Банкеръ Weekly

Съдби

ДАНИЕЛ ЛУБЕЦКИ И БИЗНЕСЪТ С ПОМИРЕНИЕТО

Малко след като Йоел Бенеш затворил фабриката си край Тел Авив, едно телефонно обаждане променило живота му. Търсел го млад американски предприемач на име Даниел Лубецки. Той му разказал, че откакто опитал един от неговите продукти - пастет от сушени на слънце домати, не можел да го забрави. Когато обаче го потърсил отново в магазина, с голямо разочарование научил, че Бенеш вече не го произвежда, защото се е отказал от бизнеса си. Това се случило през 1993 година. Малко след въпросния разговор двамата мъже се срещнали във фабриката на Бенеш. Тогава израелецът обяснил, че една от причините да зареже производството била, че палестинските му служители често не успявали да пристигнат на работа от домовете си на Западния бряг и ивицата Газа. Макар по онова време още да нямало самоубийствени атентати, палестинските територии редовно ставали арена на конфликти между палестинците и израелските заселници. При всяко избухване на насилие израелското правителство затваряло границата. И тогава Йоел Бенеш затварял фабриката си.Двайсет и пет годишен, току-що завършил право в един от най-известните американски университети, Лубецки видял в запознанството си с Бенеш възможност да спечели малко пари и едновременно да помогне с нещо за мира в този район. Силно го впечатлило това, че Бенеш наемал предимно палестински работници и разчитал на палестински доставчици за някои от съставките, които му трябвали за производството. Затова му предложил да започне да продава пастета в САЩ под името Моше и Али (Moshe Ali), специално измислено, за да напомня на купувачите, че продуктът е резултат от сътрудничеството между еврейски производител и неговите палестински партньори. На етикета Лубецки решил да нарисува двама усмихнати анимационни герои - израелския готвач Моше и арабския магьосник АлиТъй като и бездруго нямал какво да губи, Бенеш решил да поработи с американеца въпреки неговата неопитност в хранителната индустрия. А като се върнал в Ню Йорк, Даниел Лубецки веднага напуснал предишната си работа в една адвокатска кантора и започнал да кръстосва улиците на Манхатън с куфар, пълен с мостри на Моше и Али. За една година подписал договори със стотици магазини. С чар и упоритост спечелил доверието дори на Скот Голдшайн - генералния мениджър на един от големите магазини за деликатесни храни, известен с грубото си отношение към подобни предложения. Много малко хора са толкова ентусиазирани от работата и стоката си, колкото беше той, разказва Голдшайн и си спомня как накарал Лубецки да се върне три пъти, преди да го приеме за разговор. За каузата била привлечена и компанията ПийсУъркс (PieceWorks), която внасяла на американския пазар тъкмо такива храни, продукт от подобни партньорства в проблемни райони на света. Днес Моше и Али се продава в около 5000 магазина в Съединените щати заедно с няколко нови продукта, благодарение на което Йоел Бенеш може да се похвали с годишни продажби на стойност 10 млн. щ. долара. Нещата вървят добре и за ПийсУъркс - нейните продажби за 2004 г. стигнаха 5 млн. долара.Но ако бизнесът на Лубецки несъмнено издържа проверката на времето, по-труден за измерване е социалният ефект на неговата социална мисия. През 2000 г. Йоел Бенеш се принудил да уволни палестинските си работници, тъй като заради създадените от израелското правителство пропускателни пунктове те не можели да стигат до фабриката му. Положението им е много лошо - признава израсналият в кибуц 48-годишен Бенеш, баща на три деца. - Не бих желал никога да попадам на тяхно място. Все пак той продължава да купува продукцията на палестински фермери и да споменава израелско-палестинското сътрудничество върху етикетите на продуктите си. Покупки, продажби, взаимодействие - и това е начин да се стимулират двете страни към постигане на мир, обяснява от своя страна 65-годишният доставчик на маслини Абдула Ганим, който пресмята, че между 15 и 20% от бизнеса му е свързан с фабриката на Бенеш. Сега обаче правителството на Израел строи стена между своята държава и Западния бряг с надеждата, че тя ще попречи на палестински атентатори самоубийци да навлизат на израелска територия. Това вероятно ще попречи на фермери като Ганим да карат продукцията си до фабриката и занапред. Около две години след като станал партньор на израелеца, Лубецки се опитал да повтори успеха си и в размирния мексикански щат ЧиапасСамият той е прекарал част от детските си години в Мексико Сити - до момента, в който баща му, роден в Латвия и оцелял от Холокоста, решил да премести семейството си в САЩ. По онова време дискриминацията срещу изключително бедните местни индианци била толкова голяма, че те били длъжни да минават но отсрещния тротоар, когато срещали някой с европейски корени. Лубецки решил, че може да помогне на местното население да произвежда традиционните си доматени сосове със съставки, отглеждани тук. Планирал да ги продава в Щатите с надеждата, че историята на тяхното производство ще заинтригува американските клиенти. За съжаление заради несигурността по пътищата между Чиапас и САЩ застрахователните компании не приели да покрият рисковете около превозването на продукцията и Лубецки бил принуден да произвежда соса в Сан Антонио, като използва само съставки, внесени от Чиапас. Прекалено честен, той предпочел да не споменава този факт върху етикетите, с което лишил продуктите на ПийсУъркс от шанса да изпъкнат пред другите сосове на пазара. Погрешно се оказало и предложението, че американските потребители лесно ще приемат прекалено необичайните мексикански вкусове. Мислех, че са вкусни, но пазарът се оказа неподготвен и сосовете си останаха по рафтовете, признава той.През 2001 г. започнал да внася макаронени изделия от фабрика в Дърбън, ЮАР, сред чиито собственици имало и чернокожи, и бели южноафриканциЛубецки бил силно изненадан, когато открил, че фабриката предлагала да обучава в работата чернокожи работници, които в миналото не можели и да помислят за подобни права. Увлечен от желание да подкрепи промените в страната след апартейда обаче, американецът не обърнал внимание на някои ключови детайли около бизнеса, с който се захващал. Точно в този момент неговите сънародници ставали все по-запалени по диетичното хранене, заради което имало малка вероятност нишестените закуски да бъдат разграбени от рафтовете на магазините. Освен това транспортът до Щатите се оказал прекалено скъп за обемистите пратки. През 2002 г. Лубецки изоставил и този бизнес.Компанията му обаче не се е отказала от опитите да подкрепя желанието за делови партньорства между иначе враждуващи групи хора. През лятото на 2004 г. Лубецки пътува до Южна Корея и Китай, за да търси поредната си социална мисия. Сега 5% от печалбата му се заделя в полза на специално създадената фондация ПийсУъркс, която има за основна задача да подпомага израелците и палестинците да разрешат дългогодишния конфликт помежду си. В името на стабилността на фондацията Лубецки фокусира усилията си върху разпространението на обещаващи търговски марки. Индонезийските храни Бали спайс (Bali Spice) например са създадени като продължение на серия подправки, успешно продавани в 20 страни в Близкия изток и Европа. Когато в края на 2003 г. Бали спайс се появяват на американския пазар, Лубецки прогнозира, че следващата година продажбите ще са на стойност 500 000 долара. Това число обаче била достигнато още през първото тримесечие на 2004 г., след което просто нараствало. Освен че носят печалба, продуктите Бали спайс правят реклама на мирните отношения между будистите, християните и мюсюлманитеработещи рамо до рамо във фабриката край Джакарта. Те обаче са плод повече на случайност, отколкото на съзнателно усилие от страна на индонезийското семейство, което я управлява. За нас е нормално да сме със смесени раси и религии - казва един от мениджърите. - Но ако те искат да подчертаят това върху опаковките, няма проблем.Особено след атентатите на остров Бали през октомври 2002 г., при които загинаха 202-ма души, американците са склонни да свързват Индонезия главно с несекващите религиозни конфликти. Надеждата на Лубецки е, че напомняйки за верската хармония в места като фабриката Бали спайс, ще помогне този стереотип да се промени. Истината е, че съкрушително мнозинство от всяко население е щастливо да работи и да живее в мир, казва той, докато подготвя да внесе на американския пазар кокосово мляко от завод в Шри Ланка, в който членове на най-многобройното местно население синхали работят идеално с малцинството на тамилите въпреки дългогодишните етнически борби, с които е известна страната.Две от новите марки, които продава Лубецки, не са продукт от партньорство между враждуващи народи. И двете обаче са успешни и му помагат да събира пари за фондацията. Като предлагаме добър продукт и даряваме част от печалбата, можем да имаме голямо влияние - обяснява той. - Може би фондацията е нашият най-важен принос към обществото.

Facebook logo
Бъдете с нас и във