Банкеръ Weekly

Общество и политика

ВЛАСТТА И КОМПЮТРИТЕ, ОПОЗИЦИЯТА И КОМПОТИТЕ

Вицът вече има брада до пояс, но явно е с непреходна актуалност. Нали го помните - започва така: България изнесе 20 000 компютъра в САЩ. После се оказва, че не са компютри, а компоти, и не са 20 000, а 200 000, и не сме ги продали, а сме ги бракували. В случая важна е аналогията, защото спорът кой е опозиция в България досадно заприличва на играта развален телефон.БСП и СДС се боричкат за наградата автентична опозиция. Защото си мислят, че избирателите - разочаровайки се от управлението на НДСВ, ще се впечатлят от това кой е силната, истинската, опозицията с главно О. На избирателя, грубо казано, му е все тая - след 12 години демократични промени, кражби, далавери и неспазени предизборни обещания няма как да е иначе. Единствено важното нещо е кой ще бъде припознат от хората като поредния спасител или възможен изход. Защото нашият народ е дълбоко практичен и разумен - независимо на какво вярва, той отлично съзнава, че в настоящата ситуация може да се иска малко, а да се получи съвсем мъничко.И, ако има нещо, което СДС и БСП трябва да разберат, то е, че успехът им зависи от това, колко ще дадат и колко няма да вземат Сиреч, формулата е няма да вземам и дори може да дам. Защото ние, българите, обичаме да вземаме и мразим да даваме. Затова нараства и недоволството (не ни дават), и отчаянието (даже ни взимат).В тази надпревара БСП е с едни гърди напред. Младият вожд на столетницата приспива вниманието на десницата с еретичната за тях идея - да обединим усилията си като опозиция по проблеми, важни за българите. Отсреща е красивата лидерка на СДС. Изкусителката на свой ред е изкушена да остане в познатите води на международната политика и своя признат и доказан на практика успешен чар, с който постига резултат след резултат. Изкуши се и да остави в ръцете на опитни партийни вълци анализите, стратегията и дори подбора и подготовката на кадрите в партията. Като че ли не осъзнава, че партийният лидер трябва да води битката и вътре в страната. Може би поради липсата на устойчив вътрешнополитически усет СДС се вторачва изцяло в темата за това, кой е по-по-най-опозиционен. И докато посланията от Раковски 134 все повече заприличват на сеанс на Кашпировски - актьорите са обучени, тезите са научени, думите и жестовете - тренирани, БСП се е заела да внушава сила на идваща на власт. Ходовете в левицата изглеждат случайни, тезите - противоречиви, хората неуверени. Само по резултатите става ясно коя стратегия е печеливша. Защото става дума за визии, картини и илюзии.Действителността е съвсем различна. Първата истината е, че нито една от парламентарните политически сили не е в опозиция СДС държи почти изцяло контрола над съдебната власт, както и целия ешелон от държоавната администрация. Достатъчно е да споменем Националния статистически институт, чийто ръководител е избран с мандат от седем години, и да завършим с Конституционния съд. Ако това е опозиционна партия, то вероятно за тях власт означава нещо подобно на популярния Ленинов лозунг вся власть советам. БСП има двама министри, заместник-министри, президент и повечето кметски места. Но пък СДС държи мнозинството в повечето общински съвети - там, където разпадането на повечко партии не разби съветническите групи. НДВС и ДПС имат коалиционно правителство и реално сътрудничество в законодателната власт.Втората истина е, че си нямаме и управляващо мнозинство Онова, което характеризира парламентарната група на НДСВ, е фактът, че повечето народни представители са напълно случайно попаднали в депутатските си кресла. Поради невъзможност, от една страна обективна - нарастващото недоволство на избирателите, а от друга - субективна, т.е. липса на личностни възможности и компетенции, тези хора са вкопчени в позицията си. На пръв поглед изглежда невъзможно и нелогично това мнозинство да се самовзриви и да се самоизхвърли отново зад борба на властта и възможността да придобива - пари, влияние, позиции. Естественият извод би бил, че мнозинството, макар и крайно разделено и противоречиво, ще се поддържа и възпроизвежда докрай, независимо от негативния резултат от действията му. Парадоксът е, че онова, което сплотява мнозинството, е повод за неговото разпадане. Просто не му е дошло времето да се появи някой с много пари и добро предложение. Пропукването ще стане по линията - едни трупат много пари и популярност, а други обират само критиките и работата.Не е по-блестяща ситуацията в кабинета, който също би трябвало да изразява наличието на управляващо мнозинство. Но всъщност е сбор (за група или за екип е невъзможно да говорим) от много различни интереси. Единственият център е личността на министър-председателя. Той предложи състава. Той взима решенията за смяна. Проблемът е, че не той взема решенията за действие. Досега се експлоатираше специално създадената ситуация - царят си стои настрана и царствено поддържа позата баща на нацията, а министрите си министерстват. Интересно е да видим как се излиза от този капан, натикал рейтинга на г-н Сакскобургготски в улея на сриващото се доверие в кабинета и парламента. Защото той или ще поеме вината за странните действия на част от своя екип, или ще трябва да се освободи от него. Ако поеме вината, ще трябва да обяснява защо търпя толкова време системно да се предлагат и приемат убийствени за икономиката на страната решения - например премахването на всяко насърчение за откриване на работни места чрез данъчното законодателство и Закона за приватизация. Ако се освободи от икономическия си екип ще признае, че основната му опора за управлението на страната - съветите на принца, са били фатално грешни. След като си нямаме мнозинство - в смисъл на ясни позиции и политика; след като си нямаме и опозиция, то тогава кой с кого е и кой срещу кого е? Тук стигаме до момента на бракуването. Понеже не можем да си изнесем политиците, дори напротив - тези от българите, които могат, по някаккъв начин се изнасят от страната, остава ни единствено да бракуваме вехториите. Това е, което се случи. И то толкова уплаши партии и политици, че те вкупом заговориха за отхвърляне и дори отказ от политиката и партиите в България. Партия била станала мръсна дума - дълбоко погрешно твърдение, което е на път да взриви управляващите, понеже се страхуват да си създадат партия. Поне доскоро.През 2001 г. българите избраха един цар за министър-председател и един партиен лидер за президент. И двата пъти те казаха едно и също - искаме нови политици и нови партии. Политиците пък чуха - изхвърлете старите лица и създайте нови партии. С първото никога не губиш, понеже новите лица в политиката винаги внушават промяна и надежда. Второто почти винаги е губещо, защото стари муцуни се опитват да те убедят, че правят нещо ново.Така, докато политиците ни са затънали във виртуално-медийни битки, т.нар. електорат се вълнува все повече и повече от прозаични неща като липсата на работа и пари. И никой не се сеща, че онова, което свързва едните с другите, е единствено и само държавността. Ето тук вече абсурдът започва да става опасен.

Facebook logo
Бъдете с нас и във