Банкеръ Weekly

Общество и политика

Властелинът на оставките

Александър Маринов

 

Ако днешният мандат на законодателната и изпълнителната власт влезе в бъдещите христоматии по политически науки, това вероятно ще е заради изобилието от странни оставки. Като казваме странни, имаме предвид и неясния начин на тяхното предизвикване и обосноваване и, най-вече - екзотичното им оттегляне или отхвърляне. Още по-интересното е, че главният герой в повтарящата се (мело)драма с оставките е неизменен - министър-председателят и лидер на големия партньор в управляващата коалиция Бойко Борисов.

Ако направим аналогия с прочутата фраза на Ахмед Доган за "разпределянето на порциите", то Борисов е "властелинът на оставките". Това не се отрича от министрите и останалите надолу по веригата на властта. Колчем опозицията или гражданите поискат нечия оставка, независимо от тежестта на провинението, отговорът е неизменен: "Единственият, който може да ми поиска оставката, е министър-председателят." Последният, прибегнал до тази аксиома на днешното управление, бе злочестият министър на вътрешните работи.

В тази наложила се практика и съответния манталитет има два дълбоко смущаващи момента, които предизвикват нормалното мислене относно общоприети стандарти на демократичната политика.

Преди всичко оставката от политически (а и всеки друг ръководен) пост е едностранен доброволен акт на съзнателно поемане на отговорност. По това тя се различава от уволнението. Уволнението е мярка, предприета от оправомощен висшестоящ ръководител, който наказва провинил се подчинен. Подаването на оставка е "самоналагане" на санкция със съзнанието, че е извършено нещо нередно или, най-малкото, не са предприети действия за предотвратяване на нежелани за обществото последици. Оставката е признание от страна на облечена с доверие публична личност за това, че не е оправдала това доверие. Оставка често се иска от други - политици, граждани, медии - но решението за подаването й е суверенен личен акт. Затова звучи абсурдно една от любимите фрази на българските политици, притиснати до стената: "Ще си подам оставката, ако се докаже, че съм виновен." Ако и когато вината е доказана, вече е късно за оставки, тогава е време за възмездие. 

Подалият оставка признава вината си и поема отговорността, а това действие изпълнява двойна предпазна роля. От една страна, той предпазва колективния държавен или политически орган и излъчилата го партия от прехвърляне на отговорността в по-голям мащаб. От друга страна (а това често се пренебрегва у нас), подалият оставка предпазва самия себе си от по-тежки последици. Както казва народът, признат грях е половин грях. Поемането на отговорността и оттеглянето от властова позиция дават ясен знак към обществото, че провинилият се няма да се опитва да използва "имунитета" на статуса си, за да избегне политическа, административна или морална санкция.

От тази гледна точка  разрастващата се епидемия на подадени и неприети (върнати) оставки изразява невежество, но и липса на здрав разум у българската политическа класа. Защото неприемането на оставката от висшестоящия ръководител означава едно единствено нещо - че той поема отговорността вместо своя подчинен.

Още по-абсурден е случаят, когато политическа фигура подава оставка, а после я оттегля. Засега имаме само един подобен прецедент - казусът с Делян Добрев, но съдейки по успешното замазване на случая,

не би било чудно да има и други такива. Тук не става дума за конституционно-правната, а за морално-политическата страна на проблема. Нелепо е първо да обявиш: "Виновен съм, оттеглям се", а след няколко седмици да се обърнеш на 180 градуса и да кажеш: "Невинен съм, оставам". Подобно безчестно извъртане представлява по-тежка обществена присъда над извършителя, отколкото всякакви съдебни решения.

Другият странен и твърде смущаващ момент в сагата от оставки е, че те всъщност не представляват доброволен акт на осъзнаване на отговорност, а са насилствено изтръгнати от премиера Борисов. Въпреки опроверженията ясно е, че точно така стояха нещата във всеки от въпросните случаи. Това е тежко нарушаване на писани и неписани политически и етически правила. Оставката на бившия председател на парламента след светкавична визита на Борисов въобще не подлежи на коментар. Но при "доброзорните" оставки на министри също има какво да се коментира. За разлика от страните с друга уредба, българският министър-председател не назначава и не уволнява министри, той е пръв сред равни. Разбира се, оставката на член на кабинета е необходимо да се съгласува с премиера, но следва да се подава единствено пред парламента. Народното събрание е това, което трябва да приеме оставката или евентуално да я отхвърли, ако прецени, че няма основания за такава мярка, и с това да поеме съответната отговорност. Единственото, което може да направи министър-председателят, е да заяви: "Виновен съм аз, а не подалият оставка министър, съдете мен."

В цялата тази комедия от оставки възниква основателният въпрос: защо Бойко Борисов затъна в тази игра? Той едва ли се задълбочава в разсъждения от типа на гореизложените. И вероятно смята, че едновременно демонстрира всемогъщество и политическа комбинативност (хем има посочен виновен, хем виновникът "свой човек" не е пострадал, следователно всички са доволни и трябва "да му се махнат от главата"). Но и на теория, и на практика последиците са съвсем различни. Когато приема, а после отменя оставките на министрите на енергетиката и на труда и социалната политика, министър-председателят първо потвърждава, че има сериозен проблем, а след това показва, че окончателната отговорност за проблема се носи не от подалите оставки министри, а от него лично.

Това очевидно поражда и тепърва ще поражда пълно разминаване между истинските му мотиви да изтръгва оставки и после да си играе с тях според развитието на политическата ситуация. Първият и неизменно водещ мотив на Борисов винаги е бил да избяга от отговорност. Както е известно, за неуспехите и загубите на него по подразбиране друг му е виновен. Затова по инерция продължава с ритуалните политически жертвоприношения, надявайки се да омилостиви все по-критичното обществено мнение или поне да отвлече вниманието от себе си.

Но тази тактика не само стана неефективна и трудно успокоява пряко засегнатите от сбърканите политики обществени слоеве. Тя се натъква на растяща съпротива в правителството и в управляващата партия, защото списъкът на "пожертваните" вече е плашещо дълъг. Всеки, включително и сред най-приближените му, си дава сметка, че може да бъде следващият. Кръгът около Цветанов открито възразява срещу тази практика и с това се стреми да заздрави влиянието си сред застрашените.

А и бушоните са на свършване.   

         

     

 

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във