Банкеръ Weekly

Съдби

БЕДНИЯТ ДЕЛНИК НА БЪЛГАРСКАТА БИЖУТЕРИЯ

Темата за златния резерв на БНБ разбуни духовете и ни мотивира да погледнем към нея по един по-особен, на пръв поглед частен и периферен начин. Размотаваме я с най-популярния и изявен български бижутер и ювелир Анжело Красини, който най-добре познава проблематиката отвътре.За да хванем бика за рогата, се спираме на двата най-солидни удара, нанесени на българското бижутерно изкуство: безконтролния импорт и неразумната данъчна политика.Най-безпощаден е натискът откъм Турция, откъдето всеки ТИР може да внесе кашонче с бижута без такси и мита, за да бъдат пласирани у нас. Новозабогателите парвенюта купуват главно от черния пазар, без да са в състояние да различат стария руски шлиф от новия американски. Без сертификат и описание тези купувачи се набутват, по образния израз на г-н Красини, с по няколко хиляди щатски долара. На легитимния пазар един карат струва 800-1200 щ. долара, а на черния - на същите цени, се продават известни количества руски диаманти от епохата на комунизма, които не струват и 400 щ. долара заради ниските си качества. От друга страна, по-добрите познавачи на бижута предпочитат да пазаруват в Амстердам или Ню Йорк, където гаранциите са безусловни, но пък и цените са доста високи. Така спечелените у нас пари се харчат зад граница. Да не говорим за по-известните гръцки и турски фирми, навлезли на нашия пазар и дори разкрили цехове за обработка - на ишлиме - на бижута. Преди три години дойдоха и световноизвестните Картие, Тифани, Булгари и др., но пък те предпочетоха да предлагат застоялата си и излязла от мода стока. Г-н Красини подробно разказва за т.нар. черни диаманти и черно-бялата модна вълна в бижутерията, която отдавна отмина и вече търси вторични пазари за остатъчна реализация. Като нашия! Истината все пак е малко по-различна. Ние, българите, сме преки наследници на древната византийска бижутерия и ювелирно изкуство с утвърдени традиционни центрове като Чипровци, Видин, Пловдив... В тези центрове са възстановявани стари технологии, създавани са нови за комбинация на различни материали, произвеждани са високохудожествени уникати. Анжело Красини обаче не без обида говори за това, че 50% от старите ни майстори (не по възраст, а по умение) са вече зад граница, голяма част от останалите затварят ателиетата си и едва малък процент продължават да работят и да държат главата си на повърхността. Защото масовото чуждо производство на нашия пазар вече надвишава 80%, а българското е стеснено на куц крак върху все по-малка територия. И точно тук се корени злото - ние, твърди г-н Красини, изнасяме годишно по 50 т сребро и 30-40 т злато, докато една Италия изнася годишно по 9 тона бижута. Никой у нас не се и замисля да създаде условия за участие в пазара на готовия продукт, а не на суровината. Г-н Красини въздиша по хипотетичните 50% от българския пазар, които днес ще са напълно достатъчни за израстването на добри майстори. Ето, насочва вниманието ни той, тъкмо в Художествената академия се появи специалността медалиерство и законодателството ни мина на рестриктивен режим: така не можем да направи дори малката крачка, която да ни позволи сетне и по-голямата. Липсват облекченията, а как един студент да си позволи да работи с материал? И как в Тайланд например среброто се продава на майсторите на минимална цена, а с издадения документ произведението може да пътува навсякъде. Анжело Красини е работил за Великобритания, за Германия, Гърция, Япония и твърди, че навсякъде за бижутерите съществуват облекчения. Просто държавата осъзнава колко по-добре е да изнасяш готов продукт, а не суровина! В България дори участието в панаир и износът на колекцията за щандовете му вече са съпроводени от безкрайни преодолявания на различни законодателни и чиновнически разпореждания.Анжело Красини (1954) е завършил Академията за приложни изкуства Строганов в Москва през 1979 година. Следващите три години работи като директор на Българския културен център във Варшава, а след завръщането си у нас заема различни ръководни постове в Съюза на художниците. Носител е на награди, три от които цени най-високо: от триеналето в Ерфурт (1986) и от СБХ през 1992 и 1994 година. Работил е за различни европейски фирми и е участвал в изложби със свои оригинални, авторски бижута в цяла Европа и Япония. Напоследък работи основно със сребро, а е изкушен и от топлотата на чемшира. Негови накити са откупени от много галерии в Европа и от частни лица.

Facebook logo
Бъдете с нас и във