Банкеръ Weekly

Съдби

АЛПИНИСТ УЧИ ФИРМИ ДА РАБОТЯТ В ЕКИП

Ако искаш да видиш някой що за човек е, заведи го в планината- този куплет от песен на Владимир Висоцки посреща посетителите в ИНТЕРНЕТ-страницата на алпийски клуб Еделвайс - един от потомците на известното туристическо дружество със същото име. Като самостоятелно юридическо лице съществуваме от 1996 г. - обяснява лидерът му Христо Христов.- Преди това бяхме секция към голямото дружество. През 90-те години част от дейностите на Еделвайс отмряха, както при много други туристически организации. Оцеляхме само ние, алпинистите, и пещерняците. Понякога съдбата намига доста зловещо на хората. Христо от Еделвайс е пълен съименник на загиналия през пролетта под Еверест смолянски алпинист Христо Христов - най-младия българин, стъпил на Покрива на света. Познавах го - споделя той.- Уважавах го изключително, беше много добър, не само като спортист, а и като човек. Колкото до самата експедиция, не му се иска да дава оценки, понеже бил встрани от кухнята й. Отбелязва все пак, че изкачвания с такъв риск трябва да се правят от хора, които са приятели: Струва ми се, че основният проблем бе недоброто отношение между участниците, неприязънта между тях бяха публична тайна. Всички знаехме, че изповядват две противоположни школи в алпинизма. Всъщност смятам, че и самата експедиция бе замислена по погрешен начин - парите на държавата отидоха при най-добрите алпинисти, които в същото време са най-изявените индивидуалисти. А ако се откъснем от конкретния въпрос - да се състезаваш с планината, е пълна глупост, рано или късно тя те изпреварва с фатална дистанция. Спортният алпинизъм е изключително вредно явление, защото изкривява мисленето. Но в България се толерира точно това изкривено мислене - всички обичат да сравняват постиженията. Алпинистите започнаха да се доказват не пред себе си, а пред останалите. Което е пълен абсурд - никой не трябва да забравя, че планината изобщо не се интересува от дребните човешки страсти. И че само тя решава дали да те остави да се чувстваш победител, или да останеш завинаги горе. При това решава в момента, според каприза си. Христо признава, че заради неподходящ състав е отказвал изключително примамливо предложение за експедиция в Пакистан. Не му били приятели и знаел, че нямало да се чувства добре.Христо Христов е роден в Казанлък, около който планина изобщо не липсва. Независимо от това, по собствените му думи, с алпинизма започва късно. И благодари на... армията, че се решил да се отдаде на голямата си страст. Винаги съм обичал планината и като дете съм си мечтал да се катеря - подчертава той. - Дълго обаче смятах, че това е невъзможно. Мислех, че алпинистите са луди хора, които живеят изключително екстремно и че аз не бих могъл да съм като тях. Слава богу, в казармата прочетох де що успях да намеря книги по темата. Адски се запалих и едва изчаках да се уволня, за да запиша курса на Мальовица. Откакто съм го завършил, не си спомням някога повече от десет дни да съм бил далеч от скалите. Като най-голям успех в кариерата си не поставя трикратното изкачване на най-високия връх в Европа - Монблан, а покоряването на по-ниския и по неизвестен Пти Дрю във френските Алпи: Алпинистите знаят защо. А най-големият успех на клуба ни е участието на моя приятел Мишо Михайлов в групата, покорила по т. нар. словенски маршрут скалната игла Транго Тауър в Пакистан.Любопитното в тази история е, че животът му е бил на косъм именно под Монблан. Това е странен връх- разказва Христов.- При подходящи условия можеш да го качиш по гуменки. В друг момент ти се налага да ползваш цялата си екипировка. При първото изкачване не знаех, че трябва да се аклиматизирам предварително. Бях с още двама човека, но изостанах. Насреща си непрекъсното виждах хора, които се връщаха и казваха, че горе времето се разваля бързо. В долината, където бях аз, не виждах нищо. Едва когато изкачих върха преди Монблан, разбрах, че съм в тежка ситуация. Ставаше все по-студено, а вече бях на половината път. Реших да продължа, да стигна върха, да се прехвърля от другата му страна и да преспя в един заслон. На последния превал обаче чувствах, че нямам никакви сили. Помолих двама японци с чисто нова екипировка да се вържа за тяхното въже. Но по-нагоре те се отклониха и пак останах сам. Вече нямах сили, движех се машинално и нямах никаква представа как ще се оправя. Тогава пък видях двама испанци. Бяха изключително опитни. Разрешиха ми да се вържа за тяхното въже и започнаха да ме дърпат нагоре. Единият изключително точно определяше откъде духа вятърът, откъде идва бурята и накъде трябва да вървим. В най-лошия момент изкопаха дупки, в които се скрихме за известно време. В крайна сметка с тяхна помощ минах върха и стигнах заслона. Няма никакво съмнение - без тях щях да съм мъртъв. Затова казвам, че алпинистите трябва да са приятели, за да е всичко наред. Ремонт на покриви и почистване на фасади - това е основният бизнес, чрез който Христо и приятелите му финансират пътуванията си. Средства набират и от организиране на курсове. Еделвайс прави такива вече все по-рядко, ограничили са ги до веднъж годишно. От една страна, желаещите все повече намаляват, от друга - екипът в клуба е против превръщането на алпинизма в комерсиално занимание без перспективи. На курса се казват основни, животоспасяващи неща. По-трудното идва след това - трябва да се поддържа екипировка, да се пътува - категоричен е Христо. - Взимаме само хора, за които сме сигурни, че ще правят всичко по най-добрия начин. Иначе е все едно да научиш някого да плува и да източиш водата от басейна. В екстремните спортове не можеш да си посредствен. Или търсиш пълно усъвършенстване, или просто не се захващаш. Преди осем години Христо Христов открил, че и телевизиите проявяват интерес към заниманията на Еделвайс: Търсихме пари за експедиция до Южна Америка. Бюджетът не бе хич малък и имахме доста проблеми с финансирането. Някой ни посъветва да направим филм и в края му да излъчим и имената на спонсорите. Първия път не успяхме да се възползваме от съвета, но идеята да запечатваме пътуванията си на лента ни хареса. За първия филм, който направихме, наехме оператор. Бяхме изключително неопитни, накрая дори забравихме да му измислим заглавие и той така си и остана. Вече сме заснели между 20 и 30 филма. Христов допълва, че в последно време клубът печели и от т. нар. тиймбилдинг - преходи в планината, при които участниците трябва да преодолеят серия препятствия: Това е начинът да се провери дали група от хора може да стане екип. - На Запад тиймбилдингът отдавна е в учебниците за фирмено обучение, а в годините на социализма подобно нещо в България беше сплотяването на колектива. Преходите не са трудни, изпитанията са измислени така, че да са преодолими, но все пак е необходима и воля. Тогава разбираш колко вярно е това, което се пее в песента на Висоцки, и че ако искаш да разбереш истината за един човек, е най-добре да го заведеш в планината. Затова и качихме този куплет на сайта си. И при най-малкия проблем в планината веднага става ясно дали някой е нервен, сприхав, дали може да се разбира с хора и дали е склонен към компромиси. Така да се каже: рискът оголва всички страни от характера му.Преходите се правят на 120 километра от София, край Карлуково. Маршрутът е по поречието на река Искър, в местност с множество каньони и пещери. Според Христо преди началото на курса фирмите почти задължително пращат човек, който оглежда терена. Най-често след това искат да махнем част от по-сериозните препятствия и да оставим само по-леките - твърди той.- Заради това се наложи да адаптираме трасето и да го направим по-леко, макар че отначало планирахме да е по-екстремно, макар и без рискове. В същото време обаче, както отначало искат лесен маршрут, така в края съжаляват, че не са запазили част от по-трудните препятствия.

Facebook logo
Бъдете с нас и във