Банкеръ Weekly

Общество и политика

ВРЕМЕТО Е ЛИМИТИРАЩ ФАКТОР В СТРУКТУРНАТА РЕФОРМА

Никола Николов, председател на парламентарната икономическа комисия


Лично аз нямам притеснения по отношение на структурната реформа в страната. Въпросът е обаче този проблем да се разглежда сериозно, в контекста на това, че реформата се предприема в условията на Валутен борд, който прави българската икономика част от световната глобална икономика. Необходимо е да се съревноваваме с другите, и то при фиксиран валутен курс, което пък означава, че нашите предприятия очевидно трябва да имат по-голяма ефективност, по-ниски данъци и такси, които да ги направят конкурентоспособни.


Ако имам някаква тревога, то е, че не се справихме с времето. Просто всичко трябваше да стане много по-рано и много по-бързо. Смятам, че и сега времето е лимитиращ фактор в структурната реформа - времето и синхронът. Защото е едно да има безработица, когато е върната земята и имаш възможности за прехрана, и съвсем друго, когато няма такива възможности. Ето например този синхрон според мен все още липсва.


Приватизацията не е самоцел. Тя безспорно трябва да създаде заинтересован собственик и всяка форма на раздържавяване, която води до това, е добра. Не подкрепям съмненията, че и след приватизацията нещата не вървят добре. Напротив, не вървят онези предприятия, които не са приватизирани. Примерите са в химическата промишленост - Химко - Враца, Агрополихим - Девня, и останалите дружества от отрасъла. Агрополихми стигна до продажба за 1 долар, трупайки загуби, и поради обективно създалото се неизгодно пазарно положение. Ето защо твърдя, че при фиксирания валутен курс българската икономика става много зависима от всички глобални процеси в света. Безспорно е, че ако Русия е на прага на банкрута, и България ще е в затруднено положение. Азиатската криза отблъсква от нас малките и средните инвеститори, които се уплашиха от развитието на нещата в Азия. Войната в Косово също дава своето отражение върху икономиката ни - това са все фактори, които не зависят от нас и които са утежняващи.


Отново ще повторя, за мен основният фактор в реформата е времето. Това е борбата на всяко организирано общество.


ВАРИАНТЪТ НА ЗАГИВАНЕТО ИМА АЛТЕРНАТИВА


Бело Белов, генерален директор на Химимпорт


Химическата индустрия в момента се ограбва от приватизационните фондове. Това е положението. А колкото до Химимпорт - правим каквото можем. Инвестирали сме 3 млн. щ. долара за суровини, необходими на химията и от три месеца чакаме тези пари да ни бъдат издължени. Кой е дал на този отрасъл за 3 млн. щ. долара и още 3 385 000 000 лв. - пари, необходими за производството на Нефтохим, на торовите заводи, за пластмасовата, каучоковата индустрия и т.н.?


Всичко, всяка една партида, която Химимпорт внася в химическия отрасъл, не се плаща минимум по два месеца. От два месеца до пет години. Видахим например от пет години имаше да ни дава 3 млн. щ. долара. Сега са останали милион и двеста. Всъщност най-тежко е положението именно във Видахим и в торовите заводи. С различни комбинации, със съдействието на чуждестранни фирми успяваме да реализираме на външния пазар продукцията на българската тежка химия. Цените падат, а малко от нашите производители са запознати със сегашната конюнктура на международните пазари. Появиха се нови мощности в света и станахме много продавачите. Сега аз оферирам две карга, но не ми ги дават българските заводи - продавам руски торове, украински, каквито намеря.


Спасяването на химията при тази ситуация е в ръцете на правителството. То трябва да гледа държавнически на проблема. Какво означава пазарна икономика, ако правителството е аут от нея? То може да помогне, или поне да се опита да реши някои проблеми на химическите заводи. Защото Плама - Плевен, е правителствен въпрос, торовите заводи - също. Никой не казва какъв е проблемът газът да не влиза на временен внос в страната, за да не струва на торовите заводи прескъпо с митата, с ДДС и т.н. Тогава продукцията им ще е по-евтина, но предприятията ще реализират печалба. Някой все пак трябва да се сети, че вместо Булгаргаз да печели 11% от синьото гориво, държавата ще спечели повече от данъците, които ще дойдат от печалбата на торовите заводи. Защо например Хардланд можеше да внася същия суровинен източник като временен внос, а сега държавата не разрешава на самите заводи да си го доставят при такъв режим? Така тя ще им даде шанс да отдъхнат, да изнесат продукция, да спечелят и 40% от тази печалба да отиде в бюджета. Днес какво се получава - заводите не поемат газ за консумация, не произвеждат, не печелят, а загиват. Алтернатива има, но никой не се сеща за нея и може би умишлено не се сеща, та заводите съвсем да фалират.


Що се отнася до т.нар. приватизационни химически хитове, аз още преди четири месеца казах, че Химко например никога няма да бъде купен от DAЕWOO. Той е голям концерн с много информация и те я четат добре. Това обяснява причината, поради която не платиха за врачанското предприятие исканата сума, тогава, когато уреята на завода все още се продаваше и от нея се печелеха по 7-8 щ. долара на тон. Южнокорейците просто прочетоха прогнозата за торовата промишленост и уж отложиха сделката. В този период на отлагането дойде кризата на международните пазари и те се отказаха от сделката.


Още когато Химко печелеше, казвах, че и да ми го подарят, пак няма да го взема. Когато получаваш информация, че в Китай се строят шест подобни завода, че във Венецуела пускат в действие мощности на стойност 25 млн. щ. долара, когато научаваш, че почти във всички страни производителки на петрол мощностите се увеличават, не е трудно да си направиш сметката. Вземете Либия - те удвоиха мощностите на техния торов завод. Но Либия е срещу Италия, която е един потенциален пазар за Химко - Враца. При това от Либия до Италия транспортът на стоката струва 4 щ. долара, а от България до италианските потребители - 22 щ. долара.


Химко е построен да задоволява нуждите на България с около половин милион тона торове годишно. За съжаление обаче и селското стопанство е в колапс. Следователно някой трябва да седне и да каже какво ще се прави. Рано или късно на страната пак ще й трябват торове. Торове ще трябват и на Турция, и на Гърция, някъде в Европа, някъде в Латинска Америка, в Африка... Кой от българските заводи би могъл да научи за тези пазари, за да се опита да продава там? Какви търговци имаме в нашите предприятия? Те не могат да продават. Това е по силите или на американските фирми, или на някои европейски, а конкретно в България - на Химимпорт. Истината е проста - за да намериш празно място на един такъв труден пазар какъв е химическият, трябва да владееш цялата пазарна мрежа, да получаваш информация отвсякъде, да имаш лични контакти, да познаваш хора, да пуснеш един телекс до 30 консуматора едновременно, да видиш те какво ще ти отговорят, да селекционираш техните отговори и накрая да избистриш едно мнение. Лошото е, когато у нас с търговия започнат да се занимават министри и депутати - тогава се получават най-големите гафове.


ВСЕКИ КОНКУРЕНТ БИ КУПИЛ С РАДОСТ БЪЛГАРСКИ ЗАВОД ЗА 1 ДОЛАР


Рачо Петров, бивш заместник-министър на промишлеността


Сривът на българската тежка химия е един много дълъг процес, който продължава вече 7-8 години. Сегашната ситуация в торовите заводи фактически е завършващ етап на тяхното разрушаване. Въпреки че те бяха, а и все още са основните носители на приходи в държавния бюджет. За мен е най-малкото странно например защо в момента се говори за огромните задължения на тези предприятия към Булгаргаз? Ако някой случайно се сети да върне лентата малко назад - в периода 1993-1995 г., може би ще си припомни неприятните преговори, които експертите от промишленото министерство трябваше да водят с представителите на съответните комисии към Европейската общност. Проблемът тогава бяха дъмпинговите цени на българските торове на международния пазар. В същия период Агрополихим - Девня, който сега получи приватизационна цена от 1 щ. долар, бе засечен да продава продукцията си в Европа под нейната костуема стойност. Казано с други думи, в ценообразуването не е била включена основната суровина - газът. Тогавашният изпълнителен директор на Агрополихим продаваше продукцията на завода чрез конкурента на Химимпорт - Химимпорт инвестмънт енд Фитилайзер - дружеството, ръководено от Никола Дамянов. Печалното бе, че същият господин, по същото време, често попадаше под ударите на друга групировка, която с всички сили се мъчеше да овладее контрола върху торовия бизнес - Мултигруп. В тази връзка е излишно да се припомня безкрайният цесионен театър Химко, който се разиграваше в продължение на две години в сферата на различни съдебни и административни инстанции, докато заводът затъваше все по-дълбоко.


По времето на тези операции на международния пазар цената на един тон от въпросните торове се движеше някъде около 120-122 щ. долара. След това тя слезе до 85 щ. долара за тон. Имало е случаи, когато българските производители са продавали същото количество и по 75 щ. долара. Но цената на 1000 куб. м газ се движеше между 82 и 96 долара. Сега цената на 1000 кубика надхвърля 110 долара, което е много висока цена.


Получава се следният парадокс. Твърди се, че в момента химическите заводи дължат над 120 млрд. лв. на Булгаргаз. Ако приемем това като реално основание за тежкото положение на заводите, респ. за проблемните им взаимоотношения с монополния държавен доставчик, възниква един съвсем резонен въпрос - газът се използва от торовите заводи изключително за производство, следователно с изразходвания газ те са произвели продукт, но защо не са се издължили от получените постъпления? Много малко от продукцията на тези заводи остава на склад. Не зная какви са наличните складови количества в момента, но е явно, че няма такова количество, което да отговаря на изразходвания газ. Още по-явно е, че от него са произведени торове, които са продадени, и срещу това са постъпили пари.


Та къде са тези пари? Защо от тях не са платени задълженията към Булгаргаз? Постъпленията примерно на Агрополихим никак не бяха малки - поне по 76 щ. долара на тон от неговата продукция. И то при положение, че заводът не смогваше да натовари корабите, които бяха договорени с американска групировка от шефа на Химимпорт инвестмънт Никола Дамянов. Неговото дружество бе един от основните партньори, поел за дълго време пазарните ниши на Химко - Враца, и Агрополихим - Девня . По този повод вървеше един постоянно действащ скандал между Агрополихим, Никола Дамянов и Мултигруп. А скандал за губещ завод аз не съм чул да се прави.


Скандално звучене обаче в момента добива цялата тази история с цената на газа. Някой трябва ясно да обясни защо през това лято 1000 куб. м. от синята суровина струват почти 120 щ. долара? Това надхвърля далеч реалната й стойност. През този сезон средната цена на газа трудно се качва над 70-75 щ. долара, тъй като консумацията му за енергийни нужди рязко спада и на пазара остават единствено онези потребители, които го ползват като суровина. Връзката между цената на газа и цената на торовете явно няма никакви ясни граници. Една от основните причини е, че държавата, хванала в ръцете си контрола върху един монополен доставчик, какъвто е Булгаргаз, много трудно или почти никак не успява да се намеси и да следи тези разходи, които се вършат в химическите заводи, какви са приходите и къде отиват те.


Колкото до твърденията, че в момента към нашите торови заводи няма сериозен инвеститорски интерес - те са само една гола реплика. Защото предприятията, особено в тежката химия, са били до 1997 г. при всички обстоятелства печеливши. Друг е въпросът защо не са си разплащали задълженията в страната. А че предприятията са продавали произведената от тях продукция, говори съвсем ясно фактът какво дължат към Булгаргаз. Така че ще е интересно да се изясни защо в крайна сметка от втората половина на миналата година насам торовите заводи спряха да работят?


Моята версия е, че проблемите са свързани основно с три субективни и един обективен фактор. Обективният фактор е известното усложняване на пазарната конюнктура, която обаче винаги е била налице. Специалистите в бранша казват, че тази криза има традиционен двугодишен цикъл - насищане на торовия пазар, последвано от ново търсене. При една разумна организация и съответно коректна ценова политика в газоподаването не би трябвало да има никакъв проблем заводите да работят в рамките на 60-70% от капацитета си.


Що се отнася до субективните причини, на първо място стои абсолютно безпринципният подбор на техните ръководители. Фактите говорят, че хората, които се намират в момента в управлението на тези фирми, не познават като цяло пазарните условия. Второ, липсва една приемственост във външнотърговските организации. Много от тях се приватизираха, станаха сами сайбии на себе си и оттук нататък доста трудно се уреждат взаимоотношенията между тях и заводите. А на самите заводи, поради трагичната ситуация, която съществуваше до 10 ноември, им липсва собствена търговска система, което значително намалява възможностите им сами да реализират продукцията си.


Като се има предвид жестоката конкурентна борба, никак не е изключено и редица западни фирми да са казали на някои добри наши граждани, че ако успеят да доведат съответното предприятие до затваряне, ще получат и съответната сума. Защото е повече от ясно, че подобно затваряне означава разширяване на пазарите на производителите, дали поръчката. Ето това е третият субективен фактор за срива на тежката химия. Опасността от продажбата на предприятия за 1 долар води до закриване на работни места и спиране на производствени мощности. Така пазарите, които малко или много владеем, минават в ръцете на други, които са заинтересовани да ги имат. Всеки един от нашите конкуренти би се зарадвал да купи един завод в България за 1 долар и да го затвори.

Facebook logo
Бъдете с нас и във