Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЗАРАДИ БЪДЕЩЕТО ДА СЕ ГОТВИ СЛЕДВАЩИЯТ

Нито един от локалните военни конфликти през последните десетилетия не е предизвиквал толкова остри и противоречиви реакции, както военната акция на САЩ и съюзниците й в Ирак. Вярно е, че американската намеса в Югославия и Афганистан също предизвика негативни реакции, но сега мащабите на съпротивата - както в широката общественост, така и сред политическите кръгове - са други. Затова и позицията на българското правителство изглежда по-уязвима и по-непопулярна, дори сравнена с времето на Косовската криза.Във въздуха се носи подозрението, че в тази война има нещо повече и по-тъмно от обявената позиция, че разликата между официалната провоенна пропаганда и реалностите е твърде драстична. Най-вероятно е така: едва ли режимът на Саддам Хюсеин има потенциал да представлява кой знае каква ужасяваща заплаха за международния ред и сигурност. Едва ли и контролът над иракските въоръжени сили е чак толкова невъзможен с мирни средства. Може би за първи път в най-новата история очевидната непосредствена военна цел е премахването на един диктатор: в Косово все пак имаше реален и остър междуетнически конфликт, в страната на талибаните все пак реално съществуваха терористични бази. Сега американците воюват, за да променят политическото управление на Ирак, а всички други аргументи в подкрепа на войната изглеждат като съшити с бели конци.Ако наречем нещата със собствените им имена, ще трябва да кажем, че сме свидетели на американска военна агресия в Ирак, подкрепяна от група сателитни страни, между които и България. И целта на тази агресия е премахването на режима на Саддам Хюсеин и замяната му с друг, по-послушен. Това е акция, която безцеремонно погазва политически ценности като национален суверенитет и право на национално самоопределение, без чието зачитане доскоро просто не можехме да си представим какъвто и да е ред в международните отношения. Затова са прави онези наблюдатели, които съзират в тази военна операция заплаха за съществуващите принципи на международните отношения.Мисля, че точно за това става дума. Администрацията на Буш с действията си показва, че не желае да се съобразява, дори формално, с тези принципи и си присвоява правото да решава съдбите на други народи и режими съобразно собствените си разбирания и интереси. Това се усеща и то буди изключително остро недоволство, дори сред традиционни съюзници на САЩ. Защото още отсега е възможен въпросът кой ще е следващият режим, на който предстои да бъде обект на американска военна агресия. Северна Корея? Куба? Не знам, но до 2005 г. ще разберем, бъдете сигурни. Убеден съм, че подобна гледна точка би се възприела от непредубедения читател като крайно антиамериканска. И аргументите в подкрепа на американската позиция ще бъдат търсени в посоката и по начина, по който ги представя и пропагандата на САЩ: в демонизирането на политическия образ на Саддам Хюсеин и преувеличаването в максимална степен на, общо взето, мнимата глобална иракска военна заплаха. Мисля си обаче, че има и други аргументи в подкрепа на американската позиция и те са истински сериозните. Накратко: в ХХI век националният суверенитет не е ценност и трябва да бъде ограничаван, защото иначе човечеството трябва да търпи режими чудовища. Правото на национално самоопределение също не е ценност, защото няма нищо по-лесно от това да манипулираш политически една нация, ако притежаваш безконтролна власт. (Случаят Саддам Хюсеин). Съществуващите принципи, регулиращи международните отношения, са остарели и неефективни. Рано е да се каже, но мисля, че живеем във век, който ще отрече и нацията като ценностИ националната държава. Поредицата военни разправи на най-мощната в икономическо и военно отношение страна в света с локални диктаторски режими, освен всичко друго, онагледява една неизбежна криза на ценностите в международните отношения. Без кой знае какво преувеличение наистина може да се каже, че САЩ нямат външна политика. Те разглеждат всеки международен проблем като свой. 11 септември 2001 г. само катализира тази тенденция, показвайки колко глобални могат да бъдат заплахите за вътрешната сигурност и колко изпразнено от съдържание е традиционното разделение между външна и вътрешна политика.Всъщност това вече се е случвало - в Европа през ХVII-ХVIII век, когато са се образували националните държави в модерния смисъл на думата. Ако искаме да се ориентираме накъде върви светът, си струва да обърнем внимание на онзи дълъг и болезнен период, когато суверенитетът на феодала - абсолютна ценност в средновековна Европа - е бил непрекъснато ограничаван и изпразван от реално съдържание. Най-напред с по-грубите средства - войни и пряко насилие, после - и с по-рафинирани. За да се стигне до момента, в който самият суверенитет е престанал да бъде ценност.Живеем в дивашкия период от процеса на създаване на световно човечество, в който светът постепенно се централизира под хегемонията на икономически и политически силните. Този процес не е измислен от Буш и сегашната американска администрация и няма да спре, когато тя си отиде. Съвсем скоро тема на деня в международните отношения ще е необходимостта от наднационален контрол над националните държави, от наднационални институции (но не с координиращи функции, като ООН), право и репресивни органи. Сегашната политика на САЩ илюстрира волята и готовността да се поеме по този път, и именно в това е нейната сила. Дали и доколко това подхранва някакви специфични национални политически илюзии, не е толкова съществено - може да се появи видимостта, че една нация управлява светано това е само част от прехода към свят, в който няма място за независими нации.Затова си мисля, че американците са прави - локалните проблеми трябва да бъдат решавани централизирано. Просто такъв е духът на нашето глобализиращо се време. Саддам е отвратителен диктатор и трябва да си ходи - по същата логика, по която лошият кмет трябва да бъде сменен от централната власт. И понеже няма легитимни начини за това, ще стане чрез сила. Това е донякъде зловещо, защото гинат невинни хора, но проблемът е именно в липсата на легитимни начини. В цялата работа сигурно играят и икономически лобита, и петрол, но не това е основното. Тъкмо затова смятам, че българското правителство постъпва правилно, като подкрепя безусловно военната операция в Ирак. Може би имаме основание да се чувствуваме леко унизени от това, че не водим независима външна политика, но по-същественото е не че играем по свирката на силните на деня, а че заставаме зад привидно циничната, но прагматична и, според мен, правилна гледна точка. И тя е, че когато става дума за премахване на самозабравили се диктатори, всички средства са позволени. Когато светът стане достатъчно цивилизован, за да легитимира ефективно средствата, с които да ги премахва, нещата ще се променят. А дотогава - да се готви следващият.

Facebook logo
Бъдете с нас и във