Банкеръ Weekly

Съдби

ЦЕНАТА НА СЪДБОНОСНИТЕ РЕШЕНИЯ

Едно от най-ужасните преживявания за човечеството е неизвестността. Римляните се справяли с него, като принасяли щедри дарове на богинята на сполуката Фортуна. Персите са имали по-практичен подход, описан от Херодот през 430 г. преди новата ера. Преди да вземат важно решение, персите го обсъждали в пияно състояние. На следващия ден стопанинът на дома поставял взетото решение на повторно обсъждане на трезва глава. Ако страните продължавали да държат на него, то се приемало, ако не - го отхвърляли. И обратно - всяко решение, взето в трезво състояние, се обсъждало повторно след обилен запой. Изобщо странни са били тези древни нации. Или може би просто са усложнявали нещата. За модерните хора днес бизнесът е лошо място за игра на криеница. Стратегии, кариери, компании - всичко е плод на решения. А качеството им прави човека ценен. Най-трудните въпроси се решават от главния изпълнителен директор, чиято работа е да поема отговорност за онова, което не може да прехвърли на подчинените си. А умението му да формулира точно задачите винаги играе съдбоносна роля за фирмата. Представете си например, че отговаряте за работата на цяла група търговци на ценни книжа. Ако са организирани добре, техните преценки ще доведат до блестящо финансово тримесечие; ако са ръководени зле, резултатът ще е финансова дупка за милиарди долари. Шефът не може да им каже какво да решат, но може да ги обучи как да го направят и да избере подходящите хора за тази цел. По този начин се изгражда перфектна машина за вземане на решения - като обясниш на подчинените си какъв краен резултат искаш да постигнеш и за какъв период от време. След това ръководителят просто контролира процеса, осигурява средствата и следи дали целта ще бъде постигната. Това в повечето случаи не става по неговия начин - често пъти по-добре, понякога по-зле, но винаги в очертаните от него рамки.В историята на САЩ могат да се посочат няколко примера на смели финансови решения, изиграли важна роля за прогреса в бранша. В далечната 1906 г. банкерът Амадео Питър Джанини изпразнил трезора на банката си, преди още да е затихнало земетресението в Сан Франциско. Първата му мисъл, когато скочил от леглото си след труса била: Банката! По онова време тя се наричала Бенк ъф Итали (Bank of Italy). След като стигнал до нея през разрушения град, Джанини успял да натовари злато за 80 хил. щ. долара (извадено от трезора от двама съобразителни служители) на конска каруца и да го покрие със зеленчуци, преди огънят да погълне сградата. На другия ден останалите банки преценили, че няма да имат достъп до трезорите си няколко седмици и предложили шестмесечен банков мораториум. Джанини обаче не се съгласил и ден по-късно вече работел на импровизирано бюро в Норт бийч, като давал заеми по образ и име.Жестът спечелил огромна популярност на родения през 1870 г. в Сан Хосе, щата Калифорния, банкер - син на имигранти от Генуа. Той е илюстрация и на демократичната му жизнена философия: че парите не стоят в трезорите, за да служат на банките, а на клиентите им. Джанини открил Бенк ъф Итали през 1904 г. с идеята тя да обслужва не само шепата богаташи, но и по-бедните слоеве от населението. Тя отпускала заеми от 10 до 300 щ. долара на всички, които имали работа, и същевременно служителите й агитирали работниците да не държат символичните си спестявания по буркани, а да ги влагат в банката. Именно Джанини популяризирал ипотеките, кредитите за коли и други форми на потребителски заеми. По-късно пък, като разширил обсега на дейност на банката, откривайки офиси на територията на цяла Калифорния (друга новаторска идея), той помогнал да се утвърдят и други прохождащи сектори като киноиндустрията в Холивуд (чрез заем за 2 млн. щ. долара на Уолт Дисни) и на винарството в щата. До 1945 г. неговата финансова институция вече обслужва почти цялата страна. Джанини я прекръства на Бенк ъф Америка и тя става най-голямата за времето си банка в света. А няколко години след смъртта му - през 1949 г., Бенк ъф Америка предлага на гражданите нов революционен продукт - кредитните карти.Чарли хубавото времеПрез април 1928 г., когато борсовият индекс Дау Джонс е на върха на успеха си, 42-годишният основател на инвестиционната банка Мерил Линч (Merrill Lynch) Чарлз Линч посъветвал клиентите си да продадат достатъчно ценни книжа, за да намалят задълженията си... да се възползват от високите цени и да сложат в ред финансите си. Съветът бил даден по възможно най-деликатния начин, но за онези, които го последвали, той се оказал най-ценното послание в историята на Уолстрийт.Три пъти жененият Линч, който не излизал от светските хроники и получил прякора Чарли доброто прекарване заради пищния си начин на живот, бил изключително точен когато ставало въпрос за финанси. До началото на 1929 г. той вече бил последвал собствения си съвет и бил продал по-голяма част от фирмения портфейл от акции. Моментът за оттегляне от борсата бил избран изключително прозорливо - броени месеци преди борсовия крах, довел до Великата депресия. Дау Джонс се търгувал на тройно по-високи котировки - от 120 пункта през 1925 г. на 360 през 1929-а. Това бил период на покупки на ценни книжа на кредит - спекулантите можели да получат акции само срещу 10% в брой от цената им и след това да използват реализираните на хартия печалби от растящите борсови котировки, за да купят още книжа. Освен всеобщата пазарна еуфория на брокерите на пода на борсата в Ню Йорк обаче Мерил имал и вътрешен поглед върху пазара, защото следял фундаменталните икономически показатели. А те не подкрепяли масовата истерия. И когато през октомври 1929 г. настъпил борсовият крах, десетки търговци фалирали, а Мерил и фирмата му се спасили без сериозни травми. Така, с пари на лице и с блестяща репутация, банкерът успял да създаде съдбоносен мост на доверие между Уолстрийт и обикновените банки. Той убедил средностатистическия американец, че акциите и облигациите са подходящ избор за хората, които искат да умножават спестяванията си, а не просто инструмент в ръцете на спекулантите. Днес Мерил Линч остава водеща компания от Уолстрийт за индивидуални инвеститори с клиентски активи за общо 1.6 трлн. щ. долара. А Чарли хубавото време, който починал през 1956 г., ще бъде запомнен с най-умния инвестиционен съвет в историята на Уолстрийт. Раждането на банкоматите през 1975 годинаДжон Рийд работел по усет - знаел, че бил прав, но невинаги можел да обясни защо. За щастие неговият шеф Уолтър Ристън (който почина миналата година от рак) - управител на тогавашната Ситибанк (Citibank), също бил убеден, че технологиите могат да служат на банките. Така през 1975 г. Ристън се съгласил да потопи 100 млн. щ. долара в плана на Рийд и да въведат в практиката банкоматите. След което буквално за часове Ню Йорк осъмнал с над 400 машини за пари. Тогава никой не знаел дали банковите клиенти биха приели да не ги обслужва жив касиер. Ристън обаче нямал търпение да разшири потребителския бизнес на Ситибанк, който упорито тъпчел на едно място. Хазартът, с малко помощ отгоре, си струвал. В началото на 1978 г. улиците на Ню Йорк били затрупани от близо половин метър сняг. Три дни жителите на града обсаждали банкоматите на Ситибанк. Така се родило вълшебното мото: Градът никога не спи. Употребата на банкоматите растяла. А до 1981 г. делът на Ситибанк на пазара на депозити в Ню Йорк се удвоил. Конкурентите престанали да се подиграват на бездушните машини на Сити и започнали да се присъединяват към в програмата. Строго секретното писмо на Дрексел Бърнъм През една късна февруарска нощ на 1985 г. никому непознатият по онова време Карл Айкън се чудел откъде да вземе 8 млрд. щ. долара, за да направи неприятелска оферта за поглъщането на Филипс петролиъм. Той се сетил, че банкерът Майкъл Милкен е изобретил нов начин за емитиране на ценни книжа с висок риск (junk bonds), чрез които да привлече капитал. И Айкън се обърнал към второразрядната инвестиционна банка Дрексел Бърнъм (Drexel Burnham), където работел Милкен, с искане да му издаде писмо за паричен ангажимент. Финансовата институция обаче отказала, защото нямала тези пари в наличност. Банката можела да ги получи единствено след като Айкън направи офертата за поглъщане... и се получавал затворен кръг. С напредването на нощта обаче Лиън Блек - шеф на поделението за сливания и поглъщания на Дрексел, си казал: Защо пък да не обявим, че сме до голяма степен уверени, че можем да получим финансиране?На следващата сутрин банката издала точно такова писмо и то открило епохата на корпоративните нашественици. На практика този документ, обикновено одобряван от Милкен, давал възможност на всеки за достъп до много пари за поглъщането (или поне заплаха от подобен акт) на едра корпорация. Примерът на Дрексел последвали и другите инвестиционни банки от Уолстрийт, а шефовете на компании се изправили пред заплахата Айкън или негови последователи да заграбят фирмите им и да ги изхвърлят от бизнеса. Само през 1986 г. в САЩ били осъществени 3973 сделки по поглъщания, сливания и подмяна на фирмени мениджъри на обща стойност 236 млрд. щ. долара. Корпоративните нашественици били озаптени със закони, а Милкен бил осъден за измама с ценни книжа и хвърлен в затвора за 22 месеца. Чувството на сигурност обаче никога повече не се върнало в душите на главните изпълнителни директори.

Facebook logo
Бъдете с нас и във