Банкеръ Weekly

Общество и политика

ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧУВСТВАТА

Освен всичко друго Саддам Хюсеин предизвика и подсъзнанието на международната политика. Оказа се, че границата между емоцията и рациото в света на дипломацията е толкова тънка, че доказани политици от световната сцена започнаха да я прескачат без особени задръжки. Най-податлив или поне пръв прескочи границата на добрия тон американският министър на отбраната Доналд Ръмсфелд, когато набързо раздели Европа на стара и нова и предизвика политическия гняв на европейските съюзници. Не мина много време, за да се разбере, че военната дипломация на Ръмсфелд има някакво сходство в характерите даже с изтънчената френска дипломация. Френският президент Жак Ширак заплашително размаха пръст на кандидатите за членство в Европейския съюз и в прав текст им каза, че приемането им в европейското семейство е поставено под съмнение заради проамериканската позиция по въпроса за Ирак. Стилът който не е с нас, е против нас се приписваше само на Вашингтон, но очевидно не е чужд и в Европа. И Вашингтон, и Париж на практика погазиха едно основно дипломатическо правило, което гласи, че който иска респект, трябва да дава възможност не само и единствено за собственото си пълноценно участие в решаването на даден проблем. Чешки коментатори даже отидоха по-далеч, като сравниха изказването на френския президент Жак Ширак с духа на Леонид Брежнев и с доктрината на ограничения суверенитет. Уинстън Чърчил е казал нещо поетично в Ялта през 1945 година. Точното му изречение звучи така: Орлите трябва да оставят и по-малките птички да пеят. Източна Европа има голямо основание да бъде стресната, защото в подсъзнанието си водещите в световната политика отново я прекроиха. Години наред след рухването на Берлинската стена битуваха различни понятия за политическата география. Западна и Източна Европа, Западна, Централна и Източна Европа. После се появиха термините Югоизточна Европа, Западни и Южни Балкани и т.н. Сега в Америка говорят за стара и нова Европа, а в Европа на френски език се изказаха за източната й част като за Далечния изток на Стария континент. Има нещо вярно в абсурда, че през 2003-а сбъркаха НАТО с Варшавския договор, а Европейския съюз със Съвета за икономическа взаимопомощ. В реалността очертания доби още една, по-сериозна граница - тази между Северна и Южна Европа. Не може да е истина, че позицията на Мадрид и Рим, стари членове на Европейския съюз, в подкрепа на Вашингтон е само грешка, а позицията на Варшава, Букурещ или София е непростима грешка. Общата външна политика и политиката за сигурност на Европейския съюз очевидно все още е въпрос на бъдещето най-малкото заради това, че Европейският съюз не е федерална държава с централно правителство. Освен всички дефекти, забелязани в развитието на общата европейска външна политика и политиката за сигурност, очевидно има повреда и във фундамента. Европейският съюз за пореден път изненадващо се споразумя за обща позиция за Ирак, но това не скрива проблема. Както коментира един германски вестник, изненадващото споразумяване в Европейския съюз за обща позиция по иракската криза прилича на поведението на слонове в стъкларски магазин. В един момент те уплашени се спряха, когато видяха, че са на път да потрошат всичко в общия европейски дом. Чърчил е донякъде прав в наблюдението си, че в решаването на международните проблеми освен орлите трябва да пеят и малките птички. Казал го е по друг повод и в друга ситуация. Това обаче, което не се променя, е простият факт, че... орлите не пеят. В бързината, с която се развиха дипломатическите процеси, става все по-очевидно, че отношението към кризата с Ирак става мярка за международни отношения. Първо, тя показва, че светът не само е свидетел на най-зрелищния сблъсък между политика, икономика, интереси и принципи, но е и неподготвен за него. Второ, този сблъсък извади на показ големите пукнатини в настоящето на НАТО, в представата за бъдещето на ЕС и за възможностите на ООН. Трето, стана огромно предизвикателство за общата европейска външна политика. Дотолкова, че да докара на испанеца Хавиер Солана усещане за пенсия. НАТО, на която Солана беше шеф, има проблеми заради грешки на съюзниците и от двете страни на Атлантика, а Европейският съюз - заради създаването на лагери вътре в него (Франция и Германия срещу Великобритания, Испания и Италия). Както и заради различни представи в отношението към Съединените щати и към страните кандидати за членство. Сегашният генерален секретар на НАТО Джордж Робъртсън, принуден от обстоятелствата, заявява, че бяха нанесени щети на доверието към нас, на отношенията между Съединените щати и страните (Франция, Германия, Белгия), които блокираха процеса. Това беше доста особен конфликт, в който доминираха прекалени емоции за Ирак. Коментатор на в.Либерасион сполучливо отбеляза, че казусът Ирак послужи като индикатор за кризата и разкри, както никога до този момент, неща, които нееднократно бяха отбелязвани. Европа е едновременно фракция на западния свят и автономен полюс. Сред държавите членки има такива, които са повече западни, отколкото европейски, и такива, които са повече европейски, отколкото западни. На практика в тази ситуация Източна Европа бе принудена да застане между тях и вместо тях да търси отговори под командата: Който не е с нас, е против нас. В по-неудобна ситуация младите демокрации не са изпадали. За първи път в следвоенната история те са сред вихъра на неидеологически конфликт на интереси между доказани демокрации. Сложността за техните решения идва и от факта, че май в момента никой не се интересува от техния конкретен исторически опит, от тяхната конкретна военнополитическа ситуация и, най-неприятното, от техните интереси. А това е непростима и много опасна грешка.През май 1942 г. в Белия дом се срещнали двама мъже - домакин бил американският президент Теодор Рузвелт, а гост Вячеслав Молотов, съветският министър на външните работи. Молотов бил за първи път във Вашингтон и за всеки случай носел пистолета си. Даже го държал под възглавницата си в стаята за гости. Това, което е останало за историята, е следният разговор. Рузвелт казал на Молотов: След войната Съединените щати, Русия, Англия и може би Китай трябва да поддържат реда в света и да наложат разоръжаване по пътя на инспекциите. Причината, която изтъкнал за тази идея, била неспособността на малките държави да се защитават срещу силни агресори. И затова трябвало да останат невъоръжени. Ако някоя наруши забраната, просто щяла да бъде бомбардирана. Сталин приел изцяло предложението. Само дето на власт в Америка дошъл човекът от Мисури - следващият президент Хари Труман, който имал по-различни представи за стратегически баланс. Предложението на Рузвелт и готовността, с която Сталин го приел, е нормално за следвоенните условия на миналия век. Драматичното е, че новият високотехнологичен век все още не предлага алтернативата. Все още тези, които вземат решенията, са далеч от разсъжденията в интелектуалните салони на Европа и Америка. В продължение на много години Западът провеждаше т.нар. политика на отворената врата. Точно сега, след като източноевропейските страни бяха поканени да пристъпят прага, се заговори за брюкселска Европа и вашингтонска Европа. Сиреч, изненадващо се разбра, че става дума поне за две врати. Няма по-невралгична точка за нова Европа от темата за разширяването. Взаимната свързаност на двата процеса - разширяването на НАТО и на ЕС, бе вменявано на кандидатите за членство като постулат, който изглеждаше непоклатим. Поне така беше до момента, в който бе прескочена границата на подсъзнанието на политическа Европа и на политическа Америка. В това подсъзнание очевидно са дремели различни представи за войната и мира и за съответствието им с националните интереси. Очевидно е, че НАТО трудно ще се върне към предишното си състояние, както твърди Крис Донъли, специалният съветник на генералния секретар на пакта лорд Джордж Робъртсън. Но е абсурдна и представата, която лансира Збигнев Бжежински - че НАТО може да бъде заменена от някакъв нов тип коалиции с неевропейски държави като Русия, Индия или Израел. Абсурдно е, защото едва ли Ирак е толкова сериозен световен проблем, че да е повод да се слагат нови въображаеми граници между Съединените щати и Европа или да се променя географията на Европа. Френският роман заема голяма част от историята на западноевропейската литература. Така както френската дипломация солидно присъства в историята и настоящето не само на европейската, но и на световната политика. В този смисъл, за да не се погазват основни правила на дипломацията, добре е политиците и в Европа, и в Америка да си препрочетат френските романисти и особено изключителния роман на Гюстав Флобер Възпитание на чувствата. Иначе на тънката граница между емоцията и рациото могат да се появят други граници, а после и стени.

Facebook logo
Бъдете с нас и във