Банкеръ Weekly

Общество и политика

ВИСОКОСНИТЕ ПАРАДОКСИ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА

Една от най-масово тиражираните оценки за отиващата си 2004-а е, че за България тя е била година на спокойствие и напредък. Формалните белези и видимостта на събитията като че ли потвърждават тези внушения. Липсваха по-сериозни политически и социални трусове, страната ни стана член на НАТО, приближи се плътно до прага на Европейския съюз, потреблението расте и дори нараства делът на оптимистите сред вечно оплакващите се българи, или поне така твърдят социолозите. Небивало спокойствие цари и на политическата арена. Не че липсваха скандали и конфликти, но, изглежда, повечето политици са се примирили с това положение на нещата и вече не полагат дори и символични усилия да го променят. Във въздуха витае усещане за предопределеносткоето е на път да се пренесе в следващата, изборна 2005 година. Впрочем, за налагането на това усещане сред гражданството се харчи огромен медиен и пропаганден ресурс. Парадоксът е, че тази терапия ала Кашпировски се извършва от управляващите предимно с държавни средства. Сиреч ние, данъкоплатците, плащаме от джоба си, за да ни убеждават в непоклатимостта на едно недотам приемливо за мнозина статукво. Но дори повърхността на политическия живот да не помръдва (тук асоциацията с блатото идва сама), това не означава, че през 2004 г. в българската политика нищо не се е случило. Зад фасадата на налаганата матрица текат процеси, които вероятно ще доведат до изненадващи развития през годината на изборите. Изтичащата година имаше своите герои и антигерои, своите неудачници и джентълмени на успеха.На фона на всекидневно повтаряните социологически данни може да звучи изненадващо оценката, че БСП е големият губещна 2004 г. в българската политика. Вторачени в прогнозите за убедителна победа, лидерите на социалистическата партия просто пропиляха тези 366 дни. По силата на разбираемата електорална аритметика социалистите остават партията с най-големи шансове да набере най-много гласове на изборите, но днес изгледите те да играят водеща роля в управлението изглеждат много по-скромни, отколкото в края на 2003-а. БСП непрекъснато повтаряше, че се готви да управлява, но така и не направи реални стъпки в тази посока. Независимо дали става дума за разработване на управленска програма, формиране на правителствен екип, излъчване на убедителен кандидат-премиер, или полагане основите на неизбежното бъдещо коалиционно управление, броят на нерешените проблеми на Позитано 20 не намалява, а се увеличава. Независимо от продължаващите упражнения по оптимистична реторика, съмненията и страховете сред соцелита растат и са на път да разядат старателно изгражданата фасада на единството - едно от най-важните предимства на БСП до момента. Неувереността в собствените възможности сред червените започна да придобива очертания на параноя, когато преди месец те алармираха за опасността от украински вариант, т.е. от груба фалшификация на резултатите от парламентарните избори догодина.Както често се случва, слабостта на измислените фаворити често дава неподозирани сили на всепризнатите аутсайдери. Каквито и да са причините и употребените средства, труднообясним, но и труднооспорим факт на 2004 г. евъзкръсването на управляващитеслед катастрофалното представяне на местните избори през 2003 г. и поредицата от разцепления и вътрешни конфликти. Самочувствието на НДСВ нарасна дотолкова, че в навечерието на Коледа чрез говорителя на правителството министър-председателят обяви намерението си за втори премиерски мандат, с което формулира първото и най-важно условие за коалиционното партньорство на жълтите в следващия парламент. А това означава, че в ръководството на царското движение вече са напълно убедени, че без тях ще бъде невъзможно да се сформира правителство след юли 2005 година. Също толкова ясно е, че всички опити да се противопоставят и разделят двете управляващи партии търпяха и ще продължат да търпят неуспех. Отношенията между НДСВ и ДПС съвсем не са безоблачни, а в някои аспекти е налице зле прикрита враждебност, но лидерите им са достатъчно умни, за да разберат, че само ако са заедно докрай, ще могат да си качат цената за следващия управленски мандат. От тази гледна точка периодичните подмятания (най-вече от ДПС), че няма предварително изключени варианти на коалиране в следващия парламент, са по-скоро тактически уловки за разсейване на БСП. Всъщност, НДСВ и ДПС имат намерение да продължат да вървят в пакет, защото само така имат реални шансове за доминираща роля в следващото управление. И тъй като биха имали много по-големи шансове да реализират замисъла си спрямо раздробената и отслабена десница, отколкото спрямо левицата с нейните стари властови инстинкти, управляващите вече не скриват предпочитанието си към един възможен бъдещ десно-центристки кабинет. Който - предвид на желаната си позиция - скромно наричат центристко-десен. Разбира се, нарасналите шансове за политическо оцеляване и дори утвърждаване на НДСВ и ДПС съвсем не оправдават бомбастичните (и на моменти дразнещо подлизурковски) оценки за успешността на това управление. Дори на нивото на простата електорална аритметика трубадурите на управляващите не могат да обяснят следното противоречие. ОДС получи на изборите през 2001 г. около половината от процентите, с които спечели през 1997 г., и това се нарича провалено управление. НДСВ вероятно ще вземе не повече от 1/3 от процентите, получени на триумфалните юнски избори през 2001 г., но това се нарича най-успешното управление. И то при положение, че първите две години от мандата на ОДС отидоха за преодоляване на опустошителните последици от управлението на БСП, докато днешните управляващи получиха наготово една държава с финансова стабилност и напреднали реформи, особено в най-болезнената им част. Единственият достоверен извод от такава пропагандна формула е, че управляващите са много умни хора, а управляваните - пълни кретени. В което може и да има частица истина, но ако използваме крилатия израз на премиера, е вярно донякъде, ама не съвсем. Особено объркваща е видимостта на процесите в десницата - болникът на българската политикаОт една страна, българската десница навлезе в период на тежко, болезнено, но нормално (по стандартите на демократичните преходи) разделение, обособяване и преструктуриране. Ненормалното е не само, че този процес се закучи (дори по българските представи за това), а и че приема някои подозрителни форми и насоки на развитие. Така например налаганото и подкрепяно с такива мощни ресурси предизборно обединение на една част от десните очевидно поставя повече въпроси, отколкото разрешава, а в допълнение е по-изгодно за управляващите, отколкото за сериозните играчи в десницата.Всъщност, ако вече е ясно, че българското дясно пространство ще се развива по няколко (или поне по две) писти, всяко от обособяващите се направления е изправено пред една тежка дилема. А именно - дали да се стреми на всяка цена към участие във властта (което ще гарантира оцеляването на партийните елити и повечето лидери), или да търси нужното преобръщане на пластовете с оглед постигане на автентично политическо представителство за широки слоеве от българското общество. На този етап, изглежда, надмощие има първата тенденция, което не внушава особено ведри перспективи пред българите с десни възгледи, както и пред оредяващите наивници, които все още смятат, че политиката е преди всичко въпрос на публични интереси, а не на договорка между политиците.Както обикновено, в края на всяка година анализаторите се мъчат да отгатнат дали в политическото пространство не се е зародило нещо ново, което да поднесе изненади през следващата. Ясно е, че няма изгледи заново политическо цунамиот рода на царското движение преди четири години. Само две от новите формации - Демократи за силна България и Новото време - имат реални шансове да се намесят по-сериозно в политиката през следващия мандат. Както показаха обаче сделките около бюджета и Закона за политическите партии, бунтарите-нововремци едва ли ще окажат този революционизиращ фактор за обновяване на българската политика, който ни убеждаваха, че ще бъдат. Лекотата, с която се отказаха от проекта на мечтите си - новия Избирателен кодекс, по-скоро говори за конформизъм, а не за реформизъм от нов тип. Що се отнася до ДСБ, остава да видим дали идентификацията чрез критика и негативно разграничаване от останалите ще бъде допълнена с убедителна позитивна програма. Едва ли има съмнение, че днес в България има важна ниша за правене на политика под мотото Силна България в обединена Европа. Въпросът е дали това мото ще бъде трансформирано в десетина разбираеми и конкретни политически принципа и въздействащи послания. Не само и не толкова, защото идват избори, а защото в следващите години българската нация силно ще се нуждае от еврореалистична политическа формация, която да противостои на изкушенията за пропагандно опаковане и експлоатиране на процеса на европейската интеграция на страната.Съвсем друг, но не и маловажен въпрос е как тази приспивна песен за спокойствието и просперитета ще въздейства на слуха на българските граждани, на които предстои да изпълнят едно от най-важните си демократични права - да изберат управлението си, което впоследствие с такъв ентусиазъм ругаят. В политиката нерядко се случва така, че зад фасадата на спокойствието платилите за манипулиране на другите в края на краищата сами се оказват манипулирани.

Facebook logo
Бъдете с нас и във