Банкеръ Weekly

Съдби

Актрисата Таня Масалитинова: НЕДОВЕРИЕТО НА ХОРАТА ИДВА ОТ ОБЩАТА НЕСТАБИЛНОСТ НА ДЪРЖАВАТА

Актрисата Таня Масалитинова е родена на 2 септември преди 79 г. в Прага. Тя е дъщеря на големия актьор и режисьор Николай Масалитинов. Майка й - Екатерина Краснополска също е била актриса, а по-късно и преподавателка по сценично движение. Таня е играла 44 години в Народния театър Иван Вазов. Тя е от поколението, което преживя два преходни периода - прекалено за душата на артиста. Преди Девети (1944 г.) семейството й не е имало собствен дом, но пък е възпитавана от гувернантка германка и е завършила френски колеж, а после и театралната школа, която е основал баща й. Съпругът й Леонид Есауленко е син на казак белогвардеец, чийто баща е финансирал построяването на Руския белогвардейски клуб в София (превърнат по-късно в известния Дом на българо-съветската дружба на бул. Евлоги Георгиев). Със съветския си паспорт по Живково време Масалитинова е обиколила Европа.


Израснала сте в интелектуална среда, в аристократично семейство, закърмена сте с театър. Какво наследихте от баща си - големия актьор и режисьор Николай Масалитинов?


- Моят баща беше голяма личност. Е, нещичко може би съм наследила, но не се сравнявам с него, разбира се. През 1925 г. по покана на българското правителство той става ръководител на Народния театър, който по това време е в криза. Аз вече съм била родена, но не помня преселването в София. Татко е бил един от първите и любими ученици на Станиславски. Като главен режисьор той е направил много постановки, а нашият Народен театър беше най-добрият на Балканите. Но най-важното е, че е възпитал поколения в театралната школа, която основа към Народния театър веднага след пристигането си. През нея са минали дори такива големи и утвърдени актьори като Кръстьо Сарафов, Марта Попова, Петя Герганова, Зорка Йорданова, Ружа Делчева, Олга Кирчева, Константин Кисимов. Жалко, че филмите от онова време - лошо заснети и лошо озвучени - не дават никаква представа за огромния им талант.

И вие сте завършили тази школа на баща си?


- Аз я завърших по време на войната. Нямах никакви амбиции да бъда актриса, макар че съм израснала в такава среда. Но у нас много се говореше за театър и за литература. Редовно ни гостуваха Йордан Йовков, Рачо Стоянов, Стоян Л. Костов, Николай Лилиев. Баща ми научи много добре български език, защото пръв приятел и учител му беше Лилиев - драматург на театъра след Яворов. Аз съм научила много неща от баща си на репетициите, въпреки че малко време прекарвах с него. Когато аз влизах, той вече излизаше от театъра. Разликата във възрастта ни беше много голяма. Аз съм дете от втория му брак. Мама му е била студентка.Той вече се пенсионираше, беше много възрастен и фактически не можа да види най-добрите ми роли.

Имаше ли конфликт между вас и баща ви заради театъра?


- Имаше. Бях студентка в Художествената академия при великолепния художник Илия Петров. Но после се записах в едни много интересни летни курсове в театъра, запалих се и тайно си изтеглих документите от Художествената академия. Мама знаеше, но баща ми - не. И когато влязох на изпит, а той беше в комисията, напусна много ядосан. Но така или иначе аз осъществих желанието си и не съжалявам за това.

Имахте късмет да живеете при няколко политически системи, как ви се отрази това и кой период от живота ви бе бил най-драматичен?


- От кризисни периоди ми дойде до гуша. Нашето поколение въобще изживя страшно много. Аз обичам много и помня добре България преди девети септември 1944 година. Имах хубаво детство в София. Тя беше една чиста и тиха столица, с интелигентни взаимоотношения между хората. На граф Граф Игнатиев имаше един пазар - с голямо изобилие от стоки. Когато селяните си отиваха с каручките, оставяха цели камари от чушки, домати, тикви. Бедните хора просто идваха и си взимаха. Беше спокойно, никой не се страхуваше от нападения. Войната обаче промени много света около нас.

Да ви върна към първия преходен период...


- Живеехме на ул. Гурко и по време на бомбардировките нашата кооперация се разцепи на две, а ние с майка ми и баща ми оцеляхме по чудо. След това дойде новата епоха. В началото аз бях много ентусиазирана и бях на страната на руснаците, разбира се. Но това беше една младежка еуфория, която премина. Постепенно примката се затягаше - започнаха сталинските процеси. Това беше страшно време. Ние, артистите, общо взето, не пострадахме, но бащата на Славка Славова например беше осъден на смърт - в някакъв измислен процес на инженерите. През 1946 г. вече бях в Народния театър и един млад колега (летец по време на войната) го изключиха от ДСНМ заради такива глупости, че бях потресена. Не издържах, скочих на трибуната и започнах да крещя, че това е невероятно, че е грешка. Някакъв ме хвана и ми каза да си запуша устата. И тогава си казах, че това не може да бъда свободата, след фашизма. После започнаха да изчезват наши познати, без да чуем и дума за тях. Едва след 22 конгрес на КПСС, при Хрушчов, нещата поомекнаха.

Чувала съм, че сте познавали лично Хрушчов?


- По-точно съм се ръкувала с него. В тази връзка имам много интересен спомен. Гастролирахме с пиесата В полите на Витоша в Кремълския театър в навечерието на Карибската криза (б.а.1963 г.). Всички очакваха война - чудеха ни се как заминаваме. Паниката в София беше неописуема, имаше опашки, хората се запасяваха. А ние - в Кремълския театър. Когато по средата на пиесата чухме ръкопляскания си помислихме, че са обявили мобилизация. Дойде обаче директорът на театъра и ни съобщи, че цялото Политбюро на КПСС е в залата, воглаве с другаря Хрушчов. След постановката ни поканиха на коктейл, който продължи цяла нощ. Тогава ние, българските артисти, първи, дори преди журналистите, научихме, че война няма да има. Хрушчов ни посрещна на вратата с ръкостискания, като ни наричаше с имената от нашата пиеса. Каза ни, че е получена телеграма от Кенеди. Хрушчов беше мужик и много простоват, но все пак той промени най-страшната епоха - на сталинизма.

Разказвали сте, че тогава сте успели да видите Сталин в мавзолея?


- Да, по някакво чудо. Много малко хора са го виждали, преди да го изхвърлят. Дори имаше виц, че преди да напише доклада си за 22 конгрес, Хрушчов ходил да провери в мавзолея дали Сталин наистина не диша и няма да стане.

Най-плодотворният, най-активният ви период май беше по Живково време, липсваше ли ви нещо тогава?


- За това време могат да се кажат много неща. Специално театрите, като изключим, разбира се, липсата на творческа свобода, което не е никак маловажно, бяха толерирани. В Народния театър играехме това, което ни се налагаше отгоре. Затова предпочитах да играя в Театър 199, който също беше контролиран, но все пак репертоарът му бе много по-свободен. Там успях да направя Едит Пиаф за себе си, един великолепен спектакъл, който направи голям бум, защото ставаше въпрос за западна певица. Аз нямам кой знае колко добри спомени от Народния театър, независимо че съм играла 44 години в него.

Защо никога не сте се намесвали в политиката?


- Защото не съм имала амбиции за постове - директорски или други, не съм била и партиен член. Но забелязвах, че когато Живков идваше на премиерите, всички играеха с такава любов, че чак се лееше сироп. Е, аз не обичам лицемерните истории. Може би и сега е така около управляващите, не зная. Аз обаче много уважавам Петър Стоянов и влязох с удоволствие в съвета по култура към президентството.


Но ще си призная, че от Тодор Живков, а и от Вълко Червенков лошо не съм видяла. Лично аз никога не съм била нито репресирана, нито преследвана. Но нямахме творческа свобода - това е факт. След Девети всичко се обърна с главата надолу. Преходната епоха след войната беше страшна. Тогава също се отричаше театърът. Отричаха и Сарафов, и Стаматов, едва после ги прикоткаха. Сега обаче също се правят грешки в културната реформа например. Не давам съвети, не съм компетентна - но ми се струва, че не може толкова рязко да се преминава от един вид репертоар към друг. Не отричам авангардния театър, но защо трябва да има само авангарден театър и голи артистки? Това го няма никъде по света.



Била сте омъжена за банков чиновник, живели сте в Лондон, имали сте всичко. Защо се върнахте в България?


- Много съм щастлива, че се върнах от Англия. Не защото беше лошо. Имах собствен дом и добро положение в обществото. Но носталгията е страшно нещо. Бях откъсната от близките си, от професията си - там никой не ме познаваше. Уважавах професия на съпруга си и обичам парите. Но те не бива да са самоцел. Хубаво е да ги имаш, за да ги харчиш, а не да седиш върху тях.

Казвате, че обичате парите - а вярвате ли на нашите банки като място, където може да се съхранят средства?


- Истината е, че ако имах пари, все още не бих се решила да ги вложа в някои от нашите банки. Много хора изгърмяха. Сегашното недоверие обаче идва по-скоро от общата нестабилност в държавата и вече не опира до личностите. Чувам, че се възобновяват съдебните процеси срещу кредитни милионери. Така и трябва да бъде - които са грабили, да си плащат - дано да не е само предизборен ход. Но си мисля и друго. Преди време, когато имаше едни огромни лихви, мнозина си продадоха апартаментите, за да спечелят от тях. Ами тези хора не помислиха ли как така ще забогатеят тройно, без да са работили. Това е порочно мислене.

А вие как живеете?


- Скромно. Щастлива съм, че работя, пък съм и с максимална пенсия. Но някои колеги са зле. Не се оплаквам, успявам да издържам внука си, който завърши с отличие сценография, но трудно намира работа. Дъщеря ми пък вече трета година е безработна.

Мислите ли, че обществото ни ще се промени, ако примерно цар Симеон влезе в политиката?


- Аз мисля, че ако е умен, а той е много умен човек, едва ли ще се навие на някаква политическа роля. Не съм сигурна, че един толкова фин човек би могъл да се справи с нашите свирепи нрави. А и властта явно разваля хората. Това е много стара истина - спомнете си още трагедиите на Есхил, на Софокъл, че и преди тях.

Facebook logo
Бъдете с нас и във