Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЗЛЕ СМЕ, ЗАЩОТО НЕ ЩЕМ ДА СЕ ОПРАВИМ

Колкото повече лежим, похапваме и пийваме, чествайки безкрайните празници през януари, толкова повече заприличваме и физически на жабата от вица, която се разчекнала, защото не знаела къде да застане: дали при красивите или при умните. Та и ние сме така, разчекнати от преходи и исторически епохи, с единия крак в Европа, а с другия - в Анадола, абсолютно неспособни да разрешим дилемата: пари или мързел, дълбоко убедени, че заслужаваме само най-доброто и дори че сме изразителите му. В замъгленото от алкохолни изпарения и самозаблуждения наше съзнание се е оформила с години и столетия една удобничка представа, зад която не спираме да се крием. Представата, че всеки сам по себе си е уникален талант, но онова, което ни пречи, е групата. То историята тъй и сочи - станат ли българите повече от един, не очаквай нищо добро, само съсипия.Затова постоянно възлагаме надежди и очаквания някой друг да ни оправи. Сега наред са европейците - да дадат, както спомена министър Паси, по 100 000 евро на ден на нашето правителство. Петнадесет дни, милион и половина в нашия джоб. По-нататък всеки сам може да пресметне, като вземе календарче и калкулаторче, ако не го мързи. А да смятаме чуждите пари нас, българите, не ни мързи. Доста извратено мислене, достойно за извратено съзнание. Нормалното би било да си поговорим колко и каква точно работа трябва да свършим, за да получим парите, положението и самочувствието на европейци. Питаме ли се понякога кои са важните неща, за които трябва да мислим и говорим като нация? Всяка нова година започваме с много пожелания и много опиянение (в буквалния смисъл на думата), но всеки път сме все по-силно разочаровани и недоволниОт какво всъщност? Защо не сме готови, за разлика от жабата, да признаем, че нито сме красиви, нито сме умни? Защо се паникьосваме само от идеята, че не сме нито работливи, нито талантливи, нито уникални? Дали не би помогнало, ако приемем, че сме просто хора, като всички останали нации, и пътят към успеха и парите е единствено в това да си свършим работата. Докато сме в света на фалшивите илюзии, като че ли е естествено реалният свят да ни изглежда кошмарен. Тук, за наше съжаление, действа една доста неприятна закономерност: колкото по-фалшиви стават илюзиите ни, толкова по-лоша за нас е реалността.През настоящата година се очертават нови заблуди, които ще сгъстят черните краски на действителния ни живот. Първата от тях е, че искаме промяна. Темата за промяната се активизира винаги, когато политиците имат желание за власт. И ако трябва да перифразираме, политиците искат промяна, но за да я получат, трябва да ни убедят, че ние я искаме. Истерията около прокуратурата и съда, мухлясалите ходове с подслушването, измисленото напрежение около проблема за промяна в конституцията са все събития, които трябва да ни убедят, че така не можем да продължим да живеем, че нещо трябва да се промени. Какво ли? Ами просто да дадем на друг власттаНяма значение как и защо, важното е да се преразпределят ресурсите. Зомбирането ни е пълно, защото иначе щяхме да си дадем сметка, че най-съществената промяна вече се е състояла. България необратимо върви към състояние, което ще ни лиши от всякаква възможност да сме самостоятелни. Със загубата на битката за Козлодуй българите загубиха не просто енергийна самостоятелност, а доста по-символната битка за икономическото си развитие. Защото и децата знаят, че енергетика се развива там, където се развива производство. В България ще се развиват услуги и затова няма нужда от енергетика, характерна за индустриалните държави. И това е само върхът на айсберга, защото услугите означават, че България няма нужда и от това висше образование (разбирай и от образованите си младежи), с които днес все още толкова се гордеем. Сервитьорите и техниците нямат нужда от умения на програмисти, както и за ваксаджията най-важното няма как да е развитието на културата. Втората заблуда е, че искаме сигурност. Как иначе да наречем факта, че не си говорим за най-важните факти, свързани със сигурността ни - войната в Ирак, кризата в Македония, промените в Турция. Не се ли заблуждаваме, като оставяме да фокусират целия ни умствен капацитет върху поредното мафиотско разчистване на сметки, вместо да превърнем в основен проблем факта, че децата ни употребяват наркотици от четвърти клас. Потресаващи са данните, когато ги погледнем. Още по-страшно е обяснението на самите деца, че наркотиците са бягство от живота. Защото не е единствено изтичането на мозъци, което проблематизира развитието на България. Далеч по-унищожително ми се струва явлението самоотравяне - физическо и психологическо, на българската нация. Кого заблуждаваме, че се интересуваме от сигурността си, когато постоянно отказваме да се грижим за правата си - по отношение на здравето си, образованието си, работата си. Може би звучи параноично, но за мен сигурността ни свършва в момента, в който се съгласяваме да сме осигурени на минимална заплата, само и само да получаваме повече пари в брой. Защото приемайки да живеем ден за денние практически се отказваме от сигурността на своето бъдеще. Третата заблуда е най-нелепа, защото е заблудата, че искаме по-добър живот. Не е толкова важно дали сами себе си лъжем, или оставяме да ни лъжат политиците. По-важното е, че резултатът е един и същ - мислим си, че се стремим към по-добър живот. Странното е, че си вярваме най-искрено. Докато същевременно правим всичко, за да не го постигнем: говорим, вместо да работим; критикуваме, вместо да предлагаме решения; чакаме, вместо да искаме; недоволни сме, вместо да контролираме. Ние дори не знаем какво се крие зад фразата по-добър живот. Повече пари? Повече възможности? Повече ред или повече свобода? Щом все още идеята е специфична за всеки един от нас, следователно нямаме представа като народ към какво точно се стремим. Вероятно някой ще възрази, че нещата са съвсем прости - искаме живот като този на европейците. Само че чий живот по-точно искаме - на французите, на италианците, на португалците или на немците? Искаме ли наистина живота им заедно с труда, отговорността, данъците и т.н. Или искаме само нивото на заплатите и възможността да харчим повече пари? Ако е второто, никога няма да имаме европейския стандарт и следователно всички приказки, че целта ни е по-добрият живот, са чиста манипулация. Новите заблуди неизбежно ще донесат нови проблеми през годината. Затова е лесно да предвидим, че месеците преди предстоящите избори отново ще са пълни с познатите простотиино няма да осигурят Избор. Ясно е, че докато на повърхността политиците се боричкат яростно с най-различни компромати, на дъното хората ще им гледат сеира, но ще остават скептични и все по-недоволни и отчаяни. Едва ли може да се постигне и промяната, защото да промениш нещо, означава да знаеш точно какво променяш и точно в какво искаш да го промениш. Такова знание в обществото ни липсва. Ние си живеем като в приказката, в която баба Яга казва на героя - отиди не знам къде, донеси не знам какво и ще получиш принцесата за жена. И ние хал хабер си нямаме какво точно, как и защо искаме, но крайната цел ни е известна - да сме по-добре. И нищо не е в състояние да ни спре по този път, който води наникъде - нито грозотата, нито злият нрав, нито простотията на принцесата. Защото сме концентрирани върху символиката на женитбата с принцесата, но не и върху практиката на семейния живот. За разлика от европееца, който мисли основно за ежедневието, ние все още сме затънали в света на идеологемите и митовете. Това състояние трудно се променя и може би затова предстоящото ни изглежда като дежа вю - видяно и дори преживяно. Единствено оптимистичен е песимизмът ни. Защото е доказателство за нашата нормалност. Лудостта се радва на унищожението, докато нормалността страда от липсата на съграждане.

Facebook logo
Бъдете с нас и във