш до границата на възможностите си. А тази граница ще я има пред мен дори когато стана на 80 години. Колкото до абсолютната граница на издръжливостта, тя все още може да се поразтегне малко, смята Меснер. Надявам се един ден някой да успее да направи траверса на Лхоце и Еверест. Това ще е изключително изпитание - седем или десет дни на голяма височина, без базови лагери, само с тежките раници на гърба. Може би словенецът Томас Хумар ще го постигне. За мен задачата вече е твърде тежка. Дали Меснер съжалява за неуспехите си? Твърде късно е за съжаление - отвръща той. - Правил съм грешки, но човек трябва да живее с тях. Грешките ми са част от моята биография, от моята история, от самата ми същност. Нося тази биография като товар в раницата си. Длъжен съм да я нося. Но тази раница не ме тласка напред. Тласкат ме мечтите, новите цели и ентусиазмът. Онова, което съм направил вчера, не ми носи нито радост, нито скръб. То е просто зад гърба ми.

Facebook logo
Бъдете с нас и във