Банкеръ Weekly

Общество и политика

ВЛАСТТА НА КВОТИТЕ

Правителството във всяка страна е призвано да върши две неща: да формира политика и да я превръща в практически действия. При това в парламентарните демокрации политиката се одобрява от парламента и от партиите, а дейността се контролира от депутатите. Така казани, нещата изглеждат прости. И ни отвеждат до логичния въпрос - не е ли по-важно да си депутат вместо министър? Не, не е. Защото, като всичко друго, и парламентарната ни демокрация функционира по специфичен начин. Затова още от времето на Ст. Л. Костов битката е за министерското кресло. То дава две важни предимства - реална власт и липса на отговорност. Съставянето на българското правителство постави на преден план проблема и на властта, и на отговорността. Родилните мъки по правенето на кабинета изразяват отношението към разпределението на властта. За социалистите най-важното след изборите беше да утвърдят факта, че са победили. Не както искаха и дори не както очакваха. Но все пак с увеличен резултат и с най-голямата парламентарна група. Затова заложиха на европейската логика на правителство на малцинството. Което можеше да се случи, ако десницата беше решила кое е по-важно - дали да спре похода на БСП към властта, или да изхвърли Сакскобургготски от нея. Накрая надделя третото - желанието да се направи обединение тип софийско - всички срещу БСП, и така десните да влязат в управлението. Може би тук е моментът да отбележим, че всичко, което се случи около съставянето на правителството, е дълбоко прагматично и лишено от идеологемиДокато говореха например за дясната коалиция с НДСВ, сините твърдяха, че тя е логична, въпреки разликите помежду им. Когато стана лявоцентристката коалиция, те изкараха като първо обвинението, че се подменя вотът на избирателите. Зад тази емоционална реторика ясно се виждат прагматични интереси и отдясно, и отляво, и от центъра. Точно пъпната връзка между партиите и властта доведе както до 50-те дни неуспешни опити за съставяне, така и до тричасовия рекорд при съставянето на настоящия кабинет.Ако се върнем към поредността на събитията, кулоарното обединяване на всички срещу правителството БСП-ДПС беше кратко, но емоционално. НДСВ взе мандата, макар и твърде символично, но с надеждата да го използва рационално. Отказвайки и на този етап да разбере изходната позиция на БСП към властта - позиция на символичен победител от изборите. Вместо това жълтите продължиха да си вярват, че тяхната стартова позиция е по-рационалната - позицията на продължителите на властта. На практика противостоенето между НДСВ и БСП на този втори тур на преговори се състоеше в изясняване на този тип символика. И завърши с прогнозируем неуспех. От една страна, БСП отказа да напусне ролята на лидер. От друга - НДСВ отказа да застане в ролята на втория партньор. Патовата ситуация изглеждаше почти като размяна на по детски необмислени емоции. На практика през цялото време ставаше дума за това как се разпределя властта. За НДСВ логичното беше да се подели на две, а за БСП - на колкото може повече. Първите залагаха на двустранна коалиция, при която те са единственият и незаменим партньор. Вторите - на многостранна, в която те са единственият и неоспорим лидер.Резултатът е правителство. Коалиционно. Изградено на основата на точна аритметична формула, отразяваща представителството на трите партии в парламента. Но дали властта може да се изчисли чрез количествени съотношения? Още първите дни показват, че е трудно. Със сигурност следващите ще докажат, че е невъзможно. Защото властта е не само постът, а и човекът, който го заема. Тя зависи от синхрона и единодействието между всички, които разпределят не само облагите и ресурсите, но и отговорността от действията. Защото количествената аритметика ще води до все по-нарастващ, колкото по-надолу в етажите на властта стигаме, административен апарат. При това функциониращ на принципа на квотите, т.е. всеки чиновник ще може да си намери своя покровител и да го използва с оглед собствените си интереси. Нещата заприличват все повече на ситуацията в едно семейство, в което трима души имат еднаква тежест и влияние при определяне на действията. И така - баба, татко и мама трябва да решават с консенсус всяко нещо, което засяга тяхното дете. Как детето може да постигне своята цел? Може да се хване с един от тримата и в качеството си на любимец да прави каквото си иска. Но може и да действа по-адаптивно - един път чрез бабата, другия път чрез майката и т.н. Вторият вариант на поведение е по-опасният. Защото би превърнал страната ни в административна република, в която всеки чиновник може да постигне решаването на всеки въпрос по свое усмотрение. Каквото и да мислим, както и да оценяваме нещата, властта е процес на разпределянеБитката сега е между вече установени позиции и лобита на НДСВ и ДПС и опита им да се запазят максимално в новите условия. По-интересното е какъв ще е ефектът от този тип управление. Първият и най-видим е вече налице - отделните министри започнаха свой собствен PR. Премиерът - също. Досега един Бойко Борисов ни вадеше очите с постоянните си медийни изяви. Днес всеки джапа в кал и тиня, независимо дали това му е работата, неизменно заобиколен от журналисти, камери и микрофони. Ясно е, че тепърва ни очаква слизането на улицата - правителството ще прелива от екрана и вестникарските страници. Защото това е важен фактор в оценката за работата на всеки от министрите. И ако първият резултат от новия кабинет е засилена публичност, то вторият е очакваната липса на публичност за механизмите на вземане на решения. Защото докато пред гражданите се изразяват общи позиции, това ще работи в полза на кабинета. В момента, в който стане ясно какви са различията, кой персонално ги изразява - това ще е началото на публично заявени противоречия. А медиите и гражданите лесно ще ги интерпретират като скандали. Проблемът е в това, че всяка една от партиите би имала полза да направи публично достояние различията в мненията и позициите. От една страна, защото така ще защити своята собствена политическа идентичност, която я отличава от другите. От друга - защото така би спечелила доверието на гражданите, особено ако защитава общественопопулярни позиции. Защото публичното представяне на различията в позициите на министрите от отделните политически партии е очаквано и логично следствие от функционирането на всеки коалиционен кабинет. Само че в България нещата не стават логично. Сигурното е, че ще имаме доста време нездраво съгласие и хармония, които - както винаги - по най-неочакван повод ще се разпаднат. Може би затова всички са заети да коментират доколко стабилно и дълготрайно ще е правителството. Реалното е то да изкара мандата си. Защото няма друг начин разпределената власт да бъде отново получена. При всеки друг случай, който ще доведе до ново правителство, една от партиите ще спечели, а може би всички ще загубят. По-важното е, че няма как всички да спечелят. И понеже никой не може със сигурност да гарантира кой колко ще загуби и дали някой ще спечели, логичното е правителството да си изкара мандата. Но така стигаме до проблема - ще го изкара ли? Засега, изглежда, по-вероятно отговорът да е не. Причините са няколко:Първо, за всяка от трите партии съществува изкушението да използва властта, за да увеличи своето влияние в обществото. И тъй като трите партии са естествено противопоставени, това е силен дезинтегриращ фактор, който ще налага противопоставяне: отначало на частичните кметски избори, после на президентските, на местните и така докато всяка от партиите заеме нормалното си място, напълно противопоставящо я на останалите две.Второ, защото пред управлението има огромни рискове - от забавяне на евроинтеграцията, от преодоляване на бедствията, от задаващата се икономическа рецесия... Всеки негативен резултат, всяка грешка ще бъдат тест на лоялността на коалиционните партньори. Разбира се, винаги може да се подходи към решаването на този проблем с прехвърляне на вината към личностите. Но това не е изход от положението, а само палиативна временна мярка, която отлага и забавя финала.Трето, тепърва ще се засилва напрежението между партиите по повод на съдействието между институциите. На първо място тук стои въпросът какво прави парламентът и как осъществява контролните си функции. Най-вредно ще е, ако всяка парламентарна група се запретне да спасява своите министри и да контролира чуждите. Проблем е и слабата опозиция, която поради липсата на други ресурси ще използва парламента като трамплин, за да решава своите вътрешни проблеми. А такава липса на коректив винаги се отразява зле на властта.Затова често се казва, че правителството е като орелът, рака и щуката - всеки дърпа към себе си. Но това е добрият вариант. Защото в него всеки поне се опитва да придвижи каруцата. Лошо ще стане, ако трите заедно започнат просто да грабят каруцата. Тогава съсипията е неизбежна. Затова нека си пожелаем правителството поне да се стреми да решава проблемите на държавата и гражданите. Повече, отколкото да трупа успехи - партийни или лични.

Facebook logo
Бъдете с нас и във