Банкеръ Weekly

Пари и пазари

ЕВРОПЕЙСКАТА ДИАЛЕКТИКА МЕЖДУ КРИЗАТА И ПРОГРЕСА

Ирландският министър-председател Бърти Ахърн определи новата конституция като фундаментален напредък на Европейския съюз. Това бе едно от многото исторически определения, което заслужава внимание, най-малкото защото по право се полага на домакина. Случи се така, че на Ирландия се падна късметът да бъде този ротационен председател на Европейския съюз, който да акушира раждането на европейската конституция. Определението на Ахърн естествено може да се приеме за нормалното политическо клише, предназначено да даде известно вестникарско обаяние при създаването на символи. А фактът, че Европейският съюз най-после започна реално да се сдобива с основен закон ,вече е символ. Това е безспорно, най-малкото защото показва, че все пак времето за мъчителните спорове около фундаменталния дебат за бъдещето на Европа започва да се изчерпва, както между впрочем и ресурсът за мързеливите компромиси в стратегията на европейската политика. Според един сполучлив коментар, макар че сложният текст на документа едва ли ще накара обикновения европеец да си сложи книгата с основния закон в личната библиотека, Европа вече има носещ фундамент и стабилни рамки за неспокойни времена.Приемането на текста на конституцията, която принадлежи на двадесет и пет държави, е третият по ред стратегически проект в подредената част на Стария континент след въвеждането на еврото и разширяването на съюза. Фактът, че при приемането на текста на европейската конституция има ирландско обстоятелство, може да мине и за една от странностите на политическата география. Или за поредното доказателство за иронията на историята. В контекста на европейския политически манталитет приемането на конституцията под ирландско председателство е пример за диалектиката между кризата и прогреса, съпътстващи Европейския съюз. Така някога се изрази германският външен министър Йошка Фишер по повод на едно европейско събитие с ирландски адрес. Това събитие се случи през февруари 2001 г., когато Европа, изтръпна след като ирландците отхвърлиха с референдум договора от Ница, поляха със студен душ партньорите от съюза и развалиха настроението на кандидатите за членство. Тогава стана така, че отрицателният вот на шестстотин хиляди ирландци можеше да обърка плановете на останалите триста милиона европейци. Във времето между договора от Ница и ирландското препятствие политическа Европа се питаше дали пътят води до политическо обединение със световни амбиции, или до луксозна търговска зона. Приемането на текста на конституцията на пръв поглед слага край на тези въпроси. Това обаче далеч не е така. Въпросите със сигурност ще продължат и липсата на категорични отговори ще преследва трудния процес на ратификация в отделните страни членки. Докато документът не бъде ратифициран - а това се очаква да стане не преди 2007 г. - ще става дума само за един случил се... политически консенсус. Остава окончателният текст да бъде написан, след това преведен и подписан от държавните и правителствените ръководители. После идва ратификацията във всяка от двадесет и петте страни членки. Поне за евроскептичните британци, ирландците и датчаните това ще става с референдум, който крие добре познатите възможни изненади. Референдуми за конституцията обявиха и Испания и Португалия. Скромно доказателство за трудния процес са проведените неотдавна избори за европейски парламент, в които връх взеха евроскептиците, които със сигурност трябва да бъдат приемани много сериозно, за разлика от антиевропейската истерия на жълтата преса, особено на британската. Английският в. Сън написа: Не чуваш ли, Тони? Британският народ не иска никакво обединение. Ти трябваше да отидеш в Брюксел, за да върнеш силата на Великобритания, която тя изгуби в Европейския съюз.... Евроскептичните настроения като тези във Великобритания трябва да се вземат насериозно, най-малкото защото за пореден път те поставят въпроса за пътя на Европа. Естествено един отрицателен вот на англичаните на бъдещия референдум за европейската конституция няма да означава краят на обединена Европа, но със сигурност ще хвърли съмнения за фундамента и стабилните рамки за неспокойните времена. Още на времето Жак Делор, който беше председател на Европейската комисия, предупреждаваше, че Великобритания не трябва да се отчуждава. Коментаторите припомниха следното изявление на Делор: Ние трябва да държим британците в Европа, най-вече заради тяхната демократична традиция. Те имат най-добрите дебати, най-добрите парламентарни комисии и най-добрите (парламентарни) питания към министър-председателя.Предварително доказателство за предстоящите неизбежни трудности стана и борбата за най-важния пост - председател на Европейската комисия. След многото седмици на изморителна надпревара за наследник на Романо Проди първо останаха двама кандидати. Германия и Франция фаворизираха белгийския премиер Ги Верхофстат, а комисарят по външната политика, англичанинът Крис Патън, бе предложен от италианския премиер Силвио Берлускони и настоятелно подкрепян от европейските консерватори. Германия смята, че кандидатът трудно би могъл да дойде от страна, която не е в еврозоната, или, както се изрази германският правителствен говорител, от страна, която не е представена в ключовите области на институциите на Европейския съюз. Великобритания например не е в еврозоната, което означава, че казаното е по неин адрес. Френският президент Жак Ширак пък каза, че кандидатът трябва да е от страна с дълъг опит в европейските дела, който да е работил по всички важни политически инициативи на съюза и особено по европейската единна валута и шенгенското пространство. На тези германо-френски изисквания британският премиер Тони Блеър сухо отговори чрез говорителя си, че сега имаме Европа на двадесет и пет, не на шест, на две или на една страна. Впрочем, Блеър отиде по-далеч. Според него се оформя една нова Европа - Европа, в която Великобритания може да изгражда съюзи и да се чувства уютно. Резултатът бе, че френско-германският кандидат - белгиецът Ги Верхофстат, се отказа от надпреварата. Както се случи и с Крис Патън. Испанецът Хавиер Солана се опита да се включи в битката с мотива, че ще му е трудно да откаже поста председател на Европейската комисия, ако му бъде предложен. Стана така, че един много искаше, друг не можеше, трети не трябваше.

Facebook logo
Бъдете с нас и във