Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЗЛОВЕЩАТА МЕТАФОРА НА БЪЛГАРСКИТЕ СЪЮЗИ

Какво общо може да има между кандидатстването за участие в един военнополитически съюз като НАТО и продажбата на една тютюнева компания като Булгартабак? В последните дни двете бяха здраво вързани от държавните ни мъже в стегнат възел. Е, тогава излиза, е общото е в това, че става дума за български работи. И наистина, поне в масовото съзнание, българските договори като че винаги - и преди, а и сега, са изисквали жертването на повече политически, икономически и държавен суверенитет, отколкото на други страни. А така ли е всъщност?Недоумяващи политолози са настръхнали от тревожното предусещане, че нещо става с това наше невротично застояване на опашката за НАТО. Възпроизвеждайки баснята за лисицата и киселото грозде, вероятно ще се сетим, че нищо добро не ни е донесъл нито един съюз. Защото отпразнуваната миналата неделя независимост от 1908 г. бе координиран, но не и междусъюзнически акт. Както и възвръщането на част от Добруджа през 1941 г. - единствените ни мирни и затова трайни победи.Когато научил за договора, с който Португалия и Испания разпределят всичките територии в новооткритата Америка, английският крал Хенри VII Тюдор гневно казал: Но това го няма в Библията! Като знаем колко много властни императиви съществуват в летописа на международните договори, а ги няма в Библията, този гняв изглежда забавен. А когато деликатно напомнят на граф Ото фон Бисмарк, че са постъпили многобройни петиции срещу разпокъсването на България на Берлинския конгрес, в качеството си на честен посредник между Русия и Англия той отговаря: Господа, събрани сме тук да осигурим европейския мир, а не щастието на българите!. Никой не възразява срещу тази безцеремонност. Но къде по това време има тържество на етноисторически основания в политическата карта на Европа? Гърция още не е присъединила Тесалия, има милион румънци извън Влашко и Молдова, половината от сърбите са под австро-унгарска власт, италианците са се простили със Савоя и Ница. Няма държава Ирландия, но има Черна гора, няма Хърватия и Чехия, но има Андора и Лихтенщайн. Норвегия и Финландия са съответно под шведска и руска администрация. След кръвопролитна революция от 1848-1849 г.доскоро потъналата в кръв Унгария възстановява държавност едва при Аусглайха от 1867 г., а Полша и Латвия са само географски обозначения. От времената на европейската Вестфалска система през 1649 г. всички договори са насочени към световния хегемонизъм и точно по този начин го създават и заздравяват! Към падналите и победените милост няма. Независимо дали те присъстваха на конгресните преговори, или не. Само страхът от френската болест от 1789 г. пощади териториалната ампутация на Франция в края на Наполеоновите войни. Всичко се диктуваше от победителите! След разгрома на Русия в Кримската война през 1856 г. на Русия се отнемаше правото да строи крепости и да притежава бойни кораби в Черноморския басейн. Смесени съюзнически комисии следваше да контролират чрез собствени инспектори на място изпълнението на тези клаузи - мярка, неприложена дотогава към нито една бяла сила. Това демонстративно и високомерно унижение засили недоверието на руснаците към европейския Запад. Тайният договор между Сърбия и Австро-Унгария от 1881 г. е толкова позорен, че е скрит от сръбското обществено мнение. Но тъкмо този договор после спасява Ниш и Белград от българското настъпление във войната от 1885 година. Тежки наказания за победените бяха фиксирани и във Франкфуртския мирен договор от 1871 г. и в руско-японския в Портсмут през 1905 г., които бяха облечени в юридическа форма чрез унизителен церемониал. Те бяха упражнявани и на лична, битова основа. До 1908 г. българският дипломатически представител стоеше в протоколния списък в групата на представителите на автономните области като Египет, Ливан, Сирия, Крит и Бавария, а не заедно с останалите независими държави. По неписаната европейска конституция всяка новопоявила се държава следва да се признае само с общо съгласие. Нейните размери трябва да са съобразени с т.нар. европейски концерт, а не с етническия обхват на нацията. Всъщност със стратегическия и военнополитически ефект от владението на една или друга териториална единица. Мъчителна и тежка депресия, често генерираща невроза, връхлетя със сянката си психологията на българското политическо мислене. Нейната интимна същност може да бъде вградена кратко в понятието договорен синдром. Берлинският договор от 1878 г. открива тази събитийна верига, за да завърши през февруари 1947 г., когато въпреки всичко бяхме обявени за агресори. Всички те предизвикват угнетяващо чувство за несправедливост или недостатъчност. Когато на 11 ноември 1918 г. в Компиенската гора във Франция се слага краят на Първата световна война, политическата воля на победителите е ясно изразена. Тя е основана на принципа vae victis - горко на победените - метод, винаги прилаган в такива случаи. Откритата в двореца Фонтенбло на 18 януари 1919 г. Парижка мирна конференция се разправя с победените поотделно. Между загубилите няма ненаказани, независимо какъв е приносът им във войната и с какви мотиви участват в нея. За нас е отреден договорът с название Ньойски... Остава ни само да спорим къде пада ударението и с какво и се пише тази зловеща дума... А после настъпва горчивият закъснял ревизионизъм, чиито благородни мотиви могат да ни поведат по странни пътища. Няма защо да крием - популярността на Хитлер нарастваше не само заради социалната му демагогия, а най-вече поради решителния му стремеж към отхвърляне на позорната за германците Версайска система. Немците в Судетите одобряваха тази политика не защото обичат нацизма. Тази тенденция започва веднага след приключването на Всесветската война през 1918 г., която още не бе назована Първа световна....Вероятно никога няма да бъде установено дали Александър Стамболийски е счупил перодръжката, с която принудително е подписан омразният Ньойски договор Тази оспорвана сцена има силата на назидателна метафора. Счупена ли е наистина перодръжката? Дали наистина ще настъпи позитивен край на нашите прибързани решения, на повтарящите се синкопи на нашите национални нещастия. Заради късогледството, маниите и глупостта на държавните ни водачи плащат поколения напред. Тази разплата не се простира само до териториални ампутации, но и с налагането на безизходна съдба, където надеждите за мирна ревизия на очевидни несправедливости избледняват и стават все по-далечни.Ако има смисъл в нашите поражения през миналия век, той се концентрира в мъжеството за преодоляването на една историческа романтика, която ни пречи да мислим. Без да се отказваме от нищо в нашата историческа значимост и историческа принадлежност. Тогава, вместо горчиво да се вайкаме от договорни наказания, вместо да се гневим на Дизраели и Клемансо, по-добре е да правим така, че вече да не се нареждаме отново на губещата страна, а после трескаво да търсим документи за нашата праведност. Престъпното безумие - термин, измислен от самите нас, за да окачествим поведението си по време на външнополитически изпитания в миналото, не бе мотивирано толкова от партийни страсти, външни внушения и предпочитания, финансови жестове и кариеристичен трепет. То просто бе осъществено поради най-обикновена глупост. Значи наказвани са не само победените. Най-често се наказва глупостта!

Facebook logo
Бъдете с нас и във