Банкеръ Weekly

Съдби

ДОЙДЕ ВРЕМЕ ЗА ПОЧТЕН БИЗНЕС

Инженерът става за всичко, убедена е Любов Локарева, една от собствениците на русенската фирма ТИМ (която няма нищо общо с варненската). В това число и да посреща предизвикателствата на модата и на пазара в деликатното производство на дамски чорапогащи. Самата тя е завършила инженерното си образование в Русе и е сигурна, че качествата на предприемчивия човек и до днес успешно се възпитават най-вече в техническите висши учебни заведения в страната.Колкото повече, толкова повечеВъв фирмата са четирима съдружници - двама от Русе, двама от Пловдив. За десетгодишнината си, която е през 2003-а, могат да се похвалят, че са научили най-важното за работата в екип - никога личните интереси да не доминират над фирмените. Орташката работа си има и своите плюсове - най-заинтересованите от просперитета на фирмата - нейните собственици, успяват със свои сили да обхванат, контролират и управляват повечето от най-важните сектори в работата й. Далечната 1993 г. вече е само спомен, но е и причина за самочувствие за четиримата от ТИМ - особено ако си спомним, че тогава у нас малко хора на възраст около 30-те имаха представа от организация на производството, на пласмента и въобще от а-б-то на предприемачеството... По това време им се налага спешно да усвояват опита на по-стари шефове в чорапения бизнес. Избрали посоката си на развитие - производство на чорапогащи, на базата на някои аргументи, част от които впоследствие животът обезсмисля. Но са наясно - само методичната работа в избраната област може да донесе успех. Много идилия с малко насилияРазполагат фабриката в Борово, Русенско, тъй като градчето има традиции в това производство - тук съществува цех на Фазан, старата русенска марка, с която сме известни и по света. Този цех работи добре и ръководителите на Фазан още навремето започват да готвят кадри за това производство в самото Борово. И сега средното училище тук приоритетно подготвя такива кадри, и то в условията на жива обратна връзка - производителите се срещат с ръководството на училището и заедно оптимизират учебната програма и приема на ученици според нуждите на самите предприятия. Любов Локарева също участва в тези срещи и мотивацията е темата, за която говори с най-голяма горчивина:Хората нямат мотиви. Нямат мотив да учат, нямат мотив да работят... Не може единствен мотив да бъде това да не останеш гладен. Човек трябва да има някаква по-голяма цел, да се развива, да дава нещо от себе си на другите, да бъде забелязан. На мен едно момиче ми зададе въпрос: искам да знам мога ли в рамките на фирмата да израсна служебно? Казах й - може, разбира се, но първо освен трудови умения трябва да покажеш и организационни качества. Тя иска да се занимава с реклама. Добре. Трябва обаче да знае езици, да работи на компютър - елементарните неща, които тя в Борово не може да получи като образование. Значи трябва да има желание да учи. И ето сега две от нашите момичета са студентки и това за мен е голяма гордост, приемам го като комплимент за нас като ръководители. Между наши работници вече има сватби, има бебета - всичко това е един вътрешен живот, който допълнително стимулира работата във фирмата. Мисля, че постигаме този психологически момент - да си горд с фирмата, в която работиш, и това да те мотивира да работиш, за да си достоен за тази фирма. Но за да са си нещата по нашему, в началото селото посреща новата фабрика с клюки и злословия, а работниците не се свенят и от кражби. Крадат с кашони. Собствениците обаче решават не да им бъркат по джобовете. Дават им от продукцията, за да сведат съблазънта до минимум, при все че знаят - за крадеца няма никакво значение дали ще му даваш, или не - той пак ще си краде, ако е истински. Но ще се замисли, ако усеща фирмата като опора. Цели семейства работят тук, и доходът им е изцяло зависим от ТИМ. Съдружниците са наясно - ако направят така, че на техните хора да им е хубаво, те няма да търсят работа на друго място. Само който дава - получаваОтношенията в този свят са реципрочни и който не може да разбере, че само ако даваш, можеш да получиш, преживява разочарования. Това се отнася за всички нива - от сезонните работници до собствениците. И във всичките им взаимоотношения както помежду им, така и с външния свят. Любов Локарева се гордее с това, че тя и съдружниците й са добри платци и коректно обслужват своите кредити: Последният е от Българо-американската кредитна банка, на която станахме постоянни клиенти. Той е в размер на 100 хил. долара и, както и предишните, е инвестиционен. Допълваме машинния си парк. Но това сега е рутинна дейност - не като през 1994 г., когато започнахме с първия си кредит и плащахме по него 270% лихва, просто защото беше възможно. Само дето човек не може все да чака изгодна конюнктура, да я предвиди, да я уцели и така да гради благосъстоянието си. Следваме известни принципи - например че луксозният артикул е лицето на фирмата и на марката. Но че пазарът се затваря пред стоките, които изглеждат твърде луксозно.Вчера - далавера, утре - сиромашияЛюбов Локарева признава, че е било време, когато съдружниците са се мамели от далаверата или поне от използване на конюнктурата. Но според нея винаги преценявали, че това бие по името и по бъдещето им и че в крайна сметка ще е за тяхна сметка: Никога не сме правили компромис. Било ни е тежко, имали сме много по-добри възможности да работим за някого, имаше разни играчи, които правеха чорапени борси без подбор на качество... Не искам да споменавам имена просто защото няма никакъв смисъл, те си изживяха времето... Правеха се пари в нашия бизнес, но не искам да дълбая, било каквото било. Много хора ни се смееха, защото можехме съвсем спокойно да купуваме и да внасяме на безценица остарели чорапогащи от Италия. При чорапогащника материалът, както е известно, старее и това много влошава качеството на изделието. А нашите предприемачи омитат складовете в Италия в края на пролетта, опаковат ги през лятото и през есента на нашия пазар е пълно с италиански чорапогащи! Те се купуват на никаква цена, три пъти по-ниска, защото по същество са бракувани. Това са ударите при нас. И така много хора напълно анонимно стават част от далаверата. Винаги сме знаели, че е позволено, но винаги сме помнели, че не е почтено. Сега смятам, че е дошло време за почтен бизнес. Но не знам докога ще е така. Вече няма накъде - нещата трябва да се наместят. Затова е крайно необходимо всички производители да се мерят с един аршин: всички да бъдат регистрирани по ДДС, да се пресече контрабандата, изобщо да се даде път на всичко онова, което ще ни постави в нормални условия, за да се види кой работи и кой не работи. А като влезем в Европейския съюз - вече ще е кой каквото покаже. Това е лека промишленост, печели по-добрият - като в леката атлетика.

Facebook logo
Бъдете с нас и във