Банкеръ Weekly

Общество и политика

ВЛАСТИТЕ СИ ГОВОРЯТ С КАДИФЕНИ РЪКАВИЦИ ДОРИ КОГАТО СА БОКСОВИ


Всеки ден се старая да се харесам на Иван Костов
- признанието не е на някой заместник-министър или млада служителка
от правителствения апарат. Тази смущаваща откровеност допусна
Йордан Цонев, давайки интервю (в. Труд от 1 септември 98 г.) в
качеството си на председател на най-влиятелната и солидна от парламентарните
комисии - тази по бюджет и финанси. На този пост Йордан Цонев
би трябвало всеки Божи ден да се притеснява дали си заработва
доверието на избирателите, гласували за синята идея, и дали не
ги разколебава за сторения избор. Ако го бива за политик - задължително
е да се интересува и дали печели одобрение сред останалите граждани,
особено тези без партийна пристрастност, за чийто вот е определящо
показаното в управлението. Предвид върховенството на законодателната
власт - от действията на човека на този пост всички граждани трябва
да получават сигурност, че държавните финанси са под компетентен
и безкомпромисен контрол.


Дали е нормално шеф на парламентарната бюджетна комисия
да афишира колко силно се старае да прави добро впечатление на
министър-председателя? В живота на такива реверанси им казват
мечешка услуга. Надали така щедро експонираната лоялност
може да отвори за Йордан Цонев по-широко място в сърцето на Костов,
отколкото заслужава, но със сигурност пасва на опозиционните внушения
за парламента като придатък на правителството и негова функция.


Вярно, парламентът отдавна не е това, което беше
- през 90-91 година всяко важно решение за държавата се вземаше
непременно там. Политическият театър се играеше на площад Народно
събрание, а скандалите и аплодисментите отекваха в сградите
на площад Батемберг. Театърът отдавна смени своята
сцена - важните за държавата неща стават предимно на Дондуков
1. При сегашната парламентарна конфигурация правителството има
законодателен гръб, достатъчен да легитимира всеки негов проект.
Когато по този начин се родиха медийният и съдебният закон


в ролята на коректив


влезе президентът Стоянов. Направи го с умерена доза
дискретност, с адвокатска вещина - яви се като защитник на законови
казуси, не като обвинител на техните автори. Нещо от рода: Този
закон би станал още по-добър, ако първо..., второ... и прочие...
Пастелната мекота в подаването и поемането на пасовете се стори
чак съмнителна, та някои заподозряха сговор между премиера и президента
за връщането на медийния закон. Изгладнелите за гладиаторски битки
между първите държавни мъже бяха обнадеждени от възможния конфликт
между Стоянов и Костов - но напразно, и за кратко. По-скоро
този проблем се създава от паралелния свят, който си правят медиите
- по думите на синия депутат Илия Петров.


Ако не прекалят с пинг-понговите послания


и не свалят кадифените ръкавици - проблемът между
двете институции ще се залежи в паралелния свят на
медиите, докато им втръсне и го зарежат. Държавният глава показва
владеене не само на вежливия тон при общуване с другите власти,
но и на уважителни обноски. Лично изясни в пленарната зала на
парламента мотивите си за двукратното законово вето, няколко пъти
ходи в Чаралица на заседания на Генералния щаб на армията. С отиването
му на среща при дупутатите от мнозинството и последвалият отказ
от трето вето - върху лустрационните текстове на Закона за администрацията,
се разигра обаче качествено нов етюд - укротяване на опърничавия,
който следва да си знае мярката.


Серия президентски отлагателни намеси би поставила
под съмнение квалитетността на законодателната инициатива на правителството,
както и разумността, с която се гласуват законите. От парламента
дадоха знак, че не им е драго да намират кусури в депутатската
работа. При повторните си занимания с медийния закон депутатите
се съгласиха с всичките резерви на президента Стоянов. От осемте
му претенции по съдебния закон правната парламентарна комисия
отхвърли две.


Президентът се остави


депутатите на СДС да го разубедят в намерението
му да спре лустрацията, защото така ще смекчи гнева на синия електорат.


На три пъти само през този политически сезон, начиная
със словото при откриването му, президентските послания се тълкуваха
като обвиняване на правителството в неадекватност,
което започна да акумулира недоволство. Синият президент
си е син президент, макар и обединител - настояват твърдите
избиратели. С което Петър Стоянов определено не е съгласен - публично
го нарече неразбиране на демокрацията. И очевидно
се кани да държи на своето си разбиране за баща и обединител на
нацията - най-вероятно така следва да се тълкува недоизказаният
му намек, че нищо чудно след оставащите му три президентски години
никой да не желае повторен негов мандат. А оставащата част от
сегашния ще бъде недотам гладка и безоблачна - макар с недомлъвки
и виражи на мисълта - специфични за неговия изказ, Петър Стоянов
даде да се разбере, че е наясно с това.


Премиерът


Иван Костов разочарова сеирджиите


от паралелния свят на медиите. Вместо
гняв при връщането на Закона за радиото и телевизията, той демонстрира
радост, че се дава шанс законът да бъде направен още по-добре.
Върнатите поправки на съдебния закон Костов коментира философски:
Който работи много, допуска и грешки. А това прозвуча
почти като автокомплимент. Сегашният премиер поддържа бон-тона
с президентската институция със завидно хладнокръвие, за разлика
от няколко негови предшественици. За година и половина Костов
не изтърва през медиите нито една своя оценка (от позициите на
премиер или на партиен лидер) за стила и решенията на Дондуков
2. Някак напук врагу прозвуча единственото изпуснато
мнение - че като редови гражданин Иван Костов си харесва президента.
Премиерът видимо става все по-добър в изкуството на тактичното
общуване - дори със съдебната власт. Той мотивира упоритата битка
с нея с ниския й коефициент на полезно действие, а не с непоносимост
към отделни нейни представители. Един премиер избира сам
своите противници - макар да са казани от него по друг повод,
тези думи са валидни и при конфликта с третата власт. Засега той
реагира троснато само по един повод - когато му поставят въпрос
за смени или оставки в неговия екип. В най-изчерпателния му досега
отговор дилемата изглежда така: Или министрите си изпълняват
програмите - правят политиката, за която са поели ангажименти
и политиката е тази, която печели подкрепа за България, възстановява
доверието в нея и тогава те са добри министри и си стоят на местата
независимо кой как ги оценява вътре в България, или министрите
не изпълняват тази политика, губят доверието за страната, провалят
програмите на правителството и тогава си отиват. Ето така ще стои
въпросът, и така е стоял винаги в изпълнителната власт.


Посланието е твърде ясно, но дали самите министри
са си го превели?


Вицепремиерът Бакърджиев


очевидно да:


Убеден съм, че когато един от нас изостане
драстично и спъващо за околните, той ще бъде сменен.


Вицепремиерът Божков и по този въпрос отнася правото
на решение към своя началник.


Вътрешният министър Бонев демонстрира цивилизована
готовност с постоянно носене на оставката в джоба си - иначе
бих бил слаб министър.


Финансовият министър Радев многократно се е заричал
да стори въпросния жест, когато изгуби доверието на политическата
сила, която го е издигнала, и в никакъв случай, когато я иска
друга политическа сила.


От позицията на вицепремиера Методиев лъха пасивна
обреченост, трудно обяснима само с коалиционния му статут: Станах
министър по политическа поръчка и ще напусна този пост отново
по политическа поръчка.


Изобщо - усвояването на езика на властта е като ученето
на чужди езици: на едни се удава с лекота, други успяват с търпение
и старание. Разбира се, има и двойкаджии.

Facebook logo
Бъдете с нас и във