Банкеръ Weekly

Съдби

БОГ Е СЛЯЗЪЛ В РОДОПИТЕ, ТЪРСЕТЕ ГО ТАМ

Всяка планина се стреми да достигне по височина Бога, а в Родопите сякаш Бог е слязъл... Тези думи са на Иван и Мая Кисьови от Смолян, които, заедно с трите си деца изграждат хотел Кипарис - първия частен хотел в града. Това, че хората там са меки и спокойни като планината наоколо, съвсем не значи, че са ги подминали стресът и въпросите на прехода.
Наричат Смолян град на колела, но не защото жителите му пътуват много. Просто тук друго превозно средство, освен такова на колела, не стига. Освен това местните жители определят града си като широк една цигара време, а дълъг колкото цяла кутия - толкова цигари можеш да изпушиш по много дългата главна улица.
В Смолян е управията, в Райково - търговията, а в Устово - бъркотията, твърдят местните хора, което не значи, че това е вярно. Зависи в кой квартал ти го разказват.
Щедрата природа е дар от Бога за смолянчани, но комплексите им от времето на държавата-майка все още ги стягат. И въпреки че са обладани от страх и несигурност, все по-ясно разбират, че само рискът и трудът ще ги спасят. Скоростта, с която го разбират, е различна, но все по-общо е убеждението, че важна е не толкова целта, колкото пътят към нея.
Когато през 1988 г. Мая и Иван Кисьови купуват едно неособено престижно дворно място, нямат никаква друга идея, освен да останат верни на родовата традиция на хората в този край - да построят къща за децата си. За много родопчани това е цел, в името на която работят цял живот. Но пък е въпрос на чест да успеят да я постигнат. Още повече, те са от малцината българи, позволили си лукса да създадат... три деца!
Строежът върви много бавно и трудно, защото всеки вложен лев е изкаран с много труд от цялото семейство. По това време Иван работи в Електроснабдяване - Смолян, а Мая е учителка. Можем да си представим какъв е бил семейният им бюджет от тези приходи. Само че, явно, смолянчани като си поставят някаква цел, не разсъждават колко труднопостижима е тя, а измислят начин да я постигнат. Прасета, телета, лалета - какво ли не са гледали, около 1000 кубика букови трупи са обработили, а вечерно време - за отмора - изработвали дръжки за кирки и лопати. Никой не е правил изключение, дори децата, въпреки че тогава били още твърде малки.
За десетина години успяват да завършат къщата. Децата още нямат нужда от самостоятелно жилище и затова решават да пригодят някои от стаите за туристи. Само че го правят с вкус и мерак. Веднъж отседнали в квартирата им, хората искали да се върнат пак. Дори разказвали на приятелите си, които също започнали да се обаждат и да търсят резервации при тях. Съдбата сама им посочила пътя, по който да тръгнат.
Местите държавни хотели, при това само два на брой, по това време започнали да овехтяват и да отблъскат със соцреализма и безобразното си обслужване. Отваря се една естествена пазарна ниша, която предприемчиви хора като семейство Кисьови веднага усещат и много бързо трансформират в конкретни идеи. Само че Мая, която винаги е вярвала на вродените си естетически вкус и интуиция, е вече наясно, че провинциалната хитрост - да печелиш от приспособени жилищни помещения - няма да върви в новата пазарна ситуация. Може да стане по-бавно и по-трудно, може да струва много по-скъпо, но единственото правилно решение е да се дострои къщата, и то като сграда, проектирана и построена специално за хотел. Прелистват стотици списания, разговарят с хора, гледат реклами по телевизията, съветват се със специалисти в бранша - искат да направят истински семеен хотел, като тези в Швейцария. Пък и защо не - при тези природни дадености и при наличието на разработен скикурорт само на двайсетина километра от тях. Допълнително ги амбицира и швейцарският посланик, който е един от първите им гости. Вие просто не знаете къде живеете, не можете да оцените това, което Господ с пълни шепи е изсипал по тези места, казва им той.
Когато през 1992 г. завършват първия етап на хотела - с десет стаи, ресторант, сауна и фитнес зала, научават за Българо-американския инвестиционен фонд. Решават да опитат късмета си, защото хем има какво да покажат, хем са наясно, точно как искат да продължат. Когато експертите идват и виждат построеното от тях със собствени средства и труд, решават да им отпуснат първия кредит от 29 000 щ. долара. И днес не мога да се начудя на юнашкото доверие, което ни гласуваха - спомня си Иван.
Но радостта от този страхотен шанс да довършат започнатото бързо се трансформира в борба на живот и смърт. Кредитът е отпуснат при 67 лева за долар, а последните суми са върнати при 3000. Иван още не може да забрави кошмарните нощи, когато курсовата разлика е била почти равна по стойност на целия проект. Днес телевизорът, който е бил вестител на лошите новини, въобще не се включва, но пък е безценната реликва за тяхното търпение и вярата им един в друг.
Първият етап от строителството завършват за 363 дни и отново поканват експертите от БАИФ. Получават втори кредит от 80 000 щ. долара, с който завършват хотела в днешния му вид - с двадесет стаи, разширен ресторант, кафе-градина и паркинг.
Когато им казвам, че това звучи почти като приказка, Мая и Иван се усмихват, но не за да ме опровергаят типично по български, че само те си знаят каква е цената на тази приказка. А за да ме коригират в определението - това е възможна истинска история. Възможна заради оптимизма и търпението на Мая, заради неоценимата енергия и трудолюбие на Иван и заради силата и съучастието на трите деца, станали партньори в това безумно рисково начинание. Нали разбирате сега защо не се учудих, когато ми казаха, че съгласието на БАИФ за третия, пореден кредит са получили... по телефона.
Когато днес семейство Кисьови разтварят книгата си за гости, те го правят не за да се похвалят, а за да се заразят с нова доза оптимизъм - артисти, певци, политици, дипломати, данъчни чиновници и телевизионни звезди - цветът на нацията. Всички те са оценили уникалната атмосферата (всяка стая е със собствено архитектурно решение), високото професионално ниво и духа на гостоприемство, който струи от всяко кътче на хотел Кипарис .
Питам ги, защо все още са малко хората като тях, защо българите така трудно се приспособяват към новата икономическа ситуация, защо така трудно рискуват. Много по-лесно и много по-разтоварващо е да се оплакваш - казва Иван. - Седиш по цял ден на държавното бюро, със съседите пред блока или в кръчмата и назоваваш виновните - президента, премиера, законите, миналото и т.н. Лошото е, че мърморенето е станало наша национална черта. Само време губим в излишни приказки. А като си помисли човек колко опита всеки е могъл да направи за това същото време, което е изхабил, за да се оплаква. От десет опита - един да е успешен, значи си струва труда.
Става дума и за това, защо все още са малко хората, които залагат на туризма в Смолянския край. Някак си е странно, че той все още не е картата, на която залагат в региона. И да се чуди човек защо, като почти всички държавни предприятия са целесъобразно приватизирани или фалирали. Дюлгерлъкът е разселил по цяла България най-добрите майстори. Безработицата в града непрекъснато се увеличава. Планината сама подсказва отговора, но все още няма кой да го чуе. Уж успели да създадат местна организация на хотелиерите и ресторантьорите, но българинът продължава да смята, че като се обедини с някого, трябва непременно нещо да получи, а не да даде. Вместо да отстояват общите си интереси, да обединят усилията си и в рекламирането на града, и в диалога си с местната власт по отношение на услугите и комуникациите, много от хората очаквали организацията просто да им осигури туристи. Но Мая и Иван са убедени, че и това ще стане, защото нищо, никъде по света, не само в България, не може да съществува само за себе си - не може да има щастливи богати хора, когато около тях всички са бедни. Както не може магазинът на съседа да печели, ако твоят хотел е празен. Ние всички сме свързани помежду си и колкото по-бързо го разберем, толкова по-лесно ще минем оттатък чертата, оттатък черните списъци и цивилизационни прегради.
Веднъж започнеш ли, спиране няма - само който е познал сладостта на това, да види резултата от трудните си усилия, само той, сигурни сме, ще продължи и нататък. Поне с нас беше така - твърдят Иван и Мая Кисьови. - Всеки път си казвахме - хайде още малко, и това да направим, и това да достроим, и така до ден днешен.
В момента собствениците на хотел Кипарис са инвестирали спечеленото в един нов терен - точно на входа на град Смолян. Все още не са осигурили необходимия кредит, за да започнат строителството. Проектът е фантастичен и въплъщава най-смелите мечти на Мая и Иван. Всички им се чудят на дързостта - кой рискува чак така в тези несигурни времена. Но те вярват, че и този път ще успеят. Мая се усмихва срещу мен и казва: Ето, ти сега ще напишеш за нас във в.БАНКЕРЪ и аз съм сигурна, че някой ще прочете статията ти и ще се заинтересува от нашия проект. Човек ако не вярва в добрите си намерения, няма да ги започне. А как да спя спокойно, като знам какво бижу може да стане на това място. Швейцария ли? Я погледни нагоре! Всяка планина се стреми да достигне по височина Бога, а тук - в Родопа планина, сякаш Бог е слязъл... Нима няма да го посрещнем...

Facebook logo
Бъдете с нас и във