Банкеръ Weekly

Съдби

БИСТРИШКИТЕ БАБИ ЧАКАТ ЗАЩИТА ОТ ЮНЕСКО

Докато българските медии шумно призовават да гласуваме за Иво Папазов, номиниран от британската BBC-3 за музикант на 2004 г. в категорията world music, скромно изплува друга новина. Автентичният фолклорен състав Бистришките баби кандидатства пред ЮНЕСКО за признанието паметник на нематериалното културно наследство. Нека не сравняваме двете номинации - те са съвсем различни и със своя самостоятелна тежест. Но ще трябва да обективно да отбележим, че ако през юни ЮНЕСКО одобри Бистришките баби, това ще постави шопския фолкорен диалект на една плоскост с десетте ни материални паметника (Боянската църква, Мадарския конник, Рилския манастир, скалните църкви в Иваново, архитектурния резерват Несебър и др.), ползващи се със статут на защитени.Вестник БАНКЕРЪ единствен у нас огласи въпроса за нематериалното ни културно наследство и вече няколко години редовно информира читателите си за развитието на програмата и сериозните субсидии (!), които се разпределят за изпълнението й. През този период у нас нарочени интелектуалци предпочитаха да оплакват културата ни и да осребряват неискрените си сълзи. А чиновниците следваха своя орезилил се министър в нищонеправенето. Докато инициативата поеха Институтът по фолклор при БАН и читалището в с. Бистрица. Тогава министерството осигури сумата, необходима за кандидатстването пред ЮНЕСКО (няколко десетки хиляди евро!), и записите на Бабите заминават за окончателна оценка от специализираното жури на Световната организация. Нека припомним накратко какви са особеностите на шопския фолклорен диалект (обобщените диалекти в България са седем) и кое го прави уникален в света. Бистришките баби, както и други подобни групи от Шоплука (от с.Плана например), са типичен носител на древна, вероятно от ранното Средновековие певческа традиция. Този певчески стил в Европа отдавна е абсорбиран от еволюцията на музикалното изкуство, поради което шопските женски ансамбли са като остров в океана. Те се състоят от две групи по четири гласа, едната от които запява, а другата отпява - т.нар. антифонно противопоставяне. Една жена от всяка група пее богато орнаментирания първи глас, който е с функцията на бурдиниращ глас. Музиката, богата на дисонанси, обикновено е двугласна и не познава европейската хармонизация. Песните са с приложен характер и са неделими от трудовата и празничната дейност на селото: на жътва, на седянка, на хоро, на сватба, коледуване и т.н. Особено необичайно за ухото на съвременника е гърленото звукоизвличане, което поразява всеки чуждестранен изследовател или музикант. Неслучайно в последните две-три десетилетия в Средна Западна България притокът на фолклористите и музиколозите от чужбина се увеличи, а един канадец дори откри трети, неуловим досега глас в тази музикална практика. Всичките ни подобни ансамбли, участвали в различни фестивали, са отличавани с високи награди още от 60-те години на ХХ век. Налага се още едно уточнение, което ще внесе по-голяма яснота в достойнствата на този изворен фолклор. Непосредствено след Втората световна война по съветски пример у нас се създават гигантски ансамбли за песни и танци, които десетилетия наред създаваха представата за фолклорните ни диалекти. Пръв от тях бе ансамбъл Филип Кутев, а след него всеки окръжен град се почувства задължен да последва примера на София и изгради подобни състави. В многотията се откроиха добрите, но и слабите страни на подобна практика. Американските изследователи по достойнство отбелязаха различията в нашата (съвпоставена със съветската!) линия, в която Филип Кутев набираше автентични певци, музиканти и танцьори, а не ги подменяше с академично подготвени гласове, балерини и инструменталисти, както в Съветския съюз. С други думи - той не подменяше народните традиции, а само ги видоизменяше. Филип Кутев бе принуден да хармонизира дивия ни фолклор, правейки го по този начин достъпен за европейското ухо. Пропагандният ефект бе постигнат, но беше загубена много от автентичността на музикалното ни наследство, предназначено за изпълнение на открито, а не в концертни зали. Пак тогава, през 60-те години, сякаш като реакция се появиха автентичните селски състави, които чрез устната традиция бяха съхранили хилядолетни образци. Цялата тази автентичност се разгъна в Копривщенския събор на народното творчество, провеждан на всеки пет години (през август 2005 г. е поредният). И тогава се появиха онези хиляди чужденци, главно японци, които с камери и магнетофони записваха каквото могат. Комунистическа България не успя да направи пари от това! Капиталистическа България - също! Надежда за това се появява чак сега, особено ако Бистришките баби наистина бъдат утвърдени като световно нематериално наследство от ЮНЕСКО. Би бил страхотен подарък в навечерието на Копривщица'05.

Facebook logo
Бъдете с нас и във