Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЗА КРИЗАТА В БАГДАД, В НЮ ЙОРК И В СОФИЯ

България зае печеливша позиция в международния дебат за кризата в Ирак. Това е масовата интерпретация на политици и експерти, които през изминалата седмица за първи път се опитаха да обяснят пред обществото българската позиция. На 7 февруари Народното събрание взе решение, че страната ни подкрепя планиране на военни действия срещу Ирак, с което на практика застана зад искането на САЩ. Но както често се случва у нас, оказа се, че България има две официални позиции, които далеч не съвпадат - едната на парламента и правителството, а другата на президента и БСП. Това даде възможност на западни политици с насмешка да коментират, че страната ни дава по половин глас за двете противоположни гледни точки, с което разпределението на силите в Съвета за сигурност на ООН ставало 11.5 на 3.5. ОбяснениетоДокато се случваше цялата тази история, българите така и не разбраха какво точно става, а медиите се чудеха как да интерпретират многопосочните сигнали, пристигащи от държавните институции. Малко хора схванаха каква е точно позицията на правителството, но още по-малко - от какво е продиктувана тя. Както се изразиха експертите, заетата позиция не беше разказана на обществото. Не беше дадено никакво обяснение на българите, защо те трябва да станат част от този на пръв поглед доста далечен конфликт. С една дума, никой не си направи труда да убеди гражданите за какво ще воюва България. А се оказа, че това не е никак трудно. Председателят на парламентарната Комисия по външна политика, отбрана и сигурност Станимир Илчев вярва, че България води война за нов международен статус. Според Илчев най-близката характеристика на този статус е членството в НАТО, а след това и в Европейския съюз. Едва след като постигне тези цели, твърди председателят на парламентарната комисия, България ще може да си позволява по-еластични позиции в подобни кризисни моменти. Очевидно според държавниците, в момента страната ни не може да си позволи нито да води кой знае какви преговори, нито пък да лавира между различни партньори. Външният министър Соломон Паси също твърди, че позицията на България е съобразена с националния интерес, но не се впуска в обяснения какво точно трябва да се разбира под национален интереси. Въпреки това обаче за тази част от публиката, която следи изявите му, изглежда достатъчно ясно, че външният министър също има предвид стремежа на България към членство в Северноатлантическия алианс. Явно формирането на българската позиция и отговорът, който страната ни даде на искането на САЩ на 7 февруари, са мотивирани най-вече от желанието след година България да стане реален член на НАТО. Това съвпада и с досега водената от управляващите външна политика, в която те винаги са поставяли като приоритети интегрирането ни в пакта и в Европейския съюз. ОценкитеТях, както обикновено става, ще ги раздава историята. Днес и най-далновидният политик не би могъл да бъде сигурен как ще се развият събитията. В крайна сметка обаче именно целесъобразността прави разумно едно държавно решение. Заради това и по-голямата част от анализаторите, независимо дали оценяват ситуацията от ляво, като Андрей Райчев, или пък от дясно, като Стефан Попов, коментират решението на правителството и парламента за адекватно и поне до този момент изглеждащо правилно. В подобни кризисни моменти, богати на съображения и нюанси, е трудно да се окачестви категорично като правилно или неправилно всяко решение. Въпреки това, твърдят експертите, според очакванията за развитието на кризата българските политици имат трудната задача не толкова да печелят ползи, което изглежда невъзможно, колкото да се стараят да контролират вредите. Така или иначе, за България най-добре би било да няма нито война срещу Ирак, нито криза в евроатлантическите взаимоотношения. Според социолога Андрей Райчев, най-неподходящото мислене в този момент би било да се самозалъгваме, че страната ни може да остане извън създалата се нова международна ситуация. Нагласа, която за съжаление не е чужда на обществото ни и отговорност за това носят отново политиците, защото не си направиха труда да обяснят случващото се в Брюксел, в Ню Йорк и в Багдад. Политологът Иван Кръстев отива още по-далеч в обвиненията си към държавниците. Той твърди, че иначе адекватната позиция на страната ни е била защитена от политиците с неубедителни, дори обидни аргументи. Кръстев намира, че свеждането на основанията на страната ни да заеме страна в конфликта до връщането на прословутия иракски дълг прави дебата за кризата прекалено тесногръд и провинциален. Но това пък, от друга страна, си е същностна характеристика на българското общество, така че едва ли е много далновидно да очакваме, че точно в този момент то ще надскочи себе си. А политиците, от една страна, са изкушени да се съобразят с това, а от друга, са си и част от същия проблем. За Саддам и за БългарияТова, което изглежда важно в този момент, е все пак някой от управляващите да признае, че кризата с Ирак отива далеч отвъд Багдад. Може би Саддам е името само на нейното начало и обществото ни тепърва ще трябва да свиква или по-точно да се научи да взема подобни решения. За тази цел обаче някой ясно трябва да разясни отправните точки на все още новата за българина координатна система на международните отношения. За съжаление външните връзки на България все още се разглеждат в елементарната ос Русия - САЩ. Задължение на политиците е да изпратят това тълкувание в историята.Някои анализатори твърдят, че в историята трябва да отидат и други наредени двойки. Като война - мир например, защото характерните за времето конфликти не са типични междудържавни сблъсъци. И както останалите, така и нашето общество ще трябва да се подготви да живее в условията на постоянно напрежение и заплаха - състояние, в което се намират американците от 11 септември 2001-ва насам. От тази гледна точка изключително дипломатично и далновидно изглежда поведението на българския премиер Симеон Сакскобургготски, който до последно отказа да идентифицира българската позиция с някой от полюсите в спора за и против военна намеса в Ирак. Много политици и у нас, и в чужбина останаха раздразнени от липсата на категоричност в изказванията му, но след изготвянето на обща декларация на Европейския съюз стана ясно, че случайно или не, водената от него линия еднакво добре съответства едновременно на общото решението на съюза и на решението на Комитета за планиране на отбраната на НАТО, които иначе изглеждат трудно съчетаеми. В този контекст по-разбираем изглежда и оптимизмът на председателя на парламентарната Комисия по външна политика, отбрана и сигурност Станимир Илчев, според когото с решението си от 7 февруари България е доказала, че умее да консолидира националния интерес, да изработва единна политическа позиция, да я формализира в институциите и да я разтълкува пред партньорите си. Въпреки задоволството си обаче Илчев не скри, че съществува сериозен проблем с президента, който се съобразявал не толкова с националните интереси и необходимости, а с очакваното посещение на руския президент Путин. Илчев коментира нежеланието на държавния глава да свика задължителния в подобни ситуации Консултативен съвет за национална сигурност, където да бъде изслушана готовността на службите, като отказ на Георги Първанов да помага на парламента и правителството. Шефът на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред Владимир Дончев също даде да се разбере, че управляващите са разочаровани от поведението на Георги Първанов. Засега президентът обаче запазва мълчание.

Facebook logo
Бъдете с нас и във