Банкеръ Weekly

Общество и политика

ВЛАСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ОБЩЕСТВОТО И ОБРАТНО

Някъде в средата на шейсетте години сред интелектуалните среди у нас усърдно се спореше по теорията за т. нар. забързано-забавено развитие на България. При всичките еретични нотки (от гледна точка на официалната идеология тогава) диспутът получи полуофициална санкция, доколкото тогавашната власт се идентифицираше със забързаното.


Впрочем теорията не бе лишена от основания: корените в петвековното робство, стремителният икономически и културен възход на Третата българска държава до Балканските войни (в първото десетилетие на века България има средногодишни темпове на икономически растеж от порядъка на 20%), двете национални катастрофи, зачеркнали не само голяма част от постиженията на нацията, но преди всичко и главно скършили съзидателната й енергия, духовната й сила.


Без да е формулиран така, в подобна посока върви общественият диспут и днес. Със съществената разлика, че предмет на спора са не столетия, а по-малко от десетилетие - практически от 1990-а насам. Макар че от гледна точка на преобладаващото обществено мнение (не това на политиците) думата спор изглежда пресилена. Че въпросните години са буквално пропилени, съществува странно единодушие - независимо от коя страна на политическото пространство идва констатацията и от какви идеи и възгледи е предизвикана.


Дошла на гребена на широко недоволство днешната власт след почти година (включваме и служебния кабинет) се радва на относителен комфорт в отношенията си с обществото. Повече от петдесет на сто одобрение (толкова, че и повече показват демоскопските сондажи за правителството на Иван Костов) не е имала нито една власт след 10 ноември 1989 г. даже след стотния си ден. Това показва, че в общественото огледало властта може да се радва на приличен образ. Че усилията се оценяват, че преценката за действията на правителството и парламентарното мнозинство отговаря на посоката на тези действия. Че смазващата социално-икономическа катастрофа от края на 1996-а и началото на 1997-а е ако не ликвидирала, то в голяма степен притъпила прекомерните социални илюзии на огромни обществени групи.


Някога един поет ентусиаст, чието обществено разочарование насочи пистолета в собствената му ръка към слепоочието (Пеньо Пенев), бе писал: Знам, само гърло се не лъже. Днес българите признават: живеем зле. Но повечето от тях като че вече са наясно - социалната ясла е празна и само техните лични (което означава и общи) усилия са в състояние да изведат страната от икономическия колапс. И че работа на властта е не да подаде залък, а да създаде условията, при които той може да бъде заработен.


Това е също една от причините властта да се отразява положително в огледалото на обществените очаквания.


Дори споровете около данъчните закони (които са повече леви при една дясно определяща се власт) не излязоха извън рамките на парламентарно-медийния дебат. Впрочем тази лявост на правителството при очевидната нужда от дясна политика се предопределя от факта на Валутния борд и все още преобладаващата тежест на държавната собственост в националната икономика. Това пък от своя страна е предпоставка за съсредоточаване на повече от приетото за пазарните икономики властови ресурси.


А се знае, че властта се разпределя и част от нея притежава самото общество. Ала необходимото условие е зрялост на това общество, която зависи от структурирането и функционалността му.


Българското общество още е аморфно


То не умее (а като че и не иска) да се самоуправлява. Неговият поглед е втренчен именно във властта, неговите значими прояви са свързани с властта и властовите структури. То също се оглежда в огледалото на властта и предпочита да следва, вместо да определя тенденции. Пък и действия.


Едно малко отклонение. Когато през 1993-1994 г. във Варшава, Краков и други големи полски градове


терорът на рекетьорските групи и групировки стана мащабен, полските търговци затвориха дюкяните, ресторантите, предприятията. Триста хиляди се изправиха във Варшава с твърдото не на рекета и обществената заплаха се оказа по-силна от действията на полицията. А да си спомним какво стана у нас с популярния за малко лозунг: Не на страха. Примигаха една вечер лампите, пошумяха медиите и се свърши. Беше тъжно и жалко да се гледат при една обиколка на президента из Женския пазар в столицата табелки с въжделени (и реални) цени, които веднага зад гърба му се сменяха с диктуваните от бандите. Питайте производители, по чудо намерили място на официалните пазарища. Те, озъртайки се, ще ви кажат кой диктува цените.


И да е само това, макар и то да не е малко.


Правителството съсредоточи вниманието си върху организираната престъпност и корупцията


Общо взето, правилно. И двете ерозират държавността. Засега успехите са относителни, но пък и не става лесно. Ала обикновеният човек се чувства по-засегнат, като откраднат вехтия му автомобил, разбият апартамента му, задигнат направо от полето с пот отгледаната продукция. Това е работа на властта, но и на обществото. Пак ще припомним примера с Варшава. Тоя път заради малък опит за обяснение.


Десетилетното битуване на Солидарност в тоталитарна Полша съумя да формира граждански рефлекс, да консолидира обществени интереси. Това у нас го нямаше. Кухненско-кръчмарското интелигентско дисидентстване не повлия за създаване на общество. Дори сега, след повече от осем години, ние сме в по-голяма степен население, отколкото общество. Това впрочем е една от причините за многото криволици в българската политика, за нейното криминализиране в последното десетилетие на тоя век. Едно структурирано общество по-трудно се поддава на политически манипулации и демагогия


С едно, разделено и от идеите, и от парите, и от навиците си население това става удивително и печално лесно. Още по-печалното е, че понятието гражданско общество, както и грижата за неговото нелесно създаване, българите сякаш са оставили на политиците. А те тъкмо от това засега имат най-малко нужда. Така в техните ръце и в техните ликове се съсредоточава фактическата обществена легитимност на нацията. Което е крайно недостатъчно. Защото узаконява демокрацията единствено в частта й, в която тя е диктатура на мнозинството над малцинството. Именно гражданското общество с неговите структури е в състояние да заглади ръбовете на това противоречие. Само че властта и политиката няма да го направят вместо нас.


Беше доста смешно в парламентарните петъци за контрол, когато опозицията все питаше защо е уволнен този или онзи чиновник или стопански ръководител. Отговорът бе еднотипен - бездарник. Имаше, разбира се, и уволнения с политически мотиви (никоя власт по правило не може да търпи и да работи с нелоялни чиновници), но с няколко малки изключения, където работниците защитиха шефовете си, обществото остана индиферентно към проблема. И парламентарният патос на опозицията изфиряса в словесна пушилка.


Всъщност това е въпросът, поставен във втората част на заглавието. Как изглежда обществото в огледалото на властта


С няколко щрихи се опитахме да го покажем. Най-същественият парадокс е, че след единственото си обществено усилие (в началото на миналата година) българите се оттеглиха просто като наблюдатели. Оттеглят се по стар навик в бастиона на кухните. Това може да е някакво облекчение за властта. Но в никакъв случай не й помага. Не е достатъчно да наблюдаваш и оценяваш положително. Вероятно е ласкателно, но нищо повече. Една демократична власт се нуждае от съдействие, подкрепа, коректив. И се лъжат ония, които смятат, че само медиите могат да изпълняват тази функция. Те са четвърта власт, доколкото информират. И изразяват обществени, групови и лични позиции. Нека не ги вкарваме пак в прословутото Лениново колективен организатор, агитатор и пропагандатор. Знаем какво следва от това.


И понеже стана дума за престъпността, а тя е сериозна рана върху тялото на нацията и държавата ще припомним една стара американска история. По време на Голямата депресия банковите обири особено в Средна Америка, се превръщат в истинска напаст. Въоръжени, включително с автоматично оръжие, бандитите грабят и убиват граждани, полицаи, шерифи. Ние знаем историята на Ал Капоне, но забравяме тази на Джон Дилинджър например. А тя също е поучителна. Един от най-известните главатари на обирджийски въоръжени банди, с над трийсет обира, Дилинджър е застрелян на 22 юли 1934 г. от Мелвин Първис, шеф на Чикагския отдел за борба с гангстерите. Хората от този отдел са упълномощени от президента Хувър да носят и употребяват автоматично оръжие и се превръщат в страшилище за бандитите. Не изглежда съвсем демократично, но пък и не сме първите, дето се изкушават да сравняват днешния ни ден с трийсетте години в Щатите. Срещу насочен пистолет (или автомат) с пръст върху спусъка Наказателният кодекс не е достатъчно силен аргумент. Защото днес убиват хора в сарафските бюра. Утре може да дойде ред и на банките. Офисите отдавна ги крадат.


Странно е колко лесно извървяхме пътя от тотално репресивното мислене към образцово демократичното. Дотогава обаче, докато куршумите не засвирят към собствените ни глави.


То е работа на властта, но е необходима и обществена санкция.


Това е огледалото. Ако тези редове изглеждат неравни, причината е в пукнатините по огледалото.

Facebook logo
Бъдете с нас и във